Джеси се смая.

— Джъстис е тук? — Извърна глава да го потърси.

— Той получи спешно повикване във връзка с жената, която си спасила нощес. Трябваше бързо да тръгне, но каза, че можеш да започнеш по всяко време, щом си готова. Знаех си, че ще искаш да се върнеш на работа. — Баща й се засмя. — Познавам моето момиче и бях наясно, че ще искаш тази работа. Така че, надявам се, нямаш нищо против, че изпратих хора в апартамента ти. Те ще съберат багажа, както сме се разбрали. Твоите вещи ще ти бъдат изпратени, а мебелите ще останат на съхранение. На моите момчета им е наредено да опаковат нещата ти и да превозят всичко, което ще ти е необходимо. Това може да отнеме няколко дни, но ще ги получиш достатъчно бързо.

— Благодаря ти. Това е страхотно решение. — Джеси се насили да се усмихне, за да скрие изненадата от драстичните промени в живота си. — Знаеш, че искам тази работа. — Джъстис беше дошъл и си бе отишъл, без да я види. Прикри своите емоции от баща си, от страх, че той можеше да обърка с нещо друго тъгата, която тя чувстваше, от факта, че Джъстис е бил тук и не е останал достатъчно дълго, за да я види. Освен това беше и малко ядосана, но остави гнева да отшуми.

Той бе прелетял целия път от Калифорния, за да дойде в болницата. Това трябва да означава нещо, нали? Можеше да остане и да каже „здрасти“. Може би се е убедил, че съм добре. Тя въздъхна.

— А как е моята жена-подарък? Каква беше спешната ситуация?

— Не знам, но щом стигнеш в Хоумленд съм сигурен, че ще разбереш. Той нареди да я преместят там и каза, че тя ще бъде първата ти задача.

Джеси се замисли. Джъстис може би й беше ядосан, че си тръгна от него, и поради тази причина не бе останал. Но тя трябваше да го направи. Това беше работа, макар че и на нея й се наложи да го остави. Той трябваше да разбере това. Е, за да бъдем честни, помисли си тя, той също бе принуден да си тръгне заради работата.

— Бих искала да се сбогувам с моя екип.

— Можеш да го направиш, те са в чакалнята. Отвън ни чака кола, за да ни откара до летището. Ще спрем и да ти купим някои дрехи, с които да изкараш следващите няколко дни. — Той погледна анцуга. — Наясно съм, че мразиш подобни комплекти, но това беше всичко, което имаше, освен ако не искаш ярко оранжева лятна рокля с щамповани цветя. — Тя направи гримаса и сенаторът се засмя. — Знам. Не съм те виждал в рокля, откакто завърши средното училище, където беше задължително да ги носиш. Но ти обличаше отдолу къси дънкови панталонки и потник, ако си спомням правилно.

Джеси се усмихна.

— Не беше потник, а спортен сутиен.

Възрастният човек протегна ръка и обгърна с шепа лицето й.

— Това е моето момиче. Ти винаги трябва да бъдеш различна.

Образът на Джъстис се появи в съзнанието й и тя се запита дали това е една от причините да бъде толкова привлечена от него — харесваше го адски много, защото беше различна. Само й се искаше да беше останал наоколо, за да се видят.

Глава 8

Името на доктора да се уточни.

Джеси беше нервна, когато слезе от таксито и метна на рамо чантата си за фитнес. Гледката на протестиращите, които крачеха в близост до портата моментално я разгневи. Нямат ли си собствен живот? Нещо по-добро за вършене, отколкото да тормозят куп хора, които нищо не са им направили? Тя спря до прозореца на водача и му подаде три двайсетачки.

— Задръж рестото.

— Благодаря. — Шофьорът обърна на заден и си тръгна.

Докато се отправяше към портите, Джеси изучаваше мъжете и жените. Хоумленд беше основна база на Новите видове. Освен нея, бяха закупили огромна гориста местност, която бяха нарекли Резервата. Беше идвала тук и преди, но никога не й се бе налагало да минава през входните врати. Беше идвала с хеликоптера, за да остави новоосвободените жени и незабавно излиташе, без да напуска площадката за кацане. Сега щеше да живее и работи вътре в Хоумленд. Носеха се слухове, че Джъстис пребивава тук постоянно, а това означаваше, че най-вероятно ще го вижда понякога.

— Какво правиш тук? — Това беше мъж, около четирийсетте, който излезе от редиците на демонстрантите, и носеше плакат с надпис „Мерзости няма да бъдат толерирани, Възлюби Господа.“

Младата жена спря, вдигна глава и го огледа критично.

— Ти какво правиш тук?

Той се намръщи.

— Аз използвам моето право, като американец, да изкажа собственото си мнение.

Тя сви рамене.

— Аз пък съм тук, защото моят американски задник иска така. — Джеси направи още три крачки, преди идиотът да се размърда и с един скок да препречи пътя й. Тя се закова, тялото й се напрегна. Бе оценила мъжа като потенциална заплаха. Той беше с около тринайсетина сантиметра по-висок от нея и с биреното си коремче и слабите си ръце съвсем не бе в добра форма. С присвити очи, непознатият се бе втренчил в чантата й.

— Тук ли ще останеш?

— Много си умен. Да. Затова си нося сака.

Онзи се намръщи и я фиксира още по-ядосано.

— Не можеш да влезеш там. Това е свърталище на злото. — Джеси се изсмя високо. Реакцията й накара мъжа да побеснее. — Не ми ли вярваш? Словото Господне е на моя страна. Той ми каза да дойда тук и нека те да знаят, че не са добре дошли в Америка. Ние сме боголюбива държава.

Джеси обичаше типове като този — правеха я много щастлива, и тя се засмя.

— Леле! Бог ти говори?! Това е страхотно! Можеш ли да му предадеш, че искам световен мир и Елвис обратно? Мечтая си да го запозная с някоя готина метъл банда. Биха могли заедно да направят няколко жестоки парчета.

Мъжът я зяпна, но после затвори уста. Очите му се окръглиха, а лицето му почервеня.

— Ти ми се присмиваш?! Подиграваш се на Бог?!

— Не. Никога не бих се гаврила с Бог. Това, на което се подигравам, е, че ти си идиот, а не го осъзнаваш. Вместо да си губиш времето тук, по-добре оправяй собствения си живот. Чудя се, какво ще каже Господ по въпроса, задето съдиш другите? Спомняш ли си това? Аз да, от уроците по религия. Никога не съм виждала стикер, на който пише: „Исус или Бог те обича, само ако…“ останалото си го допълни. Вземи живота си в ръце и осъзнай, че ако Бог наистина ти говореше, той щеше да ти каже да вършиш по-добри неща, отколкото да си губиш времето, като досаждаш на добрите хора. Господ е любов и приемане, не глупост и омраза. — Тя погледна плаката, който той държеше, после вниманието й се върна обратно към мъжа. — Нуждаеш се от няколко урока допълнително, тъй като изглежда не знаеш, че вместо запетая, там трябва да е точка. Освен това, можеш да научиш и какво е състрадание. Знам, че е хубаво да се правят разходки навън, да се диша чист въздух, но го прави в парка, не тормози добрите хора, които се опитват да подредят живота си. И ти трябва да опиташ някой път. Може да те направи достоен човек. Иначе това, което вършиш в момента, е скапана работа. — Джеси заобиколи непознатия. Той беше шокиран, щеше да се пръсне от яд.

Младата жена забеляза двама мъже от Новите видове, които стояха на страж зад портата. Явно бяха чули всяка нейна дума. Тя държеше ръцете си така, че те да могат да ги виждат и се стараеше да изглежда безобидна, докато приближаваше към тях. Пазачите, които бяха тежковъоръжени, не помръднаха от местата си от другата страна на входната врата.

— Здравейте! Казвам се Джеси Дюпре. Ще бръкна много бавно в предния си джоб да извадя шофьорската си книжка. — Единият кимна в знак, че й разрешава. Тя извади свидетелството си за правоуправление и го подаде през решетките. — Рано тази сутрин Джъстис Норт е говорил със сенатор Джейкъб Хилс и ми е предложил работа в Хоумленд. Нямам точно определено време кога да дойда. Така че, ето ме тук.

Мъжът й върна книжката. Той се поколеба преди да посегне към нещо на стената, което бе извън полезрението й. После извади някаква папка и прокара пръст по листа в нея.

— Пусни я да влезе. Има я в списъка.

Другият пазач отключи портата. Джеси влезе, спря и огледа ключалката на вратата зад себе си. Първият охранител й се усмихна учтиво и й направи знак да го последва. Джеси размаха пръсти за сбогом към протестиращите, преди да изчезне от погледа им. Стените, ограждащи Хоумленд, бяха високи девет метра и имаха вътрешни стъпала, които извеждаха горе, където патрулираха много офицери от Видовете.

— Длъжни сме да проверим чантата ви, това е стандартна процедура. Всеки трябва да бъде претърсен. Налага се да ви опипаме и от кръста надолу. Извинявам се, но това е необходимо поради сериозни заплахи срещу НСО. Мога да се обадя за жена-офицер, която да ви претърси, ако ви е неприятно моето докосване. Тя ще бъде тук след десет минути. Имаме на разположение достатъчно бутилирана вода и газирани напитки, така че можете спокойно да изчакате. Но трябва да проверим чантата ви сега. Длъжни сме да се убедим, че в нея няма оръжие или експлозиви.

— Разбирам. Аз обикновено нося пистолет, имам разрешително, но сега не го взех със себе си. Знаех, че тук не е позволено, затова го оставих при моя екип.

— Какъв екип? — Мъжът примигна.

— До тази сутрин работех със специалната група към НСО за спасяване на жени-подаръци.

— Не знаех, че там работят жени. — Той се усмихна.

— Бях само аз. — Тя се обърна с лице към стената и разкрачи крака. — Хайде, претърсете ме.