— Да. Наистина ли ще ме освободите?

— Заклевам се, че ще го сторим.

— Намерих връзка ключове у единия мъртвец. — Това беше гласът на Тим. — Открихме също удължителен кабел и лампа.

— Просто ми дай ключовете. Изпрати ги по Трей, тъй като тя вече го е виждала. Кажи му да се движи бавно. — Джеси се усмихна на Бюти. — Мъжът, който беше преди малко тук, ще донесе ключовете. Смятаме, че те са за тези ключалки. Не се страхувай от него. Той ми е приятел и никога не би наранил жена.

Бюти погледна уплашено, но кимна смело. Трей пропълзя в стаята и седна до Джеси. В едната си ръка държеше четири фенера, за да освети по-силно помещението. Джеси му се усмихна с благодарност и пое ключовете. Мъжът се отмести няколко крачки назад.

— Да напусна или да остана? — Гласът му беше мек.

Джеси внимателно огледа жената, която се взираше в Трей, но не забеляза признаци на паника или ужас.

— Остани — реши тя.

Трей не помръдна, докато колежката му пробваше ключовете. Най-напред отключи клетката, открехна вратата и се поколеба, преди да докосне пленничката. Другата жена протегна краката си напред, за да й помогне. Джеси я възнагради с топла усмивка и получи в отговор плаха усмивка.

— Бинго! Имаме победител! — Усмихна се на Бюти, когато отключи халката на глезена й. — Виждаш ли? Намерихме ключовете. — Освободи и другия глезен. Бюти беше свободна. — Разчистете входа и ни осигурете път до превозното средство.

— Имаш го! — Тим въздъхна. — Добра работа, Джеси! Щяхме да я пропуснем, ако ти не беше открила тайната стая. Но това не означава, че задникът ти все още не е мой, след като я заведеш на безопасно място.

Джеси извъртя очи, но продължи да се усмихва на Бюти, докато й помагаше да излезе от клетката.

— Добре. Можеш ли да станеш? — Тя се изправи бавно и протегна ръце към жената. — Ето, хвани моите длани и аз ще ти помогна.

Новият вид се поколеба, преди бавно да се наведе напред, пропълзя разстоянието до отворената врата на клетката и протегна трепереща бледа ръка към спасителката си. Джеси я хвана внимателно, докато се бореше да преглътне сълзите си. Тази част всеки път я разстройваше. Страхът в очите им, премесен с надеждата, че могат да се доверят и да повярват на някой, който нямаше просто да ги чука, винаги разбиваха сърцето й. Джеси й помогна да се изправи.

— В движение сме — информира тя екипа. — Чисто ли е?

— Чисто — отговори тихо Тим. — Имаме автомобил точно пред входната врата. Отстранихме мъртвите от пътя ви. Джими свали няколко завеси, за да покрие кръвта. Тя най-вероятно ще я подуши, ако има силното обоняние на Видовете, но няма да бъде ужасена от гледката.

— Тя е примат — отвърна Джеси, като остави колегите си сами да се досетят, че е малко вероятно новоосвободената да усети мириса на смъртта и на пролятата кръв. Приматите не притежаваха толкова остро обоняние. — Свържете се веднага с Хоумленд и ги питайте къде точно ще я приемат, но така че и другите примати да са там, когато пристигнем. Тя трябва да се запознае със семейството си. — Джеси придържаше изплашената жена. Бюти беше висока около метър петдесет и две, тънкото й като железопътна релса тяло разкриваше, че през повечето време е гладувала. Ако не можеше да ходи, Джеси би могла да я изнесе на ръце от сградата. Докато вървяха през къщата, продължи да се бори с непрекъснато напиращите сълзи. Според преценката й, пленничката бе бита наскоро и не се беше къпала отдавна. Косата й бе сплъстена и мазна, а ръцете и краката й бяха целите в мръсотия от прашната тайна стая.

Трей се движеше точно зад гърба й, като мълчалив страж. Тя знаеше, че беше там, в случай че жената Нов вид, припадне от немощното си състояние.

Джеси изведе Бюти през входа, в свежия нощен въздух, директно до отворената задна врата на джипа и й се усмихна.

— Сега ще влезем тук вътре в това нещо, след което ще направим нещо друго — наистина вълнуващо. После ще летим в небето, в още по-голямо нещо, за да получиш лекарска помощ и да се срещнеш със семейството си. Те много ще ти се зарадват.

— Нали няма да ме оставиш? — Бюти изглеждаше ужасена, когато се вкопчи в своята спасителка.

— Не, Бюти, няма да ходя никъде. Ще те държа за ръка през цялото време. — Джеси стисна нежно дланта й. — Няма да позволя да ти се случи нищо и ще остана с теб толкова дълго, колкото пожелаеш. — С побутване я прикани да се настани на средата на седалката и закопча предпазния колан. Отново й се усмихна успокояващо. — Ще седна до теб, а Трей ще ни закара. Той е добър човек. — Повторно провери колана, след което се наведе да прибере кичур коса зад ухото на жената и да я погледне откровено в очите. — Всичко ще бъде наред, Бюти. Аз… — Болка избухна в гърба на Джеси. Тялото й отхвръкна напред и се просна върху Бюти и седалката. Жената Нов вид изпищя.

— Снайпер! — изкрещя Трей.

Джеси опита да се вдигне, въпреки че не бе в състояние да си поеме въздух от болката в гърба. Ужасена Бюти изпищя отново. Стъклото на прозореца до предната пътническа седалка избухна. Джеси намери сили, да повдигне гърди, блъсна новоосвободената да легне настрани и я покри с тялото си.

— Държа те — задъхан, гласът й се извиси над женския писък и стрелбата.

Нова болка избухна в гърба на Джеси и изпрати изгарящ огън между плешките и задната част на главата й. Този път страданието й дойде твърде много. Опита да си поеме въздух, но не успя. Изведнъж всичко притъмня и болката заглъхна. Писъците на Бюти бяха последното нещо, което чу.



Джъстис изръмжа, претърколи се в леглото и погледна часовника. Беше 4:30 сутринта. Потърси в тъмното мобилния си телефон, отвори рязко капачето и го притисна до ухото.

— Дано да е за добро — изсумтя той.

— Джъстис? Съжалявам за късния час. Наистина. Но имаме спешен случай. Необходимо ми е твоето разрешение за няколко неща.

— Какво се е случило, Брас? Разрешение за какво? — Седна и посегна към лампата до леглото, вече съвсем буден.

— Трябва незабавно да изпратим хеликоптера ни от Хоумленд, за да прибере една от нашите жени-подаръци, която е била освободена преди по-малко от час. Освен това се нуждаем от разрешението ти да я отведем в Резервата. Там медицинското оборудване е по-добро, а в случая е необходимо точно такова. Тя е доста травматизирана. Наложило се е да я упоят веднага след спасяването й, заради емоционална травма. Мисля, че в Резервата ще се справят по-добре със състоянието й. Доктор Триша е все още там.

Джъстис си пое дълбоко дъх.

— Отлично. Изпрати хеликоптера да вземе нашата жена. Действайте и я докарайте тук. Обадете се на доктор Харис, вместо на Триша. Той е дежурен, докато тя е в отпуск. Не трябва да я притесняваме. — Той не спомена, че тя току-що е родила, тъй като телефонните линии невинаги бяха сигурни. — Знаеш това.

— Точно така. Извинявай. Много съм уморен. От оперативната група искаха да качат нашата жена на частен самолет и да я изпратят до нас, но аз им казах, че това ще отнеме твърде много време. Тогава поискаха хеликоптера ни от Хоумленд. Ти имаш един в Резервата.

Джъстис се намръщи.

— Защо не са я откарали с техния? Да не би да е на ремонт? Знам, че имат един. Лично трябваше да се боря, за да получат финансиране за него.

— Не, наред е. Но по време на освобождаването, един от работната група е бил прострелян. С техния хеликоптер са откарали пострадалия си колега до най-близкия травматологичен център, който се намира почти на деветдесет и шест километра от мястото на акцията.

— Един от тях е бил прострелян? Колко зле е мъжът? Ще оживее ли?

— Не е бил мъж. Била е женската представителка в екипа. Именно затова и нашата е толкова травмирана. Когато са простреляли онази жена, нашата е останала сама с много човешки мъже около себе си.

Сърцето на Джъстис спря. Знаеше, че Джеси е единствената жена, която работи с оперативната група.

— Какво се е случило?

— Тим Оберто смята, че целта е била жената-подарък. Снайперист се е опитал да я убие, но вместо това е улучил човешката жена. Не знам колко е сериозно, но трябва да е доста зле, щом като с хеликоптера са транспортирали нея, вместо да превозят нашата.

— Простреляли са Джеси Дюпре?

— Не знам името й — поколеба се Брас.

— Дай ми веднага номера на Тим Оберто — изръмжа Джъстис.

— Ъъъ, готов ли си да го запишеш?

— Задръж! — Джъстис скочи от леглото и излезе на бегом от спалнята. Намери химикалка и грабна от бюрото първата попаднала му папка. — Давай — и записа номера. — Брас, прави онова, което мислиш, че е най-добро. Не е нужно първо да ме питаш. Доведете нашата жена у дома, независимо с какво е свързано това, и се погрижете за нея. — Джъстис затвори и набра номера на Тим Оберто.

Вдигнаха му след четвъртия сигнал.

— Тим Оберто — мъжът въздъхна.

— Джъстис се обажда. Току-що научих новината. Джеси Дюпре ли е пострадалата?

— Да.

Джъстис искаше да изреве от чиста ярост.

— Жива ли е?

— В момента я обработват в една от травматологичните зали. — Тим си пое дълбоко дъх. — Не знам какво е състоянието й.

— Била е простреляна? — Джъстис трепереше.

— Да. В задната част на главата. Изглеждаше зле. — Гласът му се прекърши. — Снайперист се опита да убие жената-подарък, но Джеси застана на пътя му. Тя се хвърли върху вашата жена и я покри с тялото си. Простреляна е на три места — два куршума са попаднали в жилетката, но третият я е уцелил.