Лорън Донър - Джъстис

Джъстис се прозя и погледна към часовника.

— Минава три.

— Готов съм вече да си лягам. — Тайгър се опъна на дивана. — Беше добър екшън.

— Благодаря ти, че остана с мен.

— Няма проблем. Винаги, когато пожелаеш. — Тайгър срещна погледа на своя приятел. — Жените носят само неприятности. Никога не го забравяй. По-добре сме си без тях.

— Не мога да се съглася с теб.

— Искаш ли да остана в стаята за гости?

— Сигурен ли си, че можеш да шофираш до дома си?

— Не съвсем. — Тайгър се прозя. — Не съм свикнал с тези късни будувания.

Джъстис изключи телевизора и DVD плейъра, изправи се на крака и остави дистанционното на масичката за кафе.

— Остани. Ще закусим заедно и ще обсъдим новите камери, които искате да инсталирате на портите. — Извади мобилния си телефон и го отвори.

— На кого ще се обаждаш по това време?

— В Хоумленд. Човешката група със специално предназначение излезе на мисия и искам да разбера дали са открили една от нашите жени.

— Щяха да се обадят. — Тъга изпълни очите на Тайгър. — Знаеш как стават тези неща. Щяхме да чуем, ако са я намерили. Имам сведение, че трябва да ударят целта в два часа. Може би информацията им е била грешна.

Това означаваше, че бяха призовали Джеси напразно. Поне се беше утешавал с мисълта, че е останал без нея, заради освобождаването на една от жените им.

— Точно така.

— Надявам се следващия път да открият някоя.

— Да се надяваме. Лека нощ.

Той се завъртя на пети и бързо се отправи надолу по коридора. Затвори вратата след себе си. Погледът му се спря върху завивките на новото легло, което бяха донесли в спалнята. Не бяха останали никакви следи от аромата на Джеси и за този факт можеше да обвинява само себе си. Беше напръскал помещението дяволски добре с освежителя за въздух.

Добрата новина бе, че Джеси е в безопасност. Започна да се съблича, прозя се. Надяваше се, където и да се намираше сега, тя да мисли за него. Ако беше в леглото му, щеше да намери утеха за провалената мисия. Той щеше да се погрижи за това.

При мисълта как ще отвлече вниманието й, членът му трепна и Джъстис изсъска едно проклятие.

Трябваше да забрави за сексапилната жена-човек. Така или иначе, Джеси Дюпре не беше някоя, с която можеше да си позволи да прекарва твърде много време. Знаеше, че нямат бъдеще заедно.

Застана пред огледалото на тоалетката, вгледа се в леко променените си черти и за първи път съжали, че е Нов вид. Той беше лицето на своя народ, техният символ пред очите на света и никога нямаше да има свободата, за която се бореше толкова усилено да получат хората му.

Изпълни го завист, когато помисли за Фюри, Слейд и Валиант. Те се бяха влюбили в човешки жени и ги бяха задържали при себе си. Мъжете бяха обичани и спяха със своите половинки. Те имаха анонимността, за да го направят. Когато Джъстис Норт си вземеше съпруга, това щеше да бъде световна новина, затова жената трябваше да е от Новите видове. Не само неговите хора очакваха да постъпи така, а и цялото човешко общество.

Раменете му увиснаха, когато се извърна от огледалото, не беше в състояние да гледа повече отражението си.

Имаше си причина да избягва контакта с човешките жени. Беше попадал на много и преди, но нито една от тях не успя да го отклони от пътя му, както го направи огнената червенокоска. Тя имаше смелостта да си боядиса косата ярка и да участва в сражения наравно с мъжете.

Беше страстна, красива и забранена.

Джъстис се наведе, извади мобилния телефон от панталоните си и го сложи на нощното шкафче. Седна тежко на ръба на матрака — мислите за Джеси продължаваха да го преследват — и посегна към лампата. Забрави я! Нямаш друг избор. Това не трябваше да се случва. По-добре, че я извикаха на мисия. Би било катастрофа, ако започнеш да изпитваш чувства към нея. Това ще ти донесе само по-голяма болка, тъй като няма начин да бъдеш с нея без светът да разбере.

Мушна се под завивките и се изтегна по гръб. Членът му се напълни с кръв, като си спомни последния път, когато беше в тази поза, с горещата сексапилна уста на Джеси по тялото му и коса, гъделичкаща бедрото му. Той изстена и се претърколи.

Забрави я, дявол да го вземе! Тя ще забрави за теб. Беше само свалка за една нощ и това е всичко, което някога ще бъде.

Джеси не се поколеба да застане на колене и да пропълзи в тъмнината. Тихо се промъкна към Трей — на около три метра в ляво от нея. Беше оставил фенерчето си да свети на пода, за да може да я ориентира за посоката.

— Не искам да я плаша — прошепна той. — Затворена е в ъгъла. Не мога да намеря ключа за лампата. — Трей посочи към светлината на фенерчето си, за да знае Джеси къде да търси.

— Отдръпни се — нареди му тя. — Донеси някаква лампа. Нещо, което да свети. — Той отстъпи назад и Джеси включи своето фенерче. Бавно вдигна лъча му, докато не съзря голяма клетка за куче и в нея тънък дюшек на пода. На него, сгушена в ъгъла, седеше дребна жена, облечена в дълга нощница, която беше черна от мръсотия, също като матрака. Изглеждаше така, сякаш не бе прана от дълго време.

Джеси вдигна още по-нагоре лъча светлина, като внимаваше да не заслепи жената.

— Моето име е Джеси — заяви тихо. — Сега ще те измъкнем оттук и ще те заведем на сигурно място. Ще дойда по-близо до теб, но ти не се страхувай. Аз никога няма да те нараня, разбра ли ме? — Обърна лъча на фенерчето към лицето си и остави ярката светлина временно да я заслепи, давайки по този начин възможност на пленничката добре да я разгледа. — Аз също съм жена. Виждаш ли? Ние не сме тук, за да те нараним. — Джеси свали фенерчето и зачака, ярките петна пред очите й да изчезнат. След това внимателно насочи лъча обратно към мястото, къде се беше свила жената. Когато цялото й тяло попадна в осветения кръг, Джеси видя, че тя наистина е от Видовете. Значи всичко беше наред. Косата й беше черна, а лицето й показваше, че е кръстоска с ДНК на примат. Имаше деликатни черти, закръглена форма на тъмнокафявите очи и сладко, закачливо носле.

Джеси пропълзя по-близо.

— Знаеш ли, че има и други като теб? Ще те заведа у дома при тях, за да сте едно семейство. Те те търсят от дълго време. Можеш ли да ми кажеш името си?

Жената силно притисна колене към гърдите си и на лицето й се изписа ужас. Джеси не я винеше за страха.

— Наистина няма да те нараня. Дошла съм да те измъкна оттук и да те заведа на безопасно място. Ще те отведа при твоето семейство. Те са хора, точно като теб, които са били измъчвани от други хора. Затова ще бъдеш защитена при тях. Никой никога няма отново да те заключва в клетка. Аз съм Джеси — повтори. — Как се казваш?

— Мъд.1

Исусе! Обхвана я ярост, когато чу гадното име, което й бе дал нейният похитител, но опита да не се издаде.

— Това не е истинското ти име. Него спомняш ли си го? Как те наричаха, преди да те доведат тук?

Жената се поколеба.

— Моето име е Мънки2.

Джеси преброи до десет, за да се охлади кипящата й кръв. Кучи син! Няма ли край жестокостта, която глупаците причиняват на тези хора?

— Ще ти кажа нещо. Защо да не те наречем Бюти3? Харесва ли ти това име? Мисля, че то ти подхожда много повече, отколкото другите. Мъжете отвън са с мен. Те дойдоха да те отведат далеч от хората, които те държат тук. Ще те заведем на безопасно място. Можеш да ми вярваш.

Тя пропълзя по-близо, когато видя, че Новият вид сякаш се успокои. Страхът, изписан преди на деликатното лице на жената-подарък, бе изчезнал. Джеси съсредоточи вниманието си върху клетката, огледа катинара и веригите, които се простираха по цялата дължина от глезените на пленничката до един болт в пода на кафеза, кой бе единствен и захванат направо за дъските. Нямаше да бъде лесно да го извади заедно с тежките окови. Обикновено той вървеше заедно с тях, ако нямаше друга възможност да го освободят на място, защото беше адски трудно да се счупи.

— Може ли да погледна глезените ти, моля? Бих искала да видя дали мога да отстраня тези вериги и да огледам ключалката, за да разбера дали има възможност лесно да се разбие или не.

— Добре — съгласи се плахо жената-подарък.

Джеси посегна през решетките и хвана веригите. Всяка една от тях имаше ключови отверстия, а металът беше тежък и як и не можеше да се среже с инструментите, които носеха. Ключалките бяха с доста сложен механизъм, и това затрудняваше премахването на оковите.

— Огледайте за ключове — каза тя в микрофона си. — Веригите са приковани с един болт, който ще бъде трудно да се отстрани, тъй като е захванат за пода, а разбиването на ключалките не е вариант. Мога да вляза в клетката, но няма да се справя с тези окови.

— Не знам къде са те — прошепна Бюти.

Джеси насочи надолу фенерчето, така че да има достатъчно светлина, за да се виждат една друга и пусна глезена на жената. После посочи към ухото си и обърна глава, за да покаже на пленничката.

— Имам едно устройство тук вътре, което ми позволява да разговарям с хората, които ми помагат да те спася и те ме чуват какво говоря. Аз също мога да ги чуя. Казах им да търсят ключа. Ако не могат да го намерят, ще се опитат да срежат веригата. Ще те измъкнем оттук. Обещавам. Разбра ли ме, Бюти?