Дланите й започнаха да се потят. Скришом ги изтри в дрехите си. Ако изглежда нервна, не би постигнала нищо. Роуз вдиша дълбоко през начервените си устни, задържа дъха си за миг и бавно издиша. Това бе естествен валиум. Решително пристъпи към рецепцията, проправяйки си път сред множество отговорни лица.

— Да, госпожо? — каза изисканата млада жена, без да вдигне поглед.

Роуз мислено отправи молитва.

— Роуз Фиорело за среща с Уилям Ротщайн — уверено каза тя.

Администраторката разтвори бележник с кожена подвързия.

— За девет не е записано нищо, госпожо. Бихте ли повторили името?

— Фиорело — нетърпеливо отвърна Роуз. — Не ми казвайте, че онази глупачка пак е сбъркала. За втори път…

— Ще се обадя горе в офиса…

— Вътрешен 1156 — каза Роуз с убедителна надменност.

Администраторката смутено наведе глава и тихо заговори по телефона.

— Секретарката му все още не е…

— Не е предала съобщението, че потвърждавам уговорката ни? — попита Роуз.

Момичето смотолеви още нещо в слушалката. Последва кратка пауза и Роуз едва не затаи дъх.

— Господин Ротщайн каза, че можете да се качите. На осмия етаж…

— Благодаря, вече съм ходила там — смело излъга Роуз.

Почти изтича до асансьорите, преди жените да я огледат от главата до петите и да започнат да се питат за възрастта й. Благодари на Бога, че вече никой не обръщаше внимание на хората около себе си.

Качи се в асансьора заедно с много мъже, някои от които й хвърлиха похотливи погледи, но Роуз остана с гордо вдигната глава и си даде вид, че не ги забелязва. Това, че бе стигнала дотук, бе истинско чудо. Може би всичко щеше да се уреди…

Асансьорът спря на осмия етаж, Роуз стъпи на мекия килим и попадна в друг оазис с мебели от масивно дърво и картини с маслени бои. Упътиха я към офиса на Уилям Ротщайн и продължи да върви, без да поглежда нито надясно, нито наляво. Очакваше всеки момент някой да я спре. Стигна до незаетото бюро на секретарката и тежката, внушителна дъбова врата с дискретна табела с име. Почука.

— Влезте.

Отвори вратата и застана на прага, чувствайки се неловко. Зад бюрото седеше едър, набит мъж с плешиво теме и елегантен костюм, който прелистваше някакви книжа.

— Мога ли да ви помогна?

Изгледа я любопитно.

— Аз съм Роуз Фиорело — каза тя и затвори вратата.

— Да. Секретарката не ми е казала за никаква среща тази сутрин.

— Дойдох да поговоря с вас за магазина „Прочутите деликатеси на Пол“. Намира се в сградата, която сте закупили на Девето Авеню. Искате да принудите наемателя да се откаже от лизинга си, а сега оттегляте предложението си за компенсация.

Той присви очи.

— Коя сте вие, по дяволите?

— Това не е важно — каза Роуз и усети прилив на адреналин. Сърцето й сякаш препускаше, а по челото й имаше капки пот. — Вие ръководите отдела за връзки с обществеността, нали? Няма да се прочуете с добро, когато се обърна към пресата и кажа, че прекратявате договора за лизинг на изряден платец, сключен преди двадесет години…

Уилям Ротщайн се усмихна ехидно.

— Разбирам — каза той тихо и равнодушно. — Фиорело. Ти си хлапето му. Хитър номер. Пратил те е тук да ме изнудваш.

— Нямате право да говорите за изнудване, вие, които режете тока на…

— Нека ти спестя малко време, преди охраната да те изхвърли — любезно заговори Ротщайн. — Няма да стигнеш доникъде с тази история. Знаеш ли колко обяви за имоти сме пуснали в „Поуст“, „Нюз“ и „Вилидж Войс“? Всеки ден си имаме работа със стотици хора като баща ти, които си въобразяват, че компанията ни е дойна крава, че могат да продадат мизерните си лизинги със стотици хиляди по-скъпо от стойността им. Ако някой ти е обърнал внимание, в което се съмнявам, просто ще използваме днешното ти посещение като доказателство за вашето изнудване.

— Вие ни притискате, а не ние вас. А прехраната на баща ми?

Ротщайн сви рамене.

— Предложихме на баща ти петдесет хиляди долара. Вместо да ги приеме, той отиде в полицията да си създава главоболия. Който ни се противи, ще понесе последствията — наведе се напред и тъмните му очи плъзнаха поглед по стройното й тяло. — Ти си привлекателно момиче. Затова ли те е изпратил при мен?

Бузите на Роуз пламнаха от ярост и срам. Пристъпи напред и посегна с разтреперана ръка да му удари плесница.

— Охо, истинска дива котка — не можа да повярва, че той й се присмива. — Не си го и помисляй, госпожичке. Тук не си в свои води.

Някой почука на вратата.

— Господин Ротщайн? Мелиса е. Да повикам ли охраната?

Леденосините очи на Роуз засвяткаха.

— Ще съжалявате за това, господин Ротщайн.

— О, да, разбира се.

Той се облегна назад, заливайки се от смях. Роуз рязко отвори вратата и застана срещу ослепителна блондинка на двадесет и няколко години, която я гледаше злобно.

— Не сте имали никаква уговорка…

— Сама ще изляза — каза Роуз, престори се, че не я забелязва, и тръгна по коридора. Страните й горяха, докато момичето крещеше след нея:

— Ще повикам охраната!

До единия асансьор имаше авариен изход. Роуз мина през него и изтича по стълбите три етажа надолу, а после се качи в друг асансьор. Никой нямаше да я изхвърли. Стисна клепачи, за да спре сълзите, които напираха в очите й. Това бе невероятно. Семейството й бе съсипано, а тя не можеше да стори нищо.

Роуз помогна на родителите си да преживеят следващите две седмици. Свърза се с хазяина и го помоли да изчака с предупреждението за напускане. Намери евтин двустаен апартамент и позвъни на обяви от раздел „Предлагам работа“. Баща й закри магазина, продаде оборудването и дари запазената стока на приют за бездомници. Тя се постара да не го оставя да размишлява твърде дълго за загубата.

— Това е възможност за ново начало — каза Роуз на баща си. — Имаш пет хиляди и си свободен от стрес. Освен това трябва да бъдеш силен заради мама.

Повтори същите думи пред майка си и след това забеляза как двамата й родители полагат усилия да изглеждат спокойни един пред друг.

Пол Фиорело си намери работа като управител на отделението за хранителни стоки в магазин „Патмарк“ на Трето Авеню. Работата бе прилична, но носеше по-малко пари, които се облагаха с данък, и не бе собствен бизнес. Роуз знаеше, че всеки ден, когато облича униформата си, той се чувства унизен. Но баща й никога не се оплакваше, а и ползваше здравни преференции. Майка й започна да ходи на лекар по-често и правеше всичко възможно да създаде уют в новия им дом. Но баща й бе човек с наранена душа и Роуз се зарече на всяка цена да успее да го излекува.

Успехът й се влоши. Изведнъж започна да гледа на всички предмети, които по-рано бе обичала, като на загуба на време. Литературата… каква полза имаше от нея? Историята се занимаваше с миналото. Географията… и дори математиката… просто не представляваха никакъв интерес за Роуз. Едва ли някога щеше да пътува в чужбина, а що се отнася до сметките, вече съществуваха калкулатори и компютри. Всичко това бяха излишни глупости.

Единственото ценно нещо бяха парите. Уилям Ротщайн й бе дал да разбере това.

Всеки ден Роуз мислеше за него и за меките килими, мебелите от масивно дърво и русокосата около двадесетгодишна секретарка. За играчките, които можеха да си позволят хора като него. И властта. Способността им да отнемат всичко, което някой е постигнал с двадесет години упорит труд, експертни познания в областта си и спечелена лоялност от страна на клиентите, и просто да го захвърлят.

С пари бе платено на онези адвокати да изпратят писмото. С тях бе подкупена нюйоркската полиция. Те отстраняваха всички спънки от общинските власти и държаха пресата настрана.

„Майната му на училището“, каза си Роуз с огорчение. Баща й би я напердашил, ако изречеше подобни думи в негово присъствие. Трябваха й само пари. Искаше баща й да има свой магазин, от който никой не би могъл да го изхвърли, а семейството й да живее в собствен дом. Къща със заден двор, където биха могли да отглеждат домати.

Един ден щеше да получи всичко това. Щеше да спечели достатъчно, и то от търговия с недвижими имоти.

Щом слузесто влечуго като Ротщайн бе успяло, защо да не успее и тя?

Пета глава

Попи сви по алеята пред къщата за гости и паркира. Благодари на всички рокаджийски богове, че родителите й притежаваха този имот и бяха настанили домашната си помощница в него. Тук можеше да остави колата, без да се безпокои, че някой ще я открадне. Никой не си бе у дома, освен Кончита. В гаража се виждаше микробусът й „Мерцедес“, с който понякога я бе вземала от училище. Попи бързо слезе и се притаи в подножието на Холивуд Хилс. Може би Кончита нямаше да я издаде, но все пак защо да рискува?

Къщата бе просторна едноетажна постройка, без кой знае какъв изглед, но за сметка на това с фантастична малка градина. Баща й бе поставил фонтан, внос от Италия, който чудесно се съчетаваше с тропическите храсти и пълзящите рози край оградата. Уханието на цветята бе толкова силно, че почти не се долавяше мирис на бензин и смог. Естествено, от гледна точка на Попи, най-хубавото бе, че къщата се намираше толкова близо до „Стрип“, че можеше да се стигне пеша.

Затрака с токчетата си на юг, където на две преки бе сградата на „Хаят“, висока и скучно функционална. Отпред винаги имаше спрели таксита. Качи се в едно от тях и каза на шофьора да я откара до Рейнбоу.

— Но това е само на…

Попи размаха банкнота от десет долара срещу него.

— Зная, но не ми се върви пеша.

— Добре — каза шофьорът и потегли.

Попи се усмихна самодоволно. Както казваха в „Спайнъл Тап“: „Парите говорят, само глупаците ходят пеша“.

Обзе я приятно вълнение. Щеше да стигне навреме. Късният летен залез сияеше зад лъскавите кули на „Сънсет Стрип“ и тя забеляза няколко проститутки, застанали толкова близо до шикозните хотели, че портиерите изглеждаха притеснени. След секунда щяха да довтасат ченгетата. Задаваше се първата тайфа метъл „пичаги“ с дънки и черни кожени якета с шипове или дълги прави коси до под кръста и няколко глемъри, гримирани като „Мотли Крю“, Момчетата с червило трябваше да се движат на групи, защото иначе биха си изпатили. Момичетата също изглеждаха супер. Сред тях имаше пънкарки, рокерки и типичните за Ел Ей „пички“, както ги наричаха по радио KNAC, с черни панталони, изрисувани със спрей, широки колани с ниски токи, кожени ръкавици без пръсти и платиненоруси коси, стърчащи нагоре. Онези, които не можеха да си позволят пластични операции, носеха стегнати сутиени с дебели подплънки. Всяко момиче бе с очертани с молив устни, червен маникюр и самочувствие до небесата.