Отначало Роберто помисли, че сънува или че френската кучка е сипала в питието му някакъв халюциноген. Но видя очите им.

Сърцето му се разтуптя и се почувства замаян. Залитайки, се довлече до едно кресло и седна. Лицето му стана мъртвешки бледо.

— Нима сте си въобразявали, че няма да задаваме въпроси? — попита Дейзи.

В очите му проблесна лъч надежда.

— Зная, че сте се разтършували. Но не разполагате с нищо. Не можете да докажете нищо!

Роуз се усмихна.

— Ние сме дъщери на Мозел. Знаете ли какво е станало с нас, след като сте се опитали да ни погребете? Разбира се, че знаете. Със сигурност сте поискали сведения от „Дженъс“, когато сте ги сплашили.

Беше ги получил и никак не му бяха харесали. В него закипя гняв, примесен със страх.

— Имали сте късмет — каза той.

— Не. Сами сме постигнали всичко — каза Роуз. — А вие сте откраднали това, което имате. Тук сме, за да си го върнем. До последния цент. И за да се погрижим да бъдете разобличен и да изживеете последните си дни в затвора. Знаете ли какво ще стане, Роберто? Нямате деца и вече не сте в състояние да създадете. Ще умрете в позор и ние ще наследим всичко — компанията, замъка и титлата.

— Титлата? — запелтечи той. — Циганчета… отрочета на една вещица…

Роуз заплашително пристъпи към него. Макар и по-ниска и по-слаба, сякаш го превъзхождаше.

— Да — процеди тя през зъби. — Циганки ще носят титлата принцеси на замъка Париджи. Ще поръчаме портрет на майка си, който ще закачим във фоайето на дома, в който са живели вашите… нашите предци. Може би ще успеем да издирим близките на майка си… щом толкова мразите циганите. Представете си как те се настаняват в замъка и се наслаждават на всичко, което е било най-ценно за вас през целия ви живот…

— Добра идея, Роуз — каза Дейзи. — Да напълним онази стара сграда с циганчета…

Роберто затаи дъх. В присвитите му очи се изписа неистова омраза, а после страх. Сложи ръка на гърдите си, престана да диша и се свлече на пода.

Момичетата го погледнаха.

Роуз реагира първа. Седна върху сгърченото тяло и енергично започна ритмични притискания на гърдите и изкуствено дишане. Дейзи се втурна към телефона и позвъни на портиера да повика линейка. Докато Роуз оказваше първа помощ, Попи се отърси от паниката, която я бе обзела, и грабна аптечката от банята. Изсипа съдържанието й, намери шишенце аспирин и развъртя капачката така трескаво, че се разхвърчаха таблетки. Втурна се обратно в хола, където Роберто вече дишаше на пресекулки и устните му трепереха.

— Аспирин? — попита Роуз.

Попи кимна.

— Дай го — Роуз строши една таблетка в шепата си и я пъхна в гърлото му. Той инстинктивно преглътна, докато се опитваше да си поеме въздух. Вратите се отвориха и нахълта портиерът на сградата.

— Получи сърдечен удар — каза Дейзи.

— Повиках линейка.

— Можете ли да оказвате първа помощ? — попита Роуз и имитира сърдечен масаж. Портиерът кимна и тя погледна Роберто. Все още бе блед, но дишаше равномерно и се взираше в тях с очи, в които се четеше ненавист и ужас.

— Ще се оправи — каза Роуз. — Да излезем — обърна се към портиера на разваления си италиански. — Аз съм графиня Роуз Париджи — продължи тя. — Погрижете се за чичо ми Роберто. Не сме уредили сметките си с него — погледна Роберто в очите. — Няма да ви се размине лесно — каза тя. — Пригответе се, Роберто, защото ще се видим в съда. Съсипването на репутацията ви започва още сега. Щом се върнем в хотела си, ще дадем първите интервюта. Мисля, че журналистите ще бъдат предоволни. Защото…

Дейзи се усмихна и довърши мисълта на сестра си:

— … от това ще излезе страхотен материал.

Епилог

Дейзи бе права. Не само италианската, а и световната преса жадно погълна историята. Беше пикантна: принц, циганка, скандал, милиарди долари… Момичетата изложиха доказателствата си и предоставиха свои снимки, които бяха публикувани до тези на графиня Мозел.

— Може би ще се застреля — предположи Попи.

Роуз поклати глава.

— Колкото и да се перчи, той е страхливец. Няма да събере кураж.

Роберто Париджи бе тотално разобличен. Нае адвокати, но никой не му даде надежди. Висшето общество в Рим го отхвърли, а трите сестри бяха приветствани. Максимално се възползваха от това. Представяха се като графини Роуз, Дейзи и Попи и получаваха подобаващо уважение. Адвокатите на Роберто заплашиха с дела за клевета всички вестници, които ги наричаха с титлата им, но никой не се поддаде на натиск. Не успя да докаже, че обвиненията му са основателни, и целият свят разбра, че принцът ще свърши в затвора, а момичетата ще станат милиардерки. В сравнение с тази история интригите на фамилията Гучи изглеждаха безинтересни. Когато се разчу, бившите приятелки на Роберто нямаха търпение да споделят колко е слаб в леглото и какъв жесток егоманиак е.

Присъдата му бе подпечатана, когато се появи възрастна прислужница на Луиджи. Имаше медальон с кичур коса от Мозел и писмо, подписано от Луиджи, което го удостоверяваше. Трите сестри се подложиха на ДНК тест и пробите съвпаднаха. Роберто ди Париджи, който бе погребал три малки празни ковчега, бе арестуван за убийство. Но момичетата не коментираха това. Справедливостта възтържествува и вече не си заслужаваше да се занимават с него.

След шест седмици заминаха за Америка. Приятно бе да бъдат обградени от вниманието, което се полагаше на аристократки, но трябваше да се подготвят за управлението на семейната компания, и по-важното, за сватбите си.

— Знаеш ли, че вече си по-богата от мен? — попита Магнус Сорен Дейзи.

— Има ли някакво значение? — отвърна тя.

— Не особено — каза той. — Скоро ще те настигна.

— Имаш непримирим състезателен дух, Магнус — усмихна се Дейзи.

— Такъв съм — потвърди той и последва дълга целувка.



Първа се омъжи Попи. Имаше две сватбени тържества, едно по еврейски и едно по протестантски обичай. Протестантското бе скромно и дискретно, но на еврейското присъстваха петстотин гости и гощавката продължи почти двадесет и четири часа. Дейзи и Роуз бяха шаферки.

— Колко ще трае меденият месец, сенаторе? — закачливо попита Дейзи своя зет Хенри Леклерк, който наскоро бе отпразнувал победата си на изборите.

— Около месец, надявам се — изпревари го Попи. — Каза, че било изненада, но имам нужда от време да се възстановя.

Хенри се поколеба за миг и придърпа Дейзи настрана.

— Ще бъде уикенд в Париж — сподели той. — И двамата трябва да се връщаме на работа.

— Хм — изсумтя Попи. — Чух те.

— Знаеш, че е така — промълви Хенри с умоляващ тон. — Хайде, скъпа.

— Искам да отседнем в „Жорж V“ — настоя тя.

— Обиколка с карета, екскурзия до Фолие Берже и разходка по левия бряг… — изкуши я Хенри.

На лицето й разцъфтя усмивка.

— Звучи превъзходно. Всъщност не обичам да се отделям задълго от работата си.

— Аз също — каза Хенри и я целуна.

Роуз отиде на гости у майка си и заведе Джейкъб със себе си. Госпожа Фиорело веднага го хареса. Определиха дата за сватбата през есента, в „Сейнт Джоузеф“ в Бронкс. Вече бе узнала вълнуващата новина, че на света живеят още две момичета с външността на нейната Роуз, и бе доволна, че дъщеря й е намерила сестрите си. След запознанството си с Джейкъб Ротщайн преливаше от радост. Нейното момиче бе преуспяло и забогатяло и вече имаше личен живот и семейство. Най-важното бе, че ще се омъжва…

— Толкова симпатично момче, толкова красиво — каза тя и докосна Джейкъб по бузата. — Нали няма да живеете заедно преди сватбата?

— Мамо — укорително промърмори Роуз и се изчерви.

Джейкъб едва сдържа усмивката си.

— Разбира се, госпожо. След като толкова дълго я чаках, ще почакам още малко.

— Толкова е добър! Невероятен е, Роуз — каза госпожа Фиорело и енергично го прегърна. — Кажи ми, Джейкъб, родителите ти ще дойдат ли на сватбата? Кога ще се запозная с господин и госпожа Ротщайн?

Роуз и Джейкъб се спогледаха. Джейкъб й намигна.

— Мамо — каза Роуз. — Има един проблем, който двамата с Джейкъб трябва да разрешим.

Тя се усмихна.