Роуз изчака, докато той се отдалечи по стълбите, и даде знак на другите.

— Да вървим.

Бързо тръгнаха по старинните коридори и огледаха приемната, салоните, трапезарията с огромна камина, портретите и гоблените по стените, затаили дъх от удивление. През живота си Роуз не бе виждала толкова великолепна сграда. Затрепери при мисълта, че тя е собственост на убиеца на родителите й, стомахът й се сви и почувства нужда да седне.

Настани се на една резбована скамейка, но не след дълго охранителят се върна с по-хладно изражение.

— Нямат представа за тази поръчка. Сигурни ли сте, че е за тук?

— Може би ни очаква в Рим — въздъхна тя. — Е, добре, ще отидем с колата дотам.

— Знаете ли адреса? — попита охранителят с подозрително присвити очи.

Роуз бе направила проучване.

— Разбира се, скъпи. Appartamento Cinque, Numero Ottanto, Corso Vittorio Emmanuele Due22 — изрецитира тя по памет. — На последния етаж.

— Много добре — изсумтя той, повдигна оръжието си и им даде знак да си тръгнат.

Бързо се върнаха до колата си.

Попи промърмори:

— Още толкова път.

— Нали не искаш почивка точно сега? — попита Роуз.

— За нищо на света. Онази горила имаше автомат, което означава, че работата е сериозна. Може би ще се обади на Роберто. Трябва да стигнем там, преди да е намислил какво да прави с нас.

Попи потегли така рязко, че гумите изсвириха, но бяха в Италия и никой не забеляза.

— Знаете, че не можем да докажем нищо — каза Дейзи, когато сестра й взе остър завой с бясна скорост. — Ами ако ни се изсмее и каже, че сме луди?

— Ще измислим нещо — успокои я Попи. — Ако се наложи, Роуз отново ще позвъни на дон Салерни.

Дейзи примигна.

— Нима одобряваш насилието? Не искаме да прибягваме до насилие…

— Говори само от свое име — сопна се Попи.

— Почакайте — намеси се Роуз, за да предотврати кавга. — Няма нужда от това. Не бива да постъпваме като него, а и не искам да лежа в затвора или да се забъркам във вендета.

— Значи предлагаш да го оставим ненаказан? — недоверчиво попита Попи.

— Категорично не — отвърна Роуз. — Има и друг начин.

— Какъв по-точно? — полюбопитства Попи, докато фучаха по магистралата.

— Да го съсипем — каза Роуз — и да го лишим от всичко, което му е скъпо. Няма да пролеем дори капка кръв.

— Струва си да чуем плана ти — отбеляза Попи.

Шестдесет и шеста глава

— Надявам се да съм се представила добре, Роберто — замърка момичето.

Той се надигна и сатененият чаршаф се свлече по подпухналото му тяло, което бе в грозен контраст с младата й здрава плът с нежна кожа. Изгледа я намръщено и я накара да сведе поглед.

— Искам да кажа, принц Роберто — поправи се тя. Мразеше го, но трябваше да заслужи двете си хилядарки, а и искаше да запази безплатния си апартамент и личен шофьор.

— Така е по-добре — каза Роберто. Никога не позволяваше на тези уличници да се обръщат към него само по име. — Що се отнася до представянето ти, напоследък ставаш все по-безинтересна. Следващия път се постарай повече.

— Разбира се, принц Роберто — обеща момичето и наведе глава, за да прикрие яростта в очите си, докато събираше дрехите си. Бързо щеше да се облече и да си тръгне. Нямаше право да ползва банята в разкошния му хотелски апартамент. Роберто обичаше да се уединява след секс и самодоволно да си почива, и жените, които го обслужваха, се стараеха да не се бавят дълго.

Това бе един от многобройните му капризи.

След като манекенката си тръгна, Роберто Париджи дълго пуши от любимите си кубински пури. Поръча си чаша десертно вино и бисквити. Обожаваше този ритуал, който бе възприел, след като братовчед му Луиджи бе споделил, че го прилага. Чувствена наслада, следвана от удоволствието от добрите пури и вино. Това винаги му напомняше за най-сладката победа в живота му. За да се надсмее над братовчед си и вещицата, за която се бе оженил, след като бе изиграл съвършено ролята си на скърбящ роднина, се бе оттеглил и дълго бе пушил от неговите пури и пил от виното му.

Вкусът бе неповторим.

Днес, докато сръбваше от своето vino santo23, Роберто пропусна съобщението, оставено в апартамента му. Бе получено по факс от сеньор Гручи, който не го бе погледнал, защото не смееше да се намесва в плановете на шефа си. Роберто машинално се облече и напусна хотела. Шофьорът му го чакаше в лимузината, за да го откара обратно на „Виторио Емануеле“.

Нямаше представа, че го очаква нещо необичайно. За него бе ден като всички други.



Попи намери място за паркиране. Не бе законно, но щяха да платят глоба, както всеки шофьор в Рим. Това не бе проблем. Не ги интересуваше дори дали полицията ще откара колата им. Важното бе само да стигнат навреме до апартамента на Роберто.

Попи слезе и простена, когато раздвижи изтръпналите си крака. Застанаха пред сградата на номер осемдесет. Бе модерна и лъскава и се открояваше сред старинните къщи, църкви и дворци. Тя погледна сестрите си.

— Готови ли сте, момичета?

Дейзи подаде ръка на Попи, а после и на Роуз. Роуз усети, че очите й се премрежват от сълзи, които бликнаха, когато заговори.

— Знаете ли, за мен няма почти никакво значение какво ще правим с него. Защото най-сетне чувствам, че съм намерила сестрите си.

Дейзи се усмихна.

— И за мен. Все пак има значение, Роуз. Да дадем урок на това копеле.



— Но не разбирам — учтиво каза сеньор Гручи. Озадачено погледна трите жени. Определено бяха от типа, който Париджи харесваше: невероятно красиви, макар и малко по-възрастни от обичайните му компаньонки, с екзотичен чар. Очевидно тризначки. Е, бе напълно в стила на шефа му да потърси нещо повече от традиционните мъжки фантазии за близначки. Но нали Париджи трябваше да се прибере след сеанс с онази французойка?

Секретарят се поколеба. Предпазливостта му се сблъска с неизменния страх. Париджи не обичаше други мъже да се месят в отношенията му с проститутките. Само той имаше право да ги обижда или гони. На никого от персонала не бе позволено да се държи грубо с жена, преди Роберто да й се насити.

— А аз напълно разбирам — решително заяви Роуз. — В замъка ни казаха, че е станало недоразумение, и ни изпратиха тук — говореше с престорен тексаски акцент. — Предложиха ни доста високо възнаграждение, господине, и пътувахме на негови разноски с „Конкорд“ до Лондон, а после дотук с „Гълфстрийм IV“. Ако поръчката бъде отменена, агенцията ни ще поиска неустойка за…

Гручи пребледня.

— Не разговаряйте с принца с този тон.

— Зная — нехайно каза Роуз. — Хайде, момичета, да вървим.

— Не! Почакайте!

Гручи попи потта от челото си. Проклети кучки! Какво да прави? Бяха летели с „Конкорд“, а после с „Гълфстрийм IV“, един от четирите самолета на компанията. Пресметна колко е струвало пътуването им. Роберто бе платил доста и навярно би искал да види стоката. Тризначки. Това бе необичайно. Похотливо ги огледа с крайчеца на окото си и погледна часовника си.

— Принцът трябва да пристигне всеки момент — каза той. — Можете да почакате тук, в коридора.

За щастие не се наложи да чакат дълго. Нервите на Дейзи бяха обтегнати. Попи стискаше ръката й и се опитваше да я успокои, за да не ги издаде. Самата тя не бе наясно какво изпитва. Гняв, нетърпение, любопитство, ненавист, напрежение… всичко това се бореше в нея, но маниерите, които бе усвоила в скъпо частно училище, й дойдоха на помощ за първи път в живота й. Прикри чувствата си зад маска на спокойствие и хвърли поглед към Роуз. Очите й святкаха като на кобра и Попи бе доволна, че не е на мястото на Роберто Париджи.

— Принцът вече е тук — дребничкият мазник се върна при тях. — Влезте в хола.

Придружи ги дотам. Роберто не обичаше край него да се мотаят хора от персонала, когато е в компанията на жени. Това го изпълваше с презрение и срам. Роберто бе обсебен от собствената си порочност, гласът на съвестта му отдавна бе заглушен, но чувството му за достойнство безспорно бе живо.

Не се срещаше открито с компаньонки или скъпи държанки и сеньор Гручи бе свикнал да се преструва, че не забелязва присъствието им.

— Добро утро, принце — промълви той. — Предполагам, че портиерът ви е съобщил, че имате гости. Аз не съм ги видял.

Това бе нормалният, дискретен начин за съобщаване, че са пристигнали проститутки.

Роберто примигна. Не бе поръчвал компания. Сигурно бе станало недоразумение в някоя от елитните агенции, към които се обръщаше понякога. Но сега имаше Елен и не им се бе обаждал най-малко от месец…

Не желаеше да изясни въпроса в присъствието на Гручи.

— Свободен сте — каза той.

— Благодаря, принце — отвърна Гручи с лек поклон и се оттегли. Бе доволен, че ще има дълга обедна почивка.

Щом вратите на асансьора изсъскаха и се затвориха след Гручи, Роберто отвори позлатената двойна врата на хола си, за да изгони кучките с подвити опашки. Не обичаше грешки, особено след сеанс с Елен, когато бе твърде изтощен за…

На дивана му седяха три млади жени. Примигна. Бяха красавици, с дълги и лъскави черни коси, стройни, с леко матова кожа и високи, изпъкнали скули. Наистина бяха прелестни, любимият му тип жени. Учудено втренчи поглед в тях, когато забеляза, че изглеждат съвсем еднакво. Еднояйчни тризначки.

Първата му мисъл бе одобрение за идеята на Мадам, която ги бе изпратила. Не ги искаше сега, но би могъл да им се наслади по-късно. Пристъпи напред и трите момичета станаха.

— Не съм ви поръчвал — каза той на италиански.

Роуз заговори. Предишната вечер внимателно бе обмислила точно какво да каже.

— Вие сте принц Роберто Париджи — започна тя. — Аз съм графиня Роуз Париджи. Това е графиня Дейзи Париджи, а това е графиня Попи Париджи. Вие сте убили баща ни, граф Луиджи, и майка ни, графиня Мозел. Открихме ви. Знаем цялата истина и сме дошли за отмъщение.