— Да вървим — настоя Попи.

Вървяха половин час и плувнаха в пот под следобедното слънце, докато пристъпваха по посипания с чакъл път. Не бе никак приятно, но никоя от трите не се оплака. Носеха бутилки вода, отпиваха от тях и продължаваха напред, обзети от зловещо чувство за надвиснали черни облаци, въпреки че небето бе съвършено ясно.

Най-сетне стигнаха до върха.

— Господи! — задъхано промълви Роуз. — Боже мой!

Нямаше грешка. Някой здравата се бе постарал преди години. Там, където се бе намирала хижата, не растеше нищо. Земята бе черна и безжизнена, като тъмна сянка сред буйните зелени гори наоколо.

— Не зная дали не си въобразявам — промълви Дейзи, — но това място ми се струва страховито.

И трите се вгледаха в черната пръст.

— Пожарът не е избухнал случайно — заяви Попи. — Не знаех какво да мисля, но вече съм сигурна. Той е убил родителите ни.

Приближи се и бавно пристъпи по очертанията на хижата. Сърцето й препускаше, но се чувстваше спокойна и уверена. Замисли се за разкошния си дом в Ел Ей, MTV, еврейските обичаи, уроците по шофиране и целия си живот в богаташкия квартал, а после за родителите, които й бяха дали живот на другия край на света, но бяха безмилостно погубени.

Почувства нещо странно. Сякаш бе раздвоена, светът тук я зовеше. Истинските й родители я зовяха. Усети любовта им. Бяха я обичали. По бузите й се търкулнаха сълзи. Все пак тя бе оцеляла, навярно спасена от тях. Беше се върнала, за да им даде нещо. Справедливост.

Дейзи видя сълзите на Попи, както и Роуз. Никоя от двете не каза нищо. Сърцето на Дейзи преливаше от благодарност, че най-сетне стоеше тук и знаеше истината. Мисълта за умишления палеж бе потискаща и мъчителна. Потръпна, когато си представи тялото на майка си, обгоряло до неузнаваемост. Но дълбоко в себе си бе благодарна, защото най-сетне бе разбрала, че не е била отхвърлена, а спасена. Родителите й бяха спасили живота й, бяха я обичали. Сякаш видя ослепително красивата си майка, жената от онези стари снимки, която я бе държала в изящните си ръце и я бе люляла с майчинска нежност. Би продължила, ако някой й бе дал възможност.

Мислено отправи молитва за душите на родителите си. Те не бяха имали шанс, но се бяха погрижили тя да го получи. Погледна Роуз и Попи. Имаше поне сестрите си, въпреки че един зъл човек се бе опитал да ги раздели завинаги. Паметта на родителите й нямаше да бъде заличена. Те бяха семейство и вече чувстваха връзката помежду си.

Имаше две сестри. Той никога нямаше да й ги отнеме.

Роуз се взираше в почернялата земя, докато Попи обикаляше разплакана, и усети как в сърцето й се затвори кръг. Винаги се бе смятала за италианка, заради произхода на баща си, и това й се струваше естествено, като завръщане у дома. Но се запита какво ли би искала майка й. До този миг тя бе таила жажда за отмъщение, която я разяждаше отвътре. Но сега, докато оглеждаше пустото място, където Роберто Париджи бе отнел живота на родния й баща, семейството и наследството му, осъзна, че родителите й не биха пожелали това. Хрумна й, че може би носи в себе си искрата на Роберто. Все пак имаха общи гени. Но той се бе предал на гнева и желанието да отмъсти. Разбира се, то бе безпочвено, породено от чиста завист, а чувствата на Роуз бяха съвсем други. Но нямаше да следва пътя, по който бе поел чичо й.

Щеше да отмъсти по свой начин, така, че родителите й да намерят покой. Нямаше да пролее кръв, защото тя бе по-добра от него.

Тя бе дъщерята на Луиджи и Мозел.

Рязко се обърна. Не можеше да издържа повече на гледката.

— Да отидем в замъка Париджи и да видим дали принцът си е у дома. Имаме сметки за уреждане с него.

Роуз и Попи се отправиха обратно към пътя надолу по хълма. Дейзи с насълзени очи целуна върховете на пръстите си и докосна земята.

Това бе нейното сбогуване.

Шестдесет и пета глава

— Какво имаме за днес?

Принц Роберто ди Париджи се обърна към личния си секретар с обичайния сутрешен въпрос, изречен с безупречен аристократичен акцент, който старателно бе усвоил. Не допускаше в говора му да се промъкне дори една диалектно произнесена дума, която да загрози съвършено правилния му книжовен италиански.

Помощникът му сеньор Гручи бе дребничък, слаб мъж със старомодни маниери. Бе свикнал да понася обиди от господаря си. Мразеше Париджи, но това нямаше значение, защото получаваше добра заплата. Принцът обичаше да се обгражда с подмазвачи и плащаше щедро, за да се отнасят към него с уважението, което смяташе, че му се полага.

— Сутринта ще пиете чай с мадмоазел Фльори — докладва той. — След това, принце, имате среща със сеньор Оливерио от компанията и обяд в замъка Барберини с комисията по изкуствата, за да обсъдите плановете за зимния бал…

Роберто отегчено махна с ръка. Беше горещо, а той бе мързелив човек. Приятно му бе да взема участие в заседанията на важни обществени комисии в Рим, където се водеха разговори за оркестри и художествени галерии. Бе уважавана личност от местния елит и най-важното, неговото име и името на замъка му вдъхваха страхопочитание. Но днес копнееше само за срещата с онази френска манекенка, с която тайно щеше да получи егоистична наслада. Предпочиташе такива момичета пред скъпи проститутки и преди да ги превърне в свои държанки за месец, винаги ги изпращаше на преглед при частен лекар, а после си тръгваха с перлена огърлица или чифт обици с диаманти за подарък. Караше някого от наемниците си да им се обади с предупреждение да държат езиците си зад зъбите.

— Отменете всичко, освен срещата с мадмоазел Фльори — нареди той. — Днес ще чета. Довечера можем да стегнем багажа за замъка.

— Много добре, принце — отвърна сеньор Гручи. — Да ви донеса ли нещо?

Роберто поклати глава.

— Свободен сте.

— Да, принце — каза Гручи и се оттегли с лек поклон.

„Невестулка“, помисли си Роберто. Но поклоните и честото споменаване на титлата му го ласкаеха. Въздъхна със задоволство. Щеше да пийне кафе в градината на покрива на дома си, да вземе хапчетата си и да се подготви за изживяванията с опитната Елен. После може би щеше да подремне…

Радваше се, че е богат и уважаван жител на Рим и семейната чест най-сетне е възстановена. Роберто не възнамеряваше да има деца и вече никой млад негодник нямаше да посрами рода, чието добро име бе спасил с толкова усилия. Щеше да завещае замъка на държавата, да дари акциите си на църквата и да се превърне в легендарния последен наследник на фамилията Париджи, благородник, който бе избягвал работа и бе направил така, че светът да се съобразява с неговите правила, вместо обратното.

Чувстваше се напълно щастлив. Бе осъществил всичките си най-съкровени желания.



Замъкът се намираше в покрайнините на градчето. Видяха го от колата, преди да паркират. Старинният му силует се издигаше на фона на яркото синьо небе и изглеждаше почти жив и одухотворен. Бе голям и внушителен и трите надникнаха през прозорците, преди да спрат наблизо и да слязат.

— Е — отбеляза Роуз, — доста по-сносно жилище от онова в Хеле Китчън.

— И от моя дом в Хоум Каунтис — добави Дейзи.

Попи остана с втренчен поглед. Никоя от трите не можеше да повярва, че предците им са притежавали нещо толкова великолепно.

— Всъщност този замък е негова собственост. Полага му се по право. Той е наследник на по-големия брат.

— Отживелици — промърмори Попи.

— Зная, че звучи нелепо… но в Европа титлите все още имат значение. Семейството ни е държало на традициите — обясни Роуз.

— Ако той няма деца, ние ще наследим замъка — изтъкна Дейзи.

— Само най-голямата от нас — каза Роуз. — Но коя е тя?

— Нямам нищо против да делим — каза Попи и погълна с поглед красотата на всичко наоколо. Изведнъж бе обзета от любопитство. — Това е семейното ни имение. Нали така се нарича? — попита тя.

— Да — отвърна Дейзи.

— Искам да влезем — нетърпеливо се обърна Попи към сестрите си. — Да разгледаме. Мислите ли, че ще ни пуснат?

Обиколиха замъка и огледаха от всички страни тухлената сграда във флорентински стил, съвършено възстановена, с балкони, кули и градина с висока ограда. На всяка постройка бе издълбано изображение на грифон, драскащ с нокти по щит.

— Какво е това? — попита Попи.

— Гербът му — отвърна Роуз и побърза да се поправи: — Нашият герб.

— Портите изглеждат заключени — каза Дейзи.

Роуз се приближи към масивната двойна врата в средата на стената и натисна звънеца. След миг прозвучаха стъпки по каменна настилка, които се приближаваха към портите.

Обърна се към сестрите си.

— Нека аз да говоря. Нали сте съгласни?

Вратата леко се отвори.

— Да?

Роуз съблазнително примигна.

— Идваме при принц Роберто Париджи.

— Принцът е в Рим — каза охранителят с дебел врат на безупречен английски.

Роуз нацупи устни.

— Сигурна съм, че ни продиктува този адрес. Ще бъде много разочарован, ако не го чакаме тук.

Тъмните му очи плъзнаха поглед по тялото й и на лицето му се появи усмивка.

— Специална поръчка? Американки? Заповядайте.

Когато вратата силно изскърца, Дейзи прошепна на сестрите си:

— Взе ни за проститутки!

Попи ехидно се усмихна.

— Шшт, Роуз е намислила нещо. Ще изненадаме стария мръсник.

Трите се усмихнаха широко, когато вратите се отвориха и пред тях застанаха още двама охранители с автомати на рамо. Дейзи пребледня и Роуз стисна ръката й.

— Много специална поръчка — каза тя и махна с ръка към сестрите си.

Двамата мъже с глуповати лица огледаха и трите и избухнаха в смях.

— Сестри! Тризначки! Голям късметлия е кучият му син — извика единият от тях на италиански.

Роуз им се усмихна.

— Предполагам, че трябва да почакаме в преддверието.

Поканиха ги в замъка.

— Стойте тук, ще се обадя в офиса му — каза охранителят.