Луиз Бегшоу - Дяволът в теб

Роуз спря пред витрините на „Сакс“ на Пето Авеню. Бяха изложени скъпи елегантни костюми и летни рокли от топ дизайнерите на деня, съчетани с подходящи обувки и чанти, които струваха хиляди долари. Но вниманието й не бе привлечено от тоалетите. Не бяха по джоба й.

Загледа се в собственото си отражение.

Беше красива. Роуз не бе самохвалка, но фактите си бяха факти. Знаеше, че дългите прави крака, аристократичните скули, мургавата кожа и леденосините й очи под дълги мигли и съвършено извити вежди са страхотни. Как бе възможно да не знае? Всички момчета по улиците я заглеждаха. Възрастни мъже подсвиркваха и подвикваха след нея, сякаш смятаха това за проява на любезност. Оставаше й повече от година до пълнолетие, но явно това не ги безпокоеше.

Всички дрехи й стояха чудесно. Бяла тениска и избелели джинси подчертаваха фигурата й и контрастираха с кожата й, а лъскавите й тъмни коси се открояваха чудесно върху всичко, дори евтините рокли от непопулярни марки, които носеше, защото майка й не можеше да си позволи други.

Днес трябваше да изглежда не само красива, а и зряла.

Бе избрала костюм от магазин за дрехи втора употреба и го бе занесла на химическо чистене. Беше тъмносин и семпъл, твърде тесен за другите клиентки на магазина, и полата стигаше до коленете й. Имаше всичко, което според нея би трябвало да има един официален костюм: подплънки на раменете, златисти копчета и така нататък. Бе увила косите си на строг кок и бе помолила своя приятелка да я гримира — червени устни и нокти, два пласта спирала и руж. Беше се отказала от фон дьо тен, защото не бе успяла да намери подходящ цвят за кожата си, както и от сините сенки, които Елиз Карбони бе предложила да й сложи. Определено изглеждаше по-възрастна.

Може би на двадесет и пет? Роуз критично огледа отражението си. Е, това бе твърде оптимистично. Но би могла да мине поне за двадесетгодишна. Колежанка.

Откъсна поглед от витрината и докато крачеше по улицата, се опита да си вдъхне увереност. Елиз смяташе, че това, което си е наумила, е пълна лудост, но тя не знаеше и половината от истината за положението.

„Не съм луда — помисли си Роуз. — Отчаяна съм“.

Нямаше друго, което би могла да стори. Снощи чашата бе преляла. Докато лежеше в малката си стая и се преструваше на заспала, бе чула плача на баща си от кухнята. Бизнесът му бе съсипан. Дори най-редовните му клиенти вече пазаруваха в други магазини. Храната се разваляше, нямаше прясна стока, а шумът от ремонтните работи ставаше все по-оглушителен. Естествено, само сутрин, по обяд и около пет следобед. „Ротщайн“ съзнателно увеличаваше децибелите в пиковите часове.

Полицията не обръщаше внимание на оплакванията на Пол или отправяше формални предупреждения. Очевидно искаха подкуп, но той нямаше с какво да им плати. Не можеше да се бори с „Ротщайн“ на този фронт. Или на който и да било.

Баща й не бе приел парите. Нямаше да отстъпи. Бе твърде горд. Предния ден, когато се бе прибрал от работа, у дома го чакаше писмо. В скъп плик, украсен със златисти релефни фигурки и омразната емблема на „Ротщайн Риълти“.

Роуз бе поискала да го отвори веднага, но майка й я бе убедила да изчака, докато се върне баща й.

— Все пак не бива да четеш чужда поща — строго бе казала тя.

Докато Роуз пишеше домашното си, писмото бе пред нея и й пречеше да се съсредоточи. Стоеше там, точно пред очите й, и я изкушаваше. Свиваше я под лъжичката. Най-сетне „Ротщайн“ бяха отговорили на нейното писмо.

Знаеше, че рано или късно ще има резултат. Роуз бе реалистка. Не хранеше голяма надежда, че ще си тръгнат, надяваше се само да позволят на баща й да запази магазина си. Но бе възможно и да предложат по-голяма сума. Сто хиляди биха стигнали за прехраната им едва за две години, а помещението струваше далеч повече. Ако предложеха двеста, баща й би могъл да получи изгоден лизинг на друго място в района и тъмните облаци над главата му да се разсеят.

Нервите й едва издържаха, докато той си дойде.

— Имаш писмо — каза майка й, кокетно хвана плика с два пръста и му го подаде.

Пол хвърли поглед към дъщеря си.

— Може да почака. Ще го отворя по-късно.

Роуз преглътна с мъка и положи усилие да сдържи гневния вик, който се надигна в нея. Явно баща й не искаше тя да го види. Дълбоко в себе си знаеше, че е по-умна и от двамата си родители, но все още бе петнадесетгодишна. Можеше да им помогне да се справят с трудностите, а те не преставаха да гледат на нея като на дете. Но сега не бе моментът да спори с баща си за каквото и да било.

— Знаете ли какво, уморена съм — каза тя. — Трябва да си легна рано. Ще взема душ и ще се видим сутринта.

Половин час по-късно бе в леглото си, привидно заспала. След още петнадесет минути вратата проскърца — родителите й проверяваха дали спи дълбоко. Роуз остана със затворени очи, дишайки равномерно. Чу вратата да се затваря, а след малко — баща си да плаче.

След безсънна нощ Роуз се измъкна от леглото още когато първите розови лъчи на зората проникваха през малките прозорци и огряваха сивите климатици на индустриалната сграда отсреща. Боса се промъкна в кухнята. Писмото лежеше отворено на една полица. Роуз го грабна, с пресъхнало гърло.

Мандел, Уилсън, Саперщайн и Томас представляваха „Ротщайн Риълти“.

Сърцето й се разтуптя и тя се отпусна на един стол, замаяна от страх. Но бързо се отърси от уплахата. Стана, вмъкна се в банята и набързо взе душ, а после избра от гардероба си най-хубавия официален тоалет, който си бе купила през лятото, когато работеше като администраторка в счетоводна къща. След това изтича при Елиз за помощ с грима, прибра косите си на кок и се отправи към централната част на квартала.

Бе решила да отиде в „Ротщайн Риълти“.

Адвокатите да вървят по дяволите. Нямаше друг начин. Роуз подозираше, че ръководителите на компанията не знаят какво вършат упълномощените им лица. Все пак това бе само малка част от огромната империя. Не бе възможно централното ръководство да следи всичко. Роуз щеше да отиде при тях, да им обясни положението и да предложи компромис. Двеста хиляди долара и баща й просто щеше да си тръгне. Можеше да наеме друго помещение, а цялата сграда да бъде на разположение на „Ротщайн“. Всички щяха да спечелят.

Офисите на „Ротщайн“ се намираха близо до центъра „Рокфелер“, в лъскав небостъргач от съвършено гладък гранит. Роуз почти бе стигнала там, когато осъзна, че няма представа как да действа.

Нямаше уговорка… не знаеше към кого да се обърне. Самата тя бе работила като администраторка. Нима би пуснала някого, без да има уговорена среща? Спря се, сви в една странична уличка и потърси телефонна кабина. След няколко секунди откри една, за нейна изненада, напълно здрава. Позвъни на 411, записа номера на „Ротщайн Риълти“ и стисна палци. Беше осем и двадесет сутринта. Да… прозвуча записано съобщение:

— Ако знаете вътрешния номер на лицето, с което желаете да се свържете, наберете го сега.

„Модерна техника — помисли си Роуз с огорчение. — Разбира се, че «Ротщайн» имат автоматична система“. Изчака.

— Ако не знаете номера, натиснете звездичка за поименен указател на компанията или нула, за да оставите съобщение…

Роуз бързо натисна звездичката. Набра 7 6 8. Р. О. Т.

— За да изберете… Джовани Ротандо, натиснете единица сега. За да изберете… Фред Ротщайн, натиснете единица сега.

Фред Ротщайн бе главният изпълнителен директор. Роуз не мислеше, че ще има голям късмет с него. Продължи да слуша.

— Сет Ротщайн… — продължи гласът. — Том Ротщайн… Уилям Ротщайн.

Като на лотария, Роуз натисна единицата.

— Свързахте се с гласовата поща на Уилям Ротщайн от „Връзки с обществеността“ — каза любезният глас. — Ако обичате, оставете съобщение след сигнала. Тук е вътрешен 1156.

Роуз преглътна и се постара да заговори спокойно.

— Уилям, обажда се Роуз Фиорело за потвърждение на уговорката ни за девет. Секретарката ти не позвъни в офиса ми, така че предполагам, че всичко е наред. Ще се видим в девет.

Затвори и усети, че по челото й е избила пот. Часовникът на ръката и показваше осем и двадесет и две. Кафе-сладкарницата отсреща изглеждаше евтина и тя се запъти натам.

Щеше да тръгне след двадесет минути. Надяваше се номерът й да се окаже сполучлив.

Роуз се опита да прикрие възхищението си, когато премина през въртящата се стъклена врата, фоайето на „Ротщайн“ изглеждаше внушително. Стените и подът бяха облицовани със съвършен мрамор с розови жилки под лъскавата повърхност, които говореха за много пари. Имаше три огромни картини с маслени бои в позлатени рамки. Не обърна внимание какво е изобразено на тях, но това едва ли имаше значение. Бюрото на рецепцията бе от резбован махагон. Зад него седяха две жени, които вдигаха телефоните и обслужваха върволицата от хора в костюми пред тях с безупречна бързина. Бюрото бе сложено върху персийски килим на светлосини и кремави шарки. Роуз бе виждала такъв в музея „Метрополитън“. Знаеше, че струва поне десет хиляди долара, може би повече. И двете администраторки бяха с елегантни тъмносини костюми „Шанел“.