— Налага се. Слушай, роднините ми не са светци.

— Твоите роднини са алчни, зли подлеци, които трупат богатство, като съсипват живота на други хора. Баща ми не е единственият.

Ротщайн сви рамене.

— Това, което виждах в семейната компания, не ми харесваше и затова си тръгнах. Но трябва да разбереш нещо, Роуз. Каквито и прегрешения да има баща ми, той си остава мой баща. Зная, че си решила на всяка цена да го унищожиш, и те предупреждавам, че няма да позволя това да се случи.

— Не искам да се карам с теб, Джейкъб. Просто стой настрана.

— Явно не ме слушаш — тихо каза той. — И това е грешка, Роуз. Няма да ти позволя да навредиш на баща ми. Трябва да се отърсиш от тази омраза. Тя те обсебва. Мисля, че партньорството с дон Салерни ти оказва твърде голямо влияние. Таиш жажда за мъст като истинска италианка.

— Наистина съм италианка. Фамилията ми е Фиорело, не помниш ли?

Той сви рамене.

— Имам предвид, по рождение. Опомни се.

Тя помълча една секунда.

— Освен това каква справедливост може да има за баща ми, който вече е покойник? Каква справедливост да очакват другите наематели, които онзи мазник чичо ти Уилям и ненаситният ти баща са съсипали? Кой ще компенсира всички жени, които са се опитали да работят за тях и са били уволнени или са станали жертви на сексуален тормоз от шефовете си? Нима си въобразяваш, че бих позволила „Ротщайн Риълти“ да останат ненаказани за всички злини, които са причинили?

— Да.

— Тогава значи си луд — каза Роуз и отчупи още хляб.

— Не, просто зная каква е алтернативата. Ще изградя „Джей Рот Корп“ за няколко години и ще покажа на нашите акционери какви печалби мога да имам. Ще се докажа извън семейната арена. После ще се обърна към инвестиционна банка и ще превзема „Ротщайн Риълти“.

— Ще превземеш компанията? — попита Роуз. — Просто така, а? Явно си си загубил ума.

— Нима? Сигурно си прегледала цифрите от документите, които открадна. Знаеш, че устоите на империята са разклатени. Приходите бележат спад, а счетоводителите прибягват до ловки машинации.

— Да — потвърди тя и очите й заблестяха. — Не съм напреднала достатъчно, за да се възползвам от положението. Все още.

— Но си готова да чакаш още десет години и да храниш ненавист… стига, Роуз. Има и по-добър начин. Когато завзема компанията, ще получиш своята справедливост. И ще спася баща си от фалит, защото зная, че ако те оставя да действаш както си си наумила, един ден ще успееш да го съсипеш.

— И как ще получа тази справедливост?

— Първо, ще го видиш да преотстъпва компанията. Това ще бъде унижение за него. Второ, когато аз застана начело, нещата ще се променят. Ще прегледам архива и ще се погрижа всеки пострадал да получи обезщетение.

Роуз изсумтя.

— Всеки пострадал значи.

— Говоря напълно сериозно — заяви Ротщайн. — И ще подбирам служителите си според качествата им.

— Ще назначаваш жени?

Той кимна.

— И чернокожи?

— Дори италианци — усмихна се Ротщайн. — Слушай, това означава почтеност в бизнеса. Щом ще давам заплати, нека ги получават най-добрите. Понякога дори тъпа едрогърда брюнетка като теб може да даде някоя ценна идея.

Роуз едва сдържа усмивката си. Бе готова да се предаде.

— Наистина ли смяташ, че е осъществимо?

— Зная, че ще успея. Защото ще разчитам на двамата най-добри търговци на недвижими имоти в Ню Йорк.

— За нас двамата ли говориш? — попита Роуз.

Той повдигна чашата си към нея.

— Разбира се. Има ли в града някой по-добър, за когото да не съм чувал?

Роуз зяпна от учудване.

— Искаш да ми станеш партньор?

— Няма да намериш по-добър. Мога да се меря с теб. Аз купих сградата в Алфабет Сити.

Роуз поклати глава.

— Джейкъб…

— Заповядайте, господине, госпожо — каза сервитьорът и сложи пред тях две огромни порции сочно печено телешко със спанак, картофи и хрупкав зелен фасул.

— Ще продължим, след като хапнем. С пълен стомах ще бъдеш в по-добро настроение.

Бе прегладняла.

— Добре — съгласи се тя.

Ротщайн хапна парче от пържолата и отпи глътка вино.

— Стига толкова за бизнеса. Да поговорим за друго.

— Например?

Той се усмихна.

— Разкажи ми как мина денят ти.

Роуз го погледна и след миг избухна в истеричен смях.

— Какво е толкова смешно? — попита той. — Не съм казал нищо остроумно.

— Денят ми — отвърна тя.

— Нещо интересно ли ти се случи?

— Господи! — каза Роуз. — Мислиш, че този разговор е страхотна изненада за мен? Не и след това, което преживях днес — поклати глава. — Нямаш представа.

— Разкажи ми. Мога да те слушам цяла нощ.



По време на вечерята Ротщайн изгаряше от нетърпение всеки път, когато Роуз прекъсваше разказа си, за да хапне. Със задоволство гледаше как помита всичко в чинията си, но бе много по-заинтригуван от историята й. На два пъти я попита дали не се шегува, но тя отрече, а и бе очевидно, че казва истината.

— Е, какво означава всичко това според теб? — попита той накрая.

— Нямам представа. Означава, че имам две кръвни сестри, които искат да се опознаем взаимно, и това е чудесно. Но семейната близост не е просто резултат от общи гени. Вече се познаваме, но не можем да се почувстваме като сестри.

Джейкъб се замисли.

— Какво смяташ да правиш отсега нататък?

— Ще се прибера у дома и ще си легна — отвърна Роуз.

— Ела с мен — настоя той. — Мисля, че тази нощ не трябва да оставаш сама.

Шестдесета глава

Роуз не можеше да повярва, че се бе оставила да я придума.

Беше много късно. Бе стояла и до по-късно, но този ден определено й се струваше най-дългият в живота й. Нима щеше да прекара останалата част от него при Джейкъб Ротщайн?

„Навярно умората е отслабила волята ми — каза си тя, докато паркираше поршето си в подземния му гараж. Мислено отправи предупреждение към себе си: Помни само едно, няма да спиш с него. Стопроцентово, категорично не“.

— Хей! — Ротщайн стоеше пред нея, след като галантно бе отворил вратата, за да й помогне да слезе. — Помни едно, Фиорело, няма да спя с теб. Съжалявам, една добре опечена пържола и чаша вино не са достатъчни, за да спечелиш вниманието ми.

Роуз се засмя.

— Проклятие, отново ме изигра — каза тя.

— Да се качим горе и да поговорим за това — предложи той. — Имам собствен асансьор тук.

Роуз послушно тръгна след него.

— Не зная защо дойдох, Джейкъб.

— Защото искаш да бъдеш с мен.

Не обърна внимание на думите му.

— Нямам четка за зъби и нощница.

— Пазя комплект тоалетни принадлежности за гости. Имам резервна спалня със самостоятелна баня. Няма да те оставя да спиш с дрехите.

Роуз го погледна озадачено.

— Имам една копринена пижама, която пазя за дами — призна Ротщайн.

— Погрижил си се за всичко.

— Не живея като монах.

— Разбира се. Предполагам, че гостенките ти прекарват нощта в главната спалня, без пижама.

Ротщайн се усмихна широко.

— Чувстват се по-спокойни, когато знаят, че имат избор. Това ги предразполага и…

Разпери ръце.

— Истински Макиавели — отбеляза Роуз.

Той се поклони, явно приел думите й като комплимент.

— Оставям на тях да решат. За съжаление ти познаваш тази стратегия, така че ще се наложи да измисля друга.

Асансьорът със старомодна решетка от ковано желязо, тъмночервена кожа и замъглени огледала на стените изсъска и спря. Роуз почувства свиване в стомаха, но не бе сигурна дали е от движението нагоре, или е от близостта на Джейкъб.

Мъжка компания. Просто не бе свикнала с това.

Разбира се, не бе каква да е компания. Тези мускулести гърди под съвършено скроения костюм, тези строги черти, тъмни, късо подстригани коси и гъсти черни мигли. През тялото й премина тръпка на желание. Но рязко се обърна и слезе от асансьора.

Сега не бе моментът. Силите я напускаха.

Джейкъб удържа на думата си. Настани я в просторната спалня за гости. Банята бе с мраморни плочи и позлатена душ батерия. Имаше и малък балкон, на който се излизаше през двойна остъклена врата и се откриваше прекрасен изглед към Пето Авеню и кулата на „Сейнт Патрик“ на няколко преки. Извади копринената пижама, електрическа четка за зъби и предварително подготвена чантичка с шампоани, балсами, масла за вана и гел за душ, чифт марокански чехли със златиста бродерия и накрая прекрасен халат от мек бял кашмир.

— Ще те оставя да се преоблечеш и ще приготвя горещ шоколад.

Роуз бе впечатлена, но все още подозрителна.

— Ще се държиш ли почтено, когато изляза?

— Мога да бъда и повече от почтен, скъпа — каза той, — но няма да се убедиш в това тази вечер.

Предаде се. Затвори вратата и свали дрехите си. Приятно бе да вземе душ с ароматния лавандулов гел. Кърпите му бяха бели и пухкави и тя с наслада подсуши тялото си, нахлузи пижамата, чехлите и халата. Когато излезе, завари Джейкъб по панталони от екип за карате и тениска.

— Черен колан ли си?

— Трети дан — отвърна той. — С мен можеш да се чувстваш в безопасност.

Подаде й чаша димящ шоколад. Роуз отпи глътка. Беше чудесен.

Джейкъб замълча. Имаше нещо, което искаше да каже на Роуз, но не бе сигурен дали трябва. Все пак тя заслужаваше да го чуе.

— Слушай, не се опитвам да те накарам да полудееш…

Роуз се усмихна.

— Вече съм на ръба на лудостта, така че дори и да направиш подобен опит, ще бъде само последната капка.

— Не мислиш ли, че е малко странно днес в Ню Йорк да се появят две твои еднояйчни близначки?

— Разбира се, че е странно. Направо е невероятно, но се случи, аз бях там.

— Не вярвам в случайността — каза Джейкъб.

— Но тя съществува. Почти всяка седмица някой печели от лотарията. Шансът е едно на четиринадесет милиона, но късметът е на негова страна.