— Мразя бизнеса — сподели Дейзи. — А вие четете ли?

— „Форчън“ — отвърна Роуз.

— „Билборд“ — добави Попи.

— Забелязвам нещо, по което вие трите си приличате — каза Сорен. — Постигнали сте успех, всяка в своята област. Забележителен успех.

Момичетата се спогледаха и се усмихнаха.

— Така е — каза Роуз. — Не зная дали някога ще стигнем до дъното на тази история, но не мисля, че трябва да се нервираме. Човек може да полудее, ако започне да се рови в неща, случили се преди двадесет и пет години. Вече се познаваме — сви рамене. — Предлагам да продължим живота си.

— Лесно е да се каже — отбеляза Попи. — Но мисля, че си права. Точно сега имам доста проблеми за разрешаване.

— Не искам да ви загубя — възрази Дейзи. — Не може просто да се приберем по домовете си и да не се виждам с вас, освен при редките си трансатлантически пътувания…

Лицето й помръкна.

Сорен се усмихна.

— Дейзи, какво говориш? Ще останеш тук.

— Не мога да стоя цяла вечност. Трябва да пиша книга.

— Би могла да пишеш навсякъде, където може да се включи лаптоп. В къщата ми има предостатъчно контакти.

— Имам апартамент в Лондон…

— Запази го, за да отсядаме там.

— А и родителите ми…

— Ще им намерим жилище тук или ще ти гостуват. Полетът трае само пет часа.

— Те са моето семейство.

— Да, както и сестрите ти. И аз — изтъкна Сорен. — Стига игри. Това е твоят дом.

Магнус сервираше шампанско, кафе и сок, докато трите момичета продължаваха разговора си. Не можеше да престане да се взира в тях, но това бе човешко. Радваше се да види Дейзи толкова щастлива. Бе готов на всичко за своята награда, упорито преследвана с години. Щеше да се добере до отговорите заради нея, за да я направи още по-щастлива. Отдавна таеше в себе си подозрение, че Дейзи го отхвърля, защото й липсва самоуважение, и причината за това е мисълта, че е била изоставена от биологичните си родители, без да има представа какви са фактите. Въпреки че до нея седяха сестрите й, които имаха същата външност, той не изпитваше влечение към тях. Неговото момиче бе различно. Трите бяха различни и жената, в която се бе влюбил до полуда, бе единствена.

Нямаше търпение да остане насаме с нея и когато най-сетне Дейзи изпрати сестрите си около полунощ, с прегръдки и целувки по бузата, той затвори вратата и я погледна.

— Е? — каза. Магнус.

Дейзи поклати глава.

— Струва ми се като сън. Никога не бих повярвала, ако не го бях видяла с очите си.

— Може би вече ще получиш някои отговори.

— Може би. Поне зная, че имам две сестри на този свят.

Магнус се наведе към нея, целуна я толкова нежно, че устните му едва докоснаха нейните, и плъзна ръка около талията й. Устните й се разтвориха, очите й заблестяха и той почувства топлотата на тялото й.

— Не искам да бъдем само гаджета. Вече не ми е достатъчно. Не мога да понеса мисълта да се разхождаш, без да се знае, че си моя.

Дейзи настръхна и не дръзна да проговори.

— Искам да се оженим — настоя Магнус. — Възможно най-скоро.

Петдесет и девета глава

Роуз се прибра в апартамента си и изпита облекчение, щом зърна познатата обстановка, „Файненшъл Таймс“ стоеше отворен на страницата със снимката на Дейзи. Сгъна го и го прибра в шкафа. Нямаше да го изхвърли, но й бе омръзнало да гледа други жени, които „са си присвоили лицето й“, както се бе изразила Попи Алън.

Провери съобщенията си. Имаше три от майка й, всичките тревожни. Е, вече бе твърде късно, за да й позвъни. Щеше да го направи сутринта. Следваше едно от секретарката й Фиона.

— Госпожице Фиорело, търси ви господин Джейкъб Ротщайн и помоли да му се обадите. Не каза във връзка с какво, но ми се стори важно.

Продиктува номер.

Роуз зарови пръсти в косите си. Джейкъб Ротщайн? За какво ли я бе търсил?

Е, добре, щеше да му остави съобщение. Поколеба се дали изобщо да отговори, но й се стори неразумно да не го направи. Разговорите с Джейкъб я зареждаха с енергия, въпреки че двамата бяха противници.

„Наглото копеле ще получи само съобщение“, каза си тя.

Набра номера, но той вдигна след третото позвъняване.

— Джейкъб е на телефона.

— Обадил си се в офиса ми — каза Роуз.

— Късно е. Не очаквах да ми позвъниш тази вечер.

— О, да не би да съм прекъснала съня ти за хубост? — сопна се тя. — Какво искаш? Ако е във връзка с онези документи, ще ти бъде нужна призовка.

— Мисля, че трябва да поговорим — каза той с неустоимия си провлачен говор, от който през тялото й винаги преминаваше тръпка. Зърната на гърдите й изтръпнаха под елегантния тоалет „Шанел“.

Бе изминало толкова време от последната им среща, а той бе единственият, който я бе докосвал. „Престани“, заповяда си тя.

— Нямам намерение да идвам в апартамента ти, Джейкъб. Между нас няма нищо.

— Е, и двамата знаем, че не е така — възрази той. — Но няма да те поканя у дома. Какво ще кажеш за „Кардучи“? Бистро във Вилидж, страхотна храна и работи до три.

Роуз изведнъж почувства глад. Така се бе увлякла в приказки с Дейзи Маркъм, че не бе хапнала нищо от закуска.

— Какво те кара да мислиш, че ще приема?

— Сигурен съм, че ще ме поздравиш — отвърна Джейкъб. — Напуснах „Ротщайн Риълти“. Вече съм горд собственик на нова сграда.

— Какво общо има това с мен?

— Намира се в Алфабет Сити — каза той.

Беше й необходима секунда, за да схване за какво говори. След миг Роуз стисна здраво слушалката.

— Мамка ти! — процеди тя през зъби.

— Не намесвай майка ми — упрекна я Джейкъб и се усмихна, когато си представи изражението й. — В твой интерес е да се срещнем, Роуз. Трябва да изясним нещо.

Роуз затвори с трясък.

Бързо освежи грима си. Не би допуснала никой да я види ядосана, без да е ослепително красива, особено Джейкъб. Сложи ново червило и неутрални сенки и се напръска с ненатрапчив парфюм. „Проклет да е!“ Бе купил нейната сграда, нейния трофей. Как се бе добрал до сведения за нея? Гневът напълно разсея умората й, докато закопчаваше най-скъпите си бижута, великолепни обици и огърлица с жълти диаманти и перли. Струваха общо шестдесет хиляди долара. Роуз се постара външността й да покаже на онзи негодник колко е преуспяла. Никога нямаше да я надмине, никога. Въпреки че току-що бе отмъкнал ценния трофей изпод носа й.

Щеше да бъде в безопасност, защото щеше да отиде със собствената си кола и да шофира сама. Иначе никога не би рискувала да излезе с тези бижута на улицата.

Роуз се огледа в цял ръст. Розов „Шанел“, високи обувки, диаманти, перли и луксозна дамска чанта. Да, имаше вид на милионерка. Щеше да го накара да се изяде от яд.

Излезе от апартамента си, заключи вратата и слезе по стълбите до поршето си. Гневът постепенно отшумяваше, примесен с облекчение. Вече бе свикнала да се бори срещу фамилията Ротщайн. Джейкъб искаше война? Е, добре. Бе готова да приеме предизвикателството.

— Роуз — Джейкъб галантно се изправи. — Добър вечер.

— Да си спестим любезностите, а? — каза тя.

Три четвърти от масите в „Кардучи“ бяха заети и очевидно имаше защо. В този час заведението нямаше конкуренция в района. Беше малко бижу, скътано в приземния етаж на кооперация във Вилидж край улица с три платна, със старинни орнаменти и фенери отпред. Мразовитата зимна нощ изчезваше веднага щом човек прекрачеше прага. Пианист свиреше тих рагтайм, гореше камина, а стените бяха облицовани с дъбова ламперия. До бара се тълпяха клиенти. Сервитьорите бяха над петдесетте и изглеждаха невероятно самоуверени.

На всяка маса имаше свещи, но никакъв скъп кристал или сребърни прибори. Беше истинска италианска гостилница, изпълнена с аромат на печено месо и зеленчуци, от който стомахът на Роуз силно закъркори.

— Хм! — засмя се Ротщайн. — Това не се връзва със скъпите дрънкулки, които носиш.

Роуз седна. „Проклет стомах“. Опита се да запази достойнство.

— Искам да приключим колкото е възможно по-бързо.

— Какво, нямаш време за вечеря? Мисля, че поне трябва да хапнеш нещо. Тук има много вкусни хлебчета, фокача с розмарин и сол…

— Върви по дяволите — каза Роуз, когато се настани на скамейката от тъмно дърво срещу него и посегна към панера за хляб. Хапна един залък. Беше превъзходен.

Появи се сервитьор.

— Ще поръчаме бутилка домашно „Кианти“ — каза Джейкъб — и за мен „Портърхаус“.

— Филе „Миньон“ — избра Роуз, предавайки се на глада. — Значи си отмъкнал моята сграда?

Джейкъб я погледна в очите.

— Купих я напълно законно.

— Купил си я само защото аз я исках — злобно промърмори тя.

Той се замисли.

— Не само. Сделката е страхотна. Възхищавам се на вкуса и усета ти. След ремонт, осигуряване на охрана и благоустрояване на района се надявам да спечеля два милиона. Върху тази основа ще изградя „Джей Рот Корпорейшън“.

— „Джей Рот“? Оригинално.

— Този сарказъм не подхожда на красотата ти. Възнамерявам да превърна сградата в крайъгълен камък на компанията си. За разлика от теб, ще инвестирам само в центъра. Тук печалбите са по-големи. Мисля, че в Манхатън има непроучени кътчета, които чакат да бъдат разработени.

— Къде например?

Отново познатата чаровна усмивка.

— Не издавам тайните си.

Роуз промърмори:

— Значи си ме повикал тук, за да натриеш носа ми и да ми кажеш, че вече имам двама врагове вместо един?

— Не точно — Джейкъб отпи глътка вино. Беше силно, с богат, приятен вкус. Тя изглеждаше зашеметяващо. Очите й яростно хвърляха искри, като диамантите, които проблясваха на шията и ушите й. — Това е само предупредителен изстрел.

— Охо — Роуз широко отвори вълчите си очи. — Уплашена съм.

Той не обърна внимание на думите й.

— Все още не си превъзмогнала случилото се с баща ти.

— Не смей дори да споменаваш името му — процеди Роуз през зъби със зачервени от гняв страни.