— Аз съм Роуз Фиорело — представи се тя.

— Значи е истина — промълви Дейзи. — Близначки сме. Не зная какво се е случило.

— Заповядайте, госпожице Фиорело — учтиво я покани Магнус.

Роуз огледа великолепната къща. Изглеждаше като имот на фамилията Ротщайн. Всъщност, доколкото знаеше, Сорен бе по-богат дори от тях. Хвърли любопитен поглед към сестра си и се запита дали влечението към богати и безмилостни мъже е генетично заложено и у двете.

— Благодаря, господин Сорен — отвърна тя със същата учтивост.

— О, за бога! — намеси се Дейзи. — Не мислите ли, че би трябвало да си говорим на „ти“?

Този път Дейзи прие чаша шардоне, както и Роуз. Магнус тактично ги остави насаме в хола и каза на Дейзи да го повика, ако имат нужда от нещо.

— Аз съм осиновена в Ню Йорк — каза Роуз. — А ти?

— В Лондон. Кога празнуваш рождения си ден?

— На двадесет и осми юни. А ти?

— На дванадесети май — за секунда Дейзи бе озадачена, но после се засмя. — О, всъщност това е датата, на която са ме осиновили.

— И при мен е така — каза Роуз и за първи път се усмихна.

— Но агенцията, чрез която са ме взели, се намира в Лондон. Изчезнала е без следа.

— Както и онази в Ню Йорк — Роуз сви рамене. — Всичко това е много мистериозно. Чувствам се странно. Не те познавам, а си откраднала моето лице.

— Мисля, че ти си откраднала моето — подхвърли Дейзи и Роуз отново леко се усмихна.

— Значи търсиш родителите си?

— Да — Дейзи нетърпеливо се приближи към нея. — Имаш ли някакви сведения за тях. Защо са ни разделили?

Роуз поклати глава.

— Мисля, че не си приличаме чак толкова, Дейзи, защото на мен не ми пука. Баща ми почина, а майка ми живее тук, в града, и каквото и да са направили онези хора, които и да са, не ме интересува. Не би имало никакво значение за мен, дори ако бях зачената от анонимен донор. Вече попитах майка си, но не знае нищо, а агенцията е изчезнала. Никога не съм се измъчвала заради това.

Дейзи каза просто:

— Искам да сложа точка на миналото.

— Според мен човек може да стори това, като изгради бъдеще — сподели Роуз. — Държа да узная защо са ме отхвърлили. И дали наистина са ме изоставили.

— Последното ми се струва пределно ясно.

— Без информация не можем да узнаем какво е станало. Може би майка ни е била изнасилена и не е могла да се привърже към нас. Или баща ни е починал, а майка ни е останала без пукната пара.

Роуз се замисли за миг, но бързо се опомни.

— За мен вече няма значение. Бих се отказала.

— Значи сме различни — каза Дейзи, изведнъж обзета от негодувание заради безразличието на Роуз. Как бе възможно да не иска да узнае истината?

Роуз се усмихна.

— Ако ни погледне човек, не би казал.

Дейзи отвърна на усмивката й. Беше се добрала поне до част от семейството си, макар и тази висока красавица да не проявяваше интерес.

— Досега не бях предполагала колко съм хубава.

Роуз се засмя.

— Да, по-добре е от огледало. Мисля, че гласът ми би звучал по-добре с твоя английски акцент.

— Струва ми се твърде предвзет — Дейзи надникна в кухнята, където Магнус стоеше в очакване. — Повече ми допада американският.

— Трябва да ми разкажеш и за приятеля си.

— С удоволствие. Дано не мислиш, че е лоша идея да се опознаем — каза Дейзи. — Каквото и да са направили кръвните ни родители, не съм участвала.

Роуз въздъхна.

— Не виждам причина да не бъдем приятелки, но сестри…

— Не можем да отречем, че сме сестри — настоя Дейзи.

— Биологични. Израснала съм без теб.

— Но аз нямам никаква вина.

Роуз потъна в размисъл.

— Слушай, не зная дали би ти харесало да поддържаш връзка с мен. Аз съм работохоличка, живея за кариерата си, нямам приятел и гледам на майка си като на истински родител. Не вярвам да открием нещо общо помежду си. Не искам да те нараня, но това е истината.

— Не би ли искала поне да ме опознаеш? Това може да бъде първата стъпка.

Роуз сви рамене. Тя нямаше никакъв личен живот. Никакви приятели. Изведнъж изпита завист към Дейзи за красавеца, с когото излизаше, и вероятно пълния й с радост живот. Самата тя понякога се чувстваше самотна. Трябваше да го признае пред себе си. Не би й навредило да се сприятели с това момиче…

— Разбира се — усмихна се тя. — Защо не?

Цялото лице на Дейзи засия.

— Магнус! — извика тя. — Ела при нас. Би ли донесъл бутилката?



Попи се обади на издателите на Дейзи Маркъм.

— Здравейте — каза тя. — Мисля, че съм нейна сестра.

— Задръжте, ако обичате — каза женски глас. След миг прозвуча друг: — Офисът на Джулия Файн.

— Джулия Файн е редакторката на Дейзи Маркъм, нали? Зная, че звучи налудничаво, но мисля, че съм нейна сестра.

— Да, разбира се. Госпожица Фиорело, нали? Добре — озадачаващо каза секретарката и я накара отново да почака. След секунда заговори трета жена:

— Джулия Файн е на телефона — каза тя. — Роуз, радвам се да те чуя. Как мина срещата с Дейзи?

— Какво? — промълви Попи, напълно объркана. — Не се казвам Роуз, а Попи. Попи Алън. Какво става тук?

— Станало е недоразумение. Днес тук дойде друга жена, която се оказа сестра на Дейзи Маркъм.

— Невъзможно! — каза Попи. — Всичко това е някаква шега. Как сте се сдобили с онази моя снимка? И защо сте я сложили на задната корица на книга?

Джулия Файн замълча.

— Няма да се обадя на Дейзи, преди лично да се уверя.

— Можете да позвъните във всяка звукозаписна компания в Америка — хладнокръвно каза Попи — или да дойдете в хотела и да се видим във фоайето до рецепцията.

Щом чу, че жената е отседнала във „Виктрикс“, съмненията на Джулия, че е откачена шегаджийка, се разсеяха. Едва ли някоя откачалка можеше да си позволи това.

— Как да ви позная? — попита Джулия Файн.

— Ще бъда онази, чието лице е на корицата на книгата — отвърна Попи.

— Дейзи Маркъм е реално съществуващ човек — увери я Джулия. — Случайно да сте осиновена?

Попи притисна слепоочията си.

— Просто елате тук, госпожо Файн. Моля ви.



Джулия Файн погледна Попи и избухна в смях.

— Какво е толкова смешно? — гневно попита Попи.

— Извинявайте. Нерви — каза редакторката. — Колко сте вие? Да не би да сте клонинги? — подаде й няколко биографични справки и статии за Дейзи. — За съжаление нямам нищо за другата сестра.

— За какво говорите? — попита Попи. Държеше се агресивно, защото бе започнала да я обзема уплаха. Жената, чиято снимка държеше, бе нейна еднояйчна близначка.

— Едва ли ще ми повярвате, ако ви кажа.

— Опитайте.

— Имате две сестри, абсолютно еднакви с вас. Дейзи и жена на име Роуз Фиорело.

— Права бяхте, не ви вярвам — сопна се Попи.

Джулия я погледна.

— Госпожице. Ако ми позволите, ще ви заведа да видите сестрите си. Мисля, че в момента все още са заедно.



— Заповядай — каза Магнус. — Пийни малко вино. Помогна на сестрите ти.

— Не зная дали са ми сестри — промърмори Попи. — Предполагам, че с ДНК тест…

— Просто ги погледни — каза Магнус.

Роуз изсумтя.

— Това е твърде много. Не ми харесва. До тази сутрин бях единствено дете, а сега съм част от цяло котило.

— Мислиш ли, че на мен ми харесва? — извика Попи. — Сутринта знаех кои са родителите ми. Коя съм. А сега съм осиновена. Нямам представа какво става. Бог знае колко още има като нас. Може би Джулия е права, че сме клонинги и по света живеят още двадесет мои двойници — отпи голяма глътка вино. — Според мен това е шибан сюрреалистичен кошмар.

— Зная, че не бива да се намесвам, но бих искал да предложа нещо — тихо каза Магнус.

Попи престана гневно да се взира в Роуз и Дейзи и го погледна.

— Говори. Всяка капка здрав разум, която някой успее да влее тук, е добре дошла, поне за мен.

— И за мен — съгласи се Роуз.

— От опит зная, че за всичко се намира обяснение. Просто все още не знаем какво е то в случая. Не допускайте шокът, който изживявате, да ви заслепи.

— Ако имаш обяснение, да го чуем — настоя Дейзи с умоляващ тон. — Исках срещата със семейството ми да бъде щастлив момент, а сега всички тук ми се сърдят.

— Не се сърдя на теб — каза Попи, вече поуспокоена. — Не мисля, че имаш някаква вина.

— Първо, не сте клонинги, защото е невъзможно. Тризначки сте. Еднояйчни тризначки.

— Откъде знаеш, че не сме четири или пет? — попита Роуз.

— Не зная — смирено призна той, — но обмислям вероятностите. Дори тризнаците са рядко явление. Повечето четиризнаци не оцеляват дълго и шансовете човек да е тризнак са далеч по-големи, отколкото да е част от по-голямо „котило“, както се изрази Роуз.

— Продължавай — подкани го Роуз.

— Освен това вие сте сестри, осиновени на различни места, чрез различни агенции, и сте били кръстени с имена на цветя преди осиновяването… Не е трудно човек да открие общите неща. Особено като се има предвид, че и трите агенции явно са изчезнали без следа. Бих казал, че това определено навежда на мисълта, че се е случило нещо странно.

И трите жени, неговата Дейзи и двойничките й, се наведоха напред с еднакъв израз на интерес. „Гени — помисли си той. — Нещо доста силно“.

— Но какво, какво? — промълви Дейзи.

— Това вече не зная — отвърна Магнус. — Но очевидно някой не е искал този момент да настъпи и се е погрижил да предотврати срещата ви. Дали подбудите му са били добри или лоши, нямам представа.

Дейзи се намръщи.

— Ще се обадя на „Дженъс“ и ще съобщя това.

— Добра идея — каза Магнус. — Те са професионалисти, нека разнищят историята.

— Кои са „Дженъс“? — попита Роуз и Дейзи я осведоми.

Продължиха да разговарят до късно вечерта. Сорен слушаше, дълбоко заинтригуван. И трите явно изпитваха облекчение, че имат толкова различни съдби.

— Ако се бяхте захванали с недвижими имоти, не бих го понесла — сподели Роуз. Достатъчно вбесяващо бе, че в стаята имаше две жени, които бяха нейни точни копия. Различните области, в които преследваха кариера, и различните им убеждения я успокояваха. Вдъхваха й увереност, че е единствената и неповторима Роуз, а не отливка от калъп с предначертана съдба.