— Да, на шестнадесетия.

— Нейният офис е на петнадесетия.

Роуз щракна с пръсти.

— Все забравям.

Чаровно му се усмихна и го накара да се изчерви и да замълчи.

Асансьорът бе модерен и бърз и за секунди я издигна до петнадесетия етаж. Въпреки че външно изглеждаше самоуверена, Роуз бе напрегната, когато влезе в преддверието на „Андрюс“. Със сигурност говорът й бе различен, а и не знаеше в какъв стил се облича Дейзи Маркъм. Тя бе с костюм „Шанел“, копринена чантичка и огърлица от едри перли, а може би двойницата й носеше джинси и тениски…

„Не размишлявай твърде много, Роуз. Щом си дошла тук, действай“.

Приближи се към рецепцията, уверено, колкото можеше. Момичето я изгледа странно, но след миг се усмихна.

— Тук съм за…

— Да, Джулия ще дойде веднага — приветливо каза администраторката. — Изненадани сме да ви видим тук след вчера… Но е чудесно… очевидно… искам да кажа, радваме се…

Роуз забеляза, че е развълнувана и не може да намери думи. Явно Дейзи бе уважавана личност тук. Най-добре бе да не говори, за да не я издаде гласът й. Просто отвърна на усмивката на момичето и се настани на дивана.

След минута през вратите от матово стъкло, зад които бяха офисите на редакцията, излезе жена с шикозен черен тоалет и фризирани бели коси, която развълнувано забърза към нея и й подаде ръце.

— Дейзи! Скъпа, каква приятна изненада. Не очаквах да те видя отново толкова скоро. Изглеждаш невероятно. Днес си се издокарала като принцеса Даяна…

Роуз се изправи и изчака Джулия Файн да дойде съвсем близо и да я прегърне и целуне по двете бузи.

— Ела в офиса ми. По какъв повод се отбиваш? Не че винаги не се радваме да те видим…

Роуз се отдръпна крачка назад и погледна Джулия Файн право в очите.

— Не съм Дейзи Маркъм.

Джулия примигна.

— Какво говориш и какъв е този акцент?

Роуз извади шофьорската си книжка и й я подаде.

— Както цяла сутрин се опитвам да обясня на секретарките ви, аз съм нейна сестра. Убедена съм. Изглеждаме напълно еднакво. Разбрах, че тя издирва семейството си. Е, просто й съобщете, че го е намерила.

— Господи! — промълви Джулия и отмести поглед от книжката обратно към лицето на Роуз. — Боже мой!



В три следобед Джейкъб Ротщайн бе с три милиона и тридесет хиляди по-беден и притежаваше запуснат небостъргач в Алфабет Сити. Подписа договора за покупко-продажба и представителят на бившия собственик сподели, че това е най-бързо сключената сделка, в която е участвал.

— Успех, сър — каза той и стисна ръката му. Джейкъб се усмихна. Знаеше, че всеки, който може да подписва чекове за милиони, е любимец на агентите.

— Има ли още нещо, с което мога да ви бъда полезен, господин Ротщайн? — попита Джон Робинсън с мазна усмивка.

Джейкъб прикри презрението си.

— Всъщност има.

— Кажете — подкани го Робинсън с умоляващ тон.

— Дайте ми номера на Роуз Фиорело.

— За съжаление не е тук — каза секретарката й. — Взе си почивен ден.

— Нима? Това не е онази Роуз Фиорело, която познавам — изтъкна Джейкъб.

— Да предам ли нещо? — любезно попита секретарката.

— Да. Че се е обадил Джейкъб Ротщайн. Номерът ми е 555–2092.

Мигът мълчание издаде, че името му й е познато.

— Разбира се, господине — обеща тя със същия любезен тон. Бе възхитен от умението на Роуз да подбира персонал. Тази жена наистина тежеше на мястото си. — Знае ли в каква връзка, или да й съобщя?

— Гарантирам, че няма представа за какво става дума — каза Джейкъб. — Но със сигурност би искала да узнае.

— Благодаря, господине. Приятен ден.

— Благодаря — отвърна Ротщайн и затвори. Очакваше Роуз да му се обади, но тя не позвъни нито през следващите пет минути, нито през следващите два часа. „Ще ме разиграва, а? Добре“, помисли си Ротщайн. Свърза се със строителни предприемачи и се уговори с тях за работата, която трябваше да бъде свършена. Имаше безброй неща за планиране и съзнанието му щеше да бъде твърде заето с тях, за да мисли за Роуз Фиорело. Скоро щеше да го потърси.



В първия миг Дейзи не разбра нищо. Гласът на Джулия Файн прозвуча истерично.

— Успокой се, Джулия.

— Дейзи. Жената тук е твоя сестра. Трябва да дойдеш в редакцията. Или да я изпратя у господин Сорен?

— Магнус Сорен? — попита Роуз, която се бе настанила в един ъгъл в офиса на Джулия. Нима Дейзи имаше връзка с Магнус? Той бе доста богат. Надяваше се новооткритата й сестра да не се окаже златотърсачка…

Джулия не обърна внимание на въпроса й и разпалено продължи телефонния си разговор.

— Дейзи, трябва да дойдеш на всяка цена. Не се шегувам. Толкова си приличате, че я взех за теб.

— Джулия — търпеливо каза Дейзи. — Нямам сестра. Единствено дете съм и съм осиновена. Поне доколкото зная.

— Но…

— Дайте ми телефона — настоя Роуз. Джулия й хвърли убийствен поглед, но тя не трепна. Властно протегна ръка и раздвижи пръсти. — Казах да ми дадете проклетия телефон. И вие, и аз знаем, че наистина съм нейна сестра.

— Дейзи — промълви Джулия Файн. — Тя настоява да говори с теб.

Роуз грабна слушалката от ръката й.

— Дейзи Маркъм ли е на телефона?

— С кого разговарям? — попита Дейзи с раздразнение. — Която и да сте, нямам представа как сте се добрали до редакторите ми, но не приемам това като шега.

— Нито пък аз. Казвам се Роуз Фиорело. Притежавам жилищни сгради в Ню Йорк. Също съм осиновена и с вас сме двойнички.

— Двойнички, как така?

— Еднояйчни близначки. Тази сутрин видях снимката ви на първа страница на „Файненшъл Таймс“. Имате моето лице. Купих си книгата ви и се убедих, че няма съмнение.

Роуз говореше толкова въодушевено, че Дейзи се заслуша с интерес. Гласът й звучеше… познато. Много познато, макар и с нюйоркски акцент.

— Издателите ви не пожелаха да се свържат с мен, така че дойдох тук и се представих за вас.

— Много хитро — тихо каза Дейзи.

— Редакторката ви госпожа Файн ме взе за вас. Нарече ме „Дейзи“. Помисли, че се шегувате с нея — Роуз натисна бутон и включи на режим „свободни ръце“. — Кажете й, госпожо Файн…

— Вярно е, Дейзи, истина е — задъхано я увери Джулия Файн. — Не бих се шегувала…

— Изпрати я тук — промълви Дейзи. — Искам да я видя.

Петдесет и шеста глава

Попи фалшиво се усмихваше на аплодиращите симпатизанти. Оркестърът засвири „Колумбия, перлата на океана“, когато Хенри стъпи на подиума и размаха ръце. Ако бе негова съпруга, щеше да върви до него. Но засега бяха само сгодени, при това без ничие одобрение. Съветниците му я бяха настанили на подиума, зад началника на предизборния щаб, сред хората от екипа, които усмихнато ръкопляскаха.

Погледна мъжа, когото обичаше, и се запита какво бъдеще ги очаква заедно.

Когато възгласите затихнаха, Попи седна на неудобния сгъваем стол заедно с другите, а Хенри се подготви за речта си. Същата, която произнасяше при всяка спирка от предизборната си обиколка. Вече я бе запомнила наизуст, както текста на всеки от хитовете на Травис Джаксън. Но също както Травис, Хенри винаги успяваше да звучи свежо. Той бе републиканец бунтар, любимец на Юга, който не криеше многобройните си интимни връзки от миналото и радикалните си социални възгледи. Дори излагаше непопулярни части от платформата си, с риск да загуби гласове. Попи раздвижи устни в синхрон с думите, които той изричаше…

— Опонентите ми ме критикуват за това, че съм против правото на аборт — бурни възгласи. — Казват, че нямам ясни възгледи по отношение на престъпността, защото не одобрявам смъртното наказание, а искам контрол върху притежанието на оръжие — освиркване, дори от страна на поддръжници на Леклерк. Тази част й харесваше най-много, защото караше съветниците му да настръхват. — Знаете ли какво, жители на Лафайет, Луизиана? Пред вас стои политик, който ще ви каже истината. Искам да има контрол върху носенето на оръжие и да бъде отменено смъртното наказание, макар и да зная, че това са две неща, с които никой от вас не би се съгласил… — последва обичайният гневен шум, който Хенри прекратяваше с отрепетиран жест и казваше: — Да, и все пак, ако можех да направя така, че тези две неща да станат, не бих се поколебал. Но знаете ли каква е истината? Тези закони никога няма да минат, поне докато съм жив, в Луизиана и в цяла Америка, независимо дали ми харесва или не. Така че това не бива да ви възпира да гласувате за мен. Можете да избирате между достатъчно господа в костюми, които са готови да ви кажат това, което желаете да чуете. Аз съм политик, който държи на убежденията си. Споделям ги и оставям на вас да направите избора си. Е, по кои въпроси сме съгласни, Лафайет? Области, в които бих могъл да направя нещо. Туризъм. Данъци. Работа…

— … силна отбрана — произнесе Попи с устни, — реформиране на социалните закони, образование за децата ни… области, в които вече съм успял да сторя много…

Сега всички го слушаха с интерес и благоговение. Паралелът с въздействието на рок звезда върху публиката й се струваше неизбежен. Хенри бе по-обаятелен от всеки вокалист.

Стратегията му се оказваше сполучлива. Леклерк бе излязъл от последно на първо място сред кандидатите за Сената от Луизиана с революционната си стратегия да споделя истината за убежденията си. Предварителните статистически извадки сочеха, че е с осем пункта пред основния си съперник.

Разбира се, нещата стояха така до миналата седмица.

Попи погледна тоалета си. Бе консервативен. Компромис от любов към Хенри. Бе облечена с дълга рокля на цветя с къс ръкав, което бе наивен опит на еврейка от Лос Анджелис да добие вид на южна красавица. Дори бе сложила бели ръкавици и кокетна сламена шапка. Бе готова на всичко, за да облекчи положението му.

Защото преди седмица Попи се бе превърнала в проблем.

Хенри бе известен със слабостта си към жените, но с това бе спечелил симпатиите на гласоподавателите от Луизиана. Съчетаваше в себе си чара на Клинтън и непоколебимостта на Буш и изглеждаше способен да стигне далеч, но изведнъж се бе появила пръчка в колелото.