— Стая?

— 206. Слушай, Магнус, хрумна ми, че бихме могли да се видим… нали разбираш…

— Идвам веднага — каза Сорен и след миг прозвуча сигнал „свободно“.

През следващите десет минути Дейзи трескаво се зае с външния си вид. Изми зъбите си, намаза лицето си с крем, сложи нов грим, среса дългите си гарвановочерни коси и се преоблече. Тъмносинята вълнена рокля бе елегантна, но тя се боеше, че ще плувне в пот от вълнение. Избра дълга бяла рокля с цип и кашмирена жилетка. Този тоалет не се мачкаше и макар и консервативен, подчертаваше невероятните й форми и матовия оттенък на кожата й.

На всяка цена трябваше да го впечатли. Искаше да се държи уверено и шеговито и да бъде пълна противоположност на хленчещата нещастница, която бе видял последния път. Посегна към чантичката с „бижута за път“… Това бе последната лондонска мода. Богатите момичета имаха по един комплект резервни дрънкулки, които можеха да носят със себе си и да не се тревожат твърде много за застраховката. Женски играчки. Дейзи имаше огърлица от златисти перли, които щяха да смекчат яркия контраст на кожата й с бялата рокля. Сложи ги и пръсна парфюм на китките и в деколтето си. Избра „Хермес 64 Руфоборг“, любимия си аромат напоследък, малък къс от лятото сред зимната сивота…

Застана пред огледалото. „Много елегантно — помисли си тя. — Не е зле“.

На вратата се позвъни.

Дейзи отвори. На прага стоеше Магнус Сорен с тъмен костюм, който бе в контраст с русите му коси и светли очи. Тялото му бе толкова мускулесто, че навярно сакото бе ушито по специална кройка.

Бе зашеметяващ. Дейзи едва не се изчерви. Усети как зърната на гърдите й се втвърдиха. Добре че бе сложила сутиен с подплънки.

— Влез — хладно го покани тя. — Радвам се да се видим.

Сорен не отвърна. Влезе, затвори вратата и дълго остана загледан в нея.

— В града съм за кратко — непринудено каза Дейзи. — Реших, че не е зле да си поговоря с един стар приятел. Как си?

Приближи се и изпрати въздушни целувки към двете му бузи. Кокетни, хладни целувки на светска дама.

Магнус Сорен плъзна ръце около талията й и я притисна в прегръдката си. Когато Дейзи затаи дъх от изненада, той се наведе към нея. Чувствените й устни неволно се разтвориха и неговите жадно се впиха в тях, а зъбите му леко ги погъделичкаха…

Дейзи никога не бе изживявала подобно усещане. Ръцете му обходиха цялото й тяло и тя се предаде на завладяващите им ласки. Роклята се свлече в краката й като облак от бял ефирен плат и стегнатото й тяло с матова кожа остана по бяло дантелено бельо.

— Магнус…

— Шшт — задъхано каза той до шията й и ръцете му обхванаха гърдите й под сутиена.

В тялото на Дейзи нахлу гореща вълна. Сякаш разсъдъкът й се замъгли, а кожата й пламна от целувките му. Сорен я поведе към леглото и тя не се съпротиви.



— Харесва ли ти? Не се безпокой за куфара. Дженкинс ще се погрижи за него.

— Разбира се, сър — потвърди шофьорът и взе багажа на Дейзи. След изтощителен любовен маратон, продължил през целия следобед и дори вечерта, Магнус бе настоял да й помогне да събере нещата си и да напусне хотела.

— Ще отседнеш при мен.

Дейзи го целуна, малко смутена.

— Сигурен ли си, че е редно?

— Защо не? — изглеждаше учуден. — Ти си моята избраница, Дейзи.

Спряха пред красива кооперация в Гринуич Вилидж. Порталът бе с плъзгащи се железни врати, които се отвориха, за да влезе колата, а край оградата в стил „арт деко“ бликаха фонтани с причудливи фигури.

— Чудесно — каза тя с одобрение. — Кой е твоят апартамент?

Сорен се усмихна широко.

— Всичките. Цялата сграда е моя собственост. Влез, ще ти я покажа.

Покани я да влезе и я разведе из къщата. Бе разкошна, както бе предполагала, но Дейзи се изненада, че сред хладния интериор със скандинавски дизайн, съчетаващ дърво и светъл мрамор, Сорен е поставил саксии и водоскоци. В средата на къщата му имаше римски вътрешен двор с шадраван и алпинеум. В далечния край на градината се издигаха дървета, ябълково и черешово, а оградата, която отделяше имота от съседния, бе обрасла с трендафил. Горните етажи бяха пълни с ароматни тропически растения, папрат и лилии, като оранжерии с теракота на пода.

— Това е великолепно — възкликна Дейзи.

— Зимна градина — Сорен сви рамене. — Когато бях дете, в Швеция се стараехме да направим зимата приятна. Слагахме свещи навсякъде, за естествена светлина. Тук, в Ню Йорк, това не е необходимо. Искам край мен да има зеленина и когато не мога да бъда сред природата, да мога да се насладя на част от нея в дома си. Ако не съм обграден с растения, изпадам в депресия.

Сърцето на Дейзи преливаше от любов.

— Не мога да си те представя изпаднал в депресия.

Той й намигна.

— Защото не го допускам, скъпа — махна с ръка към растенията. — Вземам предпазни мерки. Ела да пийнем по нещо.

Сорен я заведе в приемната на приземния етаж, която бе застлана с мек килим, а в камината гореше буен огън. Дейзи изпита искрена радост. Навън цареше мразовита манхатънска зима, но между тези стени тя й се струваше на милиони километри. Беше с Магнус и най-сетне бе направила крачка към откриването на семейството си…

Сорен отвори шкаф, зареден с напитки колкото цял бар, и извади бутилка шампанско, украсена с цветя.

— „Перие-Жуе“. Любимото ми — каза Дейзи, когато той отстрани тапата и наля от златистата пенлива течност в две високи чаши.

— Зная — светлите му очи срещнаха погледа й и я накараха да се изчерви при спомена за това, което бе сторил с тялото й по-рано. — Чета всичко, свързано с теб.

— Аз също чета за теб.

Магнус се усмихна.

— Страхотен начин двама души да получават вести един за друг, а? Чрез пресата.

— Можеше да ми се обадиш.

— Ти също — погледна я сериозно. — Вече ти казах, че не желая да свиря втора цигулка след женен мъж.

— Тази история приключи.

— Значи ще се оженим — уверено каза Магнус. — Не искам да бъдеш поредното момиче, с което имам мимолетна връзка. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Дейзи се засмя.

— О, значи просто така! Ще се оженим. Ха-ха!

— Казвал съм това и по-рано, но ти не желаеше да го чуеш.

— Магнус — заговори Дейзи, повдигна чашата си и отпи глътка, — бъди разумен, за бога. Като че ли не те виждам по страниците на вестниците всяка седмица с нова приятелка.

— Досега бях необвързан — невъзмутимо каза той. — Вече не съм. Огледай се — посочи към невероятната обстановка в къщата си, картините по стените и увивните растения в градината. — Аз съм от хората, които знаят точно какво искат. Постигнал съм всичко благодарение на това, че се доверявам на инстинктите си. Защо да губим време? Да се позабавляваме известно време? Да излизаме заедно? Вече сме преминали този етап. Какъв смисъл има да отлагаме?

„Господи, наистина говори сериозно“, помисли си Дейзи и започна да става напрегната.

— Аз не съм решителна като теб. Трябва ми време да помисля — каза тя.

— Мисли колкото искаш, но е неизбежно — увери я той.

Петдесет и пета глава

— Съжалявам — любезно каза момичето по телефона, — но не можем да предаваме съобщения на авторите.

— Тогава ми кажете името на литературния й агент.

— И това не можем да направим, съжалявам. Дейзи Маркъм е много популярна писателка, така че, ако желаете, можете да пишете на електронния адрес за почитатели, но имайте предвид, че е възможно да е твърде заета, за да ви отговори, защото получава много писма.

— Слушайте. Прочетох, че Дейзи Маркъм е осиновена и търси информация за семейството си.

— О, и вие ли сте някоя отдавна забравена роднина?

Роуз се изчерви.

— Всъщност, да. Аз съм нейна сестра.

— За тази сутрин сте едва третата…

— Свържете ме с редакторите й — сопна се Роуз, загубила самообладание.

Чу щракване и сигнал „свободно“.

— Проклятие! — изкрещя тя и стовари обратно слушалката. Бе загубила два часа в напразни опити да се свърже с някого от „Андрюс Пъблишинг“, американските издатели на Дейзи Маркъм, който да я изслуша. Беше й се сторило лесно, защото хората, на които писателката благодареше в началото на книгата, бяха доста, но секретарката на редактора бе отказала да я свърже, както и ръководителите на отделите за връзки с обществеността, маркетинг и авторски права върху издания в чужбина. Най-сетне се бе добрала до тази глупава сътрудничка от „Връзки с обществеността“, а сега и тя й бе затворила.

Закрачи из апартамента си. „По дяволите!“ Всъщност коя бе тази Дейзи Маркъм? Писателка, за която Роуз дори не бе чувала. „В интерес на истината — призна тя пред себе си — може би това е, защото никога не чета книги“. Но определено не бе известна колкото Мадона. Защо бе толкова недостижима?

Роуз взе „Портокаловият цвят“ и отново се загледа в собственото си лице, което се взираше в нея от черно-бялата снимка с нейната усмивка…

„Разбира се!“ Нямаше нужда да оставя съобщение, за да стигне до Дейзи Маркъм. Тя беше Дейзи Маркъм.

„Андрюс Пъблишинг“ се помещаваше в лъскав черен небостъргач на Медисън Авеню, където заемаше четири етажа. Роуз знаеше, че редакторката е в офиса си, защото секретарката бе отказала да я свърже, а не бе казала, че е излязла. Влезе във фоайето, усмихна се на охраната и взе химикалката, за да се запише в регистъра на посетителите.

— Коя компания, госпожице?

— „Андрюс“ — отвърна Роуз, опитвайки се да имитира британски акцент. — Казвам се Дейзи Маркъм и отивам при Джулия Файн, редактора ми в Америка.

— За колко часа е уговорката ви?

— О, нямам уговорка. Кажете на Джулия, че съм наминала да я видя.

— Добре. Почакайте — униформеният пазач вдигна слушалката на телефона и набра вътрешен номер. Тихо изрече няколко думи и отново се обърна към нея. — Каза да се качите. Знаете на кой етаж е, нали?