Роуз чакаше пред вратата на „Барне енд Нобъл“ на Пето Авеню и нервно потропваше с крака, когато служителите най-сетне пристигнаха и отвориха.

— Добро утро, госпожице — каза управителят, когато тя влезе в голямата книжарница. — Нещо определено ли търсите?

— Да. Книга от писателка на име Дейзи Маркъм — отвърна Роуз.

— О, чудесен избор. Тази авторка превзе света на любовните романи с гръм и трясък, а новата й книга бързо се изчерпва. Ето… — взе луксозно издание с лъскави корици от масата с надпис „Бестселъри“ и й го подаде. — Почитателка ли сте? Бях впечатлен от „Лимоновата горичка“…

Роуз вече вървеше към касата, но се спря.

— Ще взема и двете.

— Разбира се, госпожице — отвърна той. Стори му се някак странна. Беше красавица, носеше розов костюм „Шанел“, и все пак в нея имаше нещо чудато. Бързо й подаде другия роман от рафта за бестселъри. — Още нещо? Имаме чудесни четива в същия жанр, горещо ви препоръчвам последния роман на Джени Колгън…

Но Роуз вече се бе отдалечила. Плати и бързо се отправи към изхода, без да обърне внимание на касиерката, която й напомни за рестото.

Роуз влезе в заведение „Старбъкс“, поръча кафе с мляко и дълго се взира в снимката на задната корица на книгата, докато питието изстина и сервитьорката се приближи, за да я попита дали се чувства добре. Най-сетне стана, излезе и се върна с такси до апартамента си в центъра.

Това момиче определено бе нейна двойница. Сигурно бяха близначки. Но Роуз знаеше, че майка й не би я излъгала. Обмисли вероятностите. Може би от приюта вече бяха намерили родители за първото бебе и не бяха казали на майка й и баща й, че тя има близначка. Но това момиче бе англичанка, а агенцията, чрез която я бяха осиновили, се намираше тук, в Ню Йорк.

Трябваше да разбере какво се е случило. Както и да се запознае с Дейзи Маркъм. Роуз не бе сигурна защо се почувства така. Какво значение би имало това, че са кръвни сестри? Двете нямаха нищо общо, освен биологичните родители, които ги бяха изоставили. „Истинското ми семейство е майката, която ме е отгледала, а не онази, в чиято утроба съм живяла девет месеца, като на квартира“, помисли си Роуз с огорчение.

И все пак трябваше да се срещне с Дейзи Маркъм. Не би било трудно да накара неуморната Фиона да уреди това, но реши да запази чувствата си в тайна.

Това бе нещо, което трябваше да свърши лично.

Петдесет и четвърта глава

В Ню Йорк валеше. Сиви дъждовни струи се изливаха от навъсеното небе, по което не се виждаше нито едно синьо късче. В студената бетонна джунгла на Манхатън свиреше вятър и издигаше във въздуха найлонови торбички и пластмасови чашки от кафе. Беше януари, сърцето на мразовитата зима.

Дейзи Маркъм не чувстваше студа. Бе получила безброй съвети от отзивчиви читатели, които бяха я накарали да се чувства обичана и желана, но не се бяха оказали особено полезни. Единственото, което й се бе сторило ценно, бе анонимно предложение да се обърне към детективска агенция „Дженъс“ в Съединените щати.

Беше го направила и затова бе пристигнала тук.

Дейзи вървеше по Пето Авеню, плътно загърната в зимното си палто, под което бе с вълнена рокля и непромокаеми високи ботуши. Изглеждаше чудесно и се чувстваше изпълнена с енергия, въпреки времето. Намираше се в Ню Йорк и имаше важна работа.

„Дженъс“ бяха наследници на гиганта „Крол Сикюрити“, доайени сред компаниите за детективски разследвания, които бяха разполагали с мрежа почти колкото тази на ЦРУ. „Крол“ имаха изключителна репутация и навярно услугите им бяха скъпи, но Дейзи бе уморена от напразно търсене.

Искаше час по-скоро да открие биологичните си родители.

Кантората не изглеждаше така, както си я бе представяла. Намираше се на Двадесет и трета улица, близо до великолепната сграда „Флетайрън“, чиято форма напомняше герой от анимационен филм, сплескан при падане в пропаст. „Дженъс“ се помещаваше в небостъргач с офиси, висок само четиридесет етажа. Подът бе застлан с мокет, а покрай стените бяха подредени червени саксии с фикуси. Интериорът не говореше за много пари, въпреки невероятно високите хонорари, но Дейзи предположи, че това е част от внушението за дискретност.

Забеляза, че вратите на всички офиси са затворени. Никакви стъклени кабини, през чиито стени всеки би могъл да чува разговорите в съседното помещение…

— Зная какво си мислите — Дъг Бъркшир, мъж на средна възраст с елегантен костюм и очила с дебели стъкла, който се бе заел със случая й, се усмихна малко самодоволно. — Всички стени са шумоизолирани. Обръщаме голямо внимание на вътрешната сигурност.

— На входа не преминах през никаква проверка — изтъкна Дейзи.

Усмивката му не изчезна.

— Защото вече сме ви проверили. Просто предпазна мярка, нали разбирате?

— Искам да открия биологичните си родители — каза тя. Никак не го харесваше, но знаеше, че той е идеалният човек, на когото може да се разчита да свърши работата.

— Да, както ми казахте — разпери ръце. — Постарали са се да заличат следите си… но за нас не са неоткриваеми.

— Давате ли гаранции?

— Никакви. Сто хиляди долара, петдесет хиляди в аванс, без възвръщаемост.

Дейзи примигна.

— Колко?

Очите на Бъркшир алчно светнаха зад очилата.

— Можете да си го позволите, госпожице Маркъм. Това е цената.

— Откъде знаете колко мога да си позволя?

— Имате двадесет и шест банкови сметки в цял свят — тихо каза Бъркшир. — Балансът ви в „Барклис“ на Слоун Скуеър в девет часа сутринта местно време е бил четиристотин деветдесет и девет хиляди осемстотин седемдесет и две лири и шест пенса.

Дейзи се взира в него тридесет секунди.

— Всъщност бяха осемстотин шестдесет и четири…

Бъркшир поклати глава.

— Добавили са лихвата.

— Дяволски добри сте — каза Дейзи, възхитена, колкото и да не й се искаше да признае. — Наемам ви.

Тридесет минути по-късно Дейзи бе в хотелската си стая. Бе избрала „Парамаунт“, шикозен хотел близо до Таймс Скуеър с най-привлекателните пикола в Ню Йорк. Но й доскуча. След като бе изпълнила мисията си в „Дженъс“, започна да се пита какво да прави. Неволно се загледа в телефона. „Недей — каза си тя. — Няма смисъл да му се обаждаш“.

Магнус Сорен. Плейбой. „Новоизлюпен милиардер“, както го бяха нарекли във „Форбс“.

През последната година не бе имала връзка, по-дълга от месец. Беше се одобрила с Едуард, но вече гледаше на него само като на приятел. Бавно и постепенно бе осъзнала, че и двамата мъже в живота й са прави. За всичко. А тя, професионалната романтичка, винаги досега бе грешила.

Причината да не се обвърже с Едуард, когато бе имала възможност, бе ясна. Той просто не я привличаше. Дълбоко в сърцето си знаеше тази истина. Бе изпитвала само физическо влечение към Брад и приятелски чувства към Едуард. И с двамата бе готова да се задоволи с половината от това, което истински желае. Непрекъснато бе подхранвала чувството за отхвърленост от детството си и бе отказвала да даде на сърцето си всичко, за което копнее.

Дейзи се усмихна с тъга. Даряваше повече радост на милионите си читатели, отколкото на себе си.

Бе харесвала Магнус и бе изпитвала влечение към него. Но го бе зарязала.

„Умна постъпка, малката“, каза си тя.

Е, той не бе потънал в самосъжаление. Бе осъществил голямата си сделка и сега бе мечта за всяка жена, търсеща богат и известен съпруг. Макар и да се опитваше да го забрави, не можеше. За него се говореше в колоната на Найджъл Демпстър в „Тотлър“, „Харпърс“, „Воуг“… а „Хелоу!“ и „ОК!“ не можеха да му се наситят.

„Все още имам номера му — каза си Дейзи. — Мога да му се обадя“.

Пръстите я сърбяха да го стори. „Не! Защо да изглеждам жалка? Какво да му кажа? Че просто искам да го зърна?“

Дейзи изведнъж се отърси от колебанията. Не биваше да повтаря старите си грешки и да си казва, че не заслужава да бъде щастлива. Какво толкова, по дяволите, ако не желаеше да разговаря с нея, щеше да я разкара. „Ще го преживея — помисли си Дейзи. — Няма да ми бъде за първи път“.

— „Сорен Ентърпрайсиз“.

— Магнус Сорен, ако обичате.

— Секунда.

След кратка пауза заговори друг глас:

— Офисът на господин Сорен.

— Бихте ли ме свързали с него? Обажда се Дейзи Маркъм.

— От коя компания сте, госпожо?

— Приятелка — уверено отвърна Дейзи.

— Разбирам — равнодушието на жената бе вбесяващо. — Бихте ли продиктували името си буква по буква?

Дейзи изпълни молбата й.

— В каква връзка го търсите?

— Казах ви, че съм просто приятелка — напомни й Дейзи. Започваше да става нервна.

— Господин Сорен има много „приятелки“ — промърмори секретарката с нескрита враждебност. — Политика на фирмата е да питаме във връзка с какво се обаждате.

— Във връзка с Дейзи Маркъм — троснато заяви Дейзи. — Просто му предайте, че съм го търсила, по дяволите!

Затвори и закри лицето си с длани. Е, добре, поне бе събрала кураж да му позвъни…

Влезе в малката разкошна баня, напълни ваната с гореща вода и започна да сипва джинджифилово масло. Имаше секси аромат и поне докато е в банята, нямаше час по час да поглежда към телефона. Вероятно Магнус не бе в града. Тази вечер щеше да отиде на кино или може би на театър…

Телефонът звънна. Дейзи се втурна към него.

— Дейзи Маркъм — каза тя. Надяваше се гласът й да е прозвучал нормално, а не като писък.

— Магнус Сорен. Сигурно си гениална, щом си способна да ядосаш секретарките ми, Дейзи.

— Почакай да спра водата. Тъкмо се готвех да вляза във ваната.

— Продължавай да се събличаш, докато навъртам сметка — каза Сорен.

— Задръж.

Остави слушалката на леглото си. „Трябва да овладея положението“, помисли си Дейзи. Бързо спря водата и отново грабна слушалката.

— Къде си отседнала?

— В „Парамаунт“.