— Няма да се върна тук, освен ако имам пълен контрол върху акциите — решително заяви Джейкъб.

Фред примигна.

— Сигурно се майтапиш с мен.

Джейкъб въздъхна.

— Тактично казано, татко. Но не.

Остави баща си разгневен, отиде до асансьора за ръководния персонал и слезе във фоайето.

Прибра се в уютния си апартамент, който на първо време щеше да бъде и негов офис. Нямаше друго помещение, което би могъл да ползва.

Джейкъб бе освободил един ъгъл в библиотеката и инсталирал компютър и модем. Вече бе струпал куп папки с информация за агенции на недвижими имоти и списък от имена на банки, дълъг цяла страница.

Беше голяма крачка. Млад мъж с безброй привилегии, работещ в компанията на баща си, изведнъж решава да си проправя път сам. Похвално, но трудно осъществимо. Но Джейк бе уверен в успеха си.

Пазарът на имоти процъфтяваше. Беше подходящ момент да се възползва от собствеността си върху имота на Пето Авеню. Не желаеше да продава. Данък печалба бе твърде голям. Най-добрата тактика бе да го ипотекира. Печалбата щеше да се смята за заем и да бъде освободена от данъци. Джейкъб бе огледал няколко подобни имота и бе изчислил, че този ще му донесе пет милиона. Щеше да вложи четирите и да запази остатъка. Тези пари щяха да бъдат скътани за черни дни. Но пред банкерите щеше да му бъде нужно и нещо друго, освен информацията за работата му в голяма корпорация и чаровната му усмивка.

Джейкъб се усмихна на себе си. Наистина рискът бе голям, но той се чувстваше спокоен, почти безгрижен. Седна на малкото бюро, което представляваше целият инвентар на „Джей-Рот Корпорейшън“, взе списъка и се обади на първата банка в него.

Седмица по-късно Джейк прецени напредъка си. Бе получил ипотека, което бе страхотно, но банкерите не изглеждаха впечатлени.

— Нямате никакво обезпечение, господин Ротщайн. Съветваме ви да поговорите със специалист по инвестиции, преди да ни позволите да оперираме с парите ви…

Навсякъде същата стара песен.

— Три милиона не са никак малко — възразяваше Джейкъб, стараейки се да запази самообладание.

— Така е, но съвсем не е достатъчно за закупуване на сграда в Манхатън. Не и от желания от вас мащаб — вяло му подаваха ръка. — Обадете ни се, когато можем да ви бъдем полезни с нещо.

Джейкъб сви рамене.

— На ваше място не бих стоял до телефона в очакване — щеше да се наложи да играе малко по-смело, отколкото му подсказваше инстинктът. Щом не можеше да получи заем за строителство или индустриална ипотека, трябваше да се сдобие с някакво обезпечение.

Не че не бе правил това по-рано.

Джейкъб седна на бюрото си и потърси друга папка, онази със сведенията за Роуз Фиорело. Бе решил да я преследва. Не бе в негов стил, но си струваше. Всъщност бе забавно, че без да осъзнава, тя работи за него. Сградата бе ценна находка, ако човек познаваше подходящите хора от строителния бранш, и тя се бе съюзила със Салерни и мафията, но не бяха единствените в Бруклин. Досещаше се за намеренията й. Да сложи портал и охрана, да обзаведе чисти, функционални апартаменти и да чака районът да стане по-населен…

Щеше да плаща в брой, но той вече знаеше как процедира Роуз. Бе кралица на купуването на имоти на безценица и умееше бързо да убеждава собствениците. Беше си осигурила мощна финансова подкрепа, но Джейкъб притежаваше четири милиона на свое име. Може би тя щеше да успее да постигне целта си за месец, а той би могъл да започне още сега.

Мисълта го изпълни със задоволство. Вдигна слушалката и набра номера на „Бенкмън Мартин“.

— Добър ден — каза той. — Бих искал да говоря с Джон Робинсън във връзка с имота на Авеню А. Неотложно е.

Петдесет и трета глава

Денят на Роуз започна нормално.

Будилникът й звънна в шест часа и тя веднага стъпи с босите си крака на пода, влезе в кухнята и сложи на котлона кафе с канела, преди да се отправи към банята. Сутринта й се струваше най-приятната част от деня и се наслаждаваше на времето, което прекарваше сама преди работа. Едва ли можеше да каже, че има някакъв друг личен живот, освен гостуванията при майка си в неделя. Роуз изми косите си, изсуши ги с мощен сешоар за по-малко от пет минути и намаза лицето си с овлажняващ крем. Струваше двеста долара, но поддържаше кожата й свежа като на бебе. Седна в кухнята по бял хавлиен халат и докато пиеше кафе, се загледа в изгрева над Манхатън. Правеше това всяка сутрин и й харесваше.

По-късно слезе във фоайето, за да вземе сутрешните си вестници. Четеше „Уолстрийт Джърнъл“ и лондонския „Файненшъл Таймс“, както и седмичника „Икономист“. Отново повдигна чашата с димящо кафе, разтвори „Файненшъл Таймс“ и видя собственото си лице.

Роуз примигна, обзета от паника. Какво бе това? Разкритие за връзките й със Салерни? Последното, което й бе нужно сега, бе федералните да тръгнат по петите й. Или нещо, свързано с Ротщайн? Дали не бяха завели дело срещу нея за изнасяне на поверителна информация?

Остави чашата, взе вестника и се вгледа по-внимателно.

„Дейзи Маркъм — пишеше под снимката, — британската авторка на бестселъри, раздаде копия с автографи от последния си роман «Портокаловият цвят» вчера в «Барне енд Нобъл»“.

Роуз разгледа снимката. Някои хора просто си приличаха. Но, не, това бе нейното лице.

„Полудявам ли?“, помисли си тя. Отнесе вестника в банята, сгъна го на четири и го задържа до отражението си в огледалото. Кожата на момичето от снимката изглеждаше розова, защото цветът на страниците за светска хроника бе такъв, но освен тази малка подробност биха могли да минат за един и същ човек.

„Това е глупава шега“, помисли си Роуз. Но лицето от снимката я гледаше със загадъчната усмивка, която бе свикнала да вижда в огледалото.

„Кой носи отговорност, по дяволите? Откъде са се сдобили с моя снимка?“ Но, разбира се, снимката не бе нейна. Никога не бе седяла на маса, отрупана с книги, и не бе раздавала автографи. Вероятно бе фотомонтаж, направен така, че писателката да изглежда като нейна… близначка.

Сърцето на Роуз се разтуптя. Зави й се свят и вестникът падна от ръцете й на пода. Веднага се обади на майка си. Обикновено не ставаше толкова рано, но на Роуз й бе все едно. Трябваше да говори с нея на всяка цена.

След множество позвънявания най-сетне в слушалката сънено прозвуча нейният глас.

— Ало?

— Мамо?

Явно доловила вълнението й, майка й изведнъж се разсъни и тревожно попита:

— Какво има, скъпа? Добре ли си? Да не би да си претърпяла злополука?

— Не — успокои я тя, опитвайки се да овладее дишането си. — Добре съм, мамо. Нали съм осиновена?

— Знаеш това.

— В болницата… имаше ли и друго бебе?

— Какво искаш да кажеш, Роуз?

— Близначка. Две сестри, от които сте взели само мен?

— Роуз! — Даниела Фиорело бе шокирана. — Нима мислиш, че бих разделила сестри? И бих го крила от теб? Не, беше единствената. Имаше и други бебета, но не много. Казаха ни, че ти си наред за осиновяване, и щом те подържахме в ръцете си, двамата с баща ти поискахме само теб, скъпа.

Роуз въздъхна. Бе толкова объркана, че не знаеше какво да мисли.

— Защо ми задаваш такива въпроси рано сутринта?

— Видях… жена, която изглежда точно като мен.

Майка й отвърна с характерния си топъл, гърлен смях и Роуз изведнъж се почувства по-добре.

— Сигурно е оптическа измама, скъпа. Ти си толкова красива, че не може да има друга като теб.

Такава бе нейната майка, толкова горда и мъдра. Роуз почувства, че светът й започва отново да става нормален.

— Благодаря, мамо.

— Добре, скъпа. Обади ми се, ако ти трябва нещо или искаш да поговорим за това.

— Разбира се — увери я Роуз и затвори.

След кратко колебание позвъни на новоназначената си секретарка, Фиона със сигурност вече бе станала. Веднага вдигна мобилния си телефон.

— Офисът на Роуз Фиорело.

— Обажда се Роуз.

— Добро утро, госпожице Фиорело. Графика си за днес ли искате да чуете?

— Не. Отмени всичките ми уговорки — каза Роуз.

Последва мълчание.

— Болна ли сте, госпожице Фиорело?

— Добре съм — троснато отвърна тя. — Има нещо, за което трябва да се погрижа. Постарай се да го уредиш.

— Добре, госпожице — каза Фиона. — Приятен ден.

Роуз долови в гласа й изумление. Нима бе толкова необичайно за нея да си вземе почивен ден? Навярно майка й бе права, че се преуморява, но по какъв друг начин би могла да живее?

Погледна стенния часовник. Наближаваше седем. Най-близката книжарница щеше да заработи след цели два часа.

Роуз отвори вградения гардероб. Какво да прави дотогава? Реши да отдели повече време за тоалета си днес. Не вярваше, че съществуват двойници. Щеше да разнищи тази история.



Джон Робинсън овлажни устни.

— Не че не проявявам интерес, господин Ротщайн — плахо каза той. — Просто сроковете ви са нереалистични…

— Готов съм да ви предложа с двадесет процента повече от другата оферта — обеща Ротщайн. — Да не говорим за личната премия.

Очите на агента светнаха.

— Всъщност…

— Колко? — попита Джейкъб.

— Десет хиляди.

— Аз ще ви дам тридесет — спокойно каза той. — Всички печелят.

— Освен конкурентката ви.

— Е, така й се пада, щом се опитва да прецака „Бенкмън Мартин“, нали? — усмихна му се Джейкъб. — Това е непочтено и не е начин за постигане на успех в бизнеса.

— Прав сте — съгласи се Робинсън с нотка на злорадство. Спомни си за суровото държане на красивата Роуз Фиорело. „Кучка“. — Просто губи сделката.

— Уредете ми този договор днес, до края на работното време, и ще продадете имота на по-добра цена, с тридесет хиляди печалба за вас. Освен това ще спечелите благоразположението на единствения син на Фред Ротщайн — добави той.

Робинсън нетърпеливо кимна.

— Разбира се, господин Ротщайн. Веднага ще се заема.