През вратата на банята, която бе оставила отворена, се виждаше ваза с рози с цвят на захаросани бадеми, които бе купила, когато последните цветя, подарени от Магнус, бяха увехнали. Магнус. Никога вече нямаше да види и него.

Магнус я бе нарекъл фригидна и й бе казал, че твърде много усложнява нещата.

Фригидна? Просто не се интересуваше от секс, както вероятно доста хора.

После Едуард бе влязъл в ролята на психоаналитик.

Защо мъжете искаха да управляват живота й? Тя не искаше съвети. Искаше единствено любов.

Но я измъчваше подозрението, че може би Едуард е прав, поне донякъде.

Нямаше съмнение в това, че не престава да обърква нещата. В любовния си живот действаше непохватно, както Едуард на игрището за крикет.

Може би проблемът бе в самата Дейзи, в начина, по който гледаше на себе си. Застана пред огледалото и се опита да надникне отвъд бледото лице със зачервени очи. Да, знаеше, че е красива. Може би не блестеше с изключителни умствени способности, но какво от това? Бе постигнала чудеса — бе млада, преуспяла и се грижеше за родителите си…

За първи път в мислите й се прокрадна срам. Нямаше смисъл да се опитва да повдигне духа си, като си внушава колко е велика. Беше се опитала да отнеме един женен мъж от съпругата му. Едуард й бе казал, че има проблем със самочувствието, а Магнус Сорен й бе казал да порасне.

Дейзи се замисли върху това. Бе отблъснала Едуард, когато той имаше чувства към нея. Сега отблъсваше Магнус и за пореден път тичаше след мъж, когото не би могла да има.

За няколко мига й хрумна да се подложи на терапия, но бързо отхвърли идеята. „По дяволите! — каза си тя. — Аз съм англичанка. Не вярвам в теориите, че всички проблеми произтичат от нещо в детството…“

При тази фраза нишката на мисълта й спря. „В детството“. Мнозина твърдяха, че човек постъпва по определени начини заради нещо, което е изживял в детството си, нали?

Но нейното детство бе щастливо. Имаше прекрасни родители, които я обожаваха. Тогава защо бе започнала да се тъпче и бе станала срамежлива и непопулярна? Сякаш съзнателно се бе превърнала в грозна дебелана, за да се чувства отхвърлена от другите деца в училище.

Отговорът изникна в съзнанието й толкова изненадващо ясен, че коленете й се подкосиха и все още гола, изведнъж се отпусна на леглото си.

Бе отхвърлена далеч преди някой от тези хора да я отхвърли.

От родителите си. Първите си, биологичните си родители.

След безсънна нощ Дейзи се събуди и се облече. Първата й работа бе да се обади на родителите си. „Истинските“, напомни си тя.

Майка й вдигна при първото позвъняване.

— Здравей, мамо.

— Здравей, скъпа…

— Мамо, трябва да те попитам нещо — колебливо започна Дейзи. Дали майка й щеше да се почувства дълбоко наранена?

— Какво има, скъпа? Пострадала ли си? Или си болна?

— Не — явно гласът й бе издал, че нещо я измъчва. — Нищо, заради което да се тревожите. Но слушай, мамо. Любопитна съм за осиновяването. Моето осиновяване — в слушалката прозвуча шумна въздишка. — Няма нищо общо с теб и татко. Вие сте истинските ми родители. Единствените — Дейзи усети, че пелтечи. — Знаете, че ви обичам…

— Разбира се, че знаем, скъпа — увери я майка й с укорителна нотка за несдържания й изблик на емоции.

— Просто любопитство. Искам да узная нещо повече.

— Всъщност очаквахме някога да попиташ — каза майка й. — Иска ми се да можех да ти помогна повече, скъпа, но беше от осиновяванията, при които не се дава информация. Пълна тайна.

— Не разпитахте ли? — нетърпеливо попита Дейзи. — Медицински картон, нещо такова? Не настояхте ли?

Госпожа Маркъм се засмя.

— О, скъпа! Търсехме дете за осиновяване от години. Нямаш представа какво е. Когато ни казаха, че имат красиво момиченце за нас, веднага те взехме, без да задаваме въпроси. Ако беше болна, просто щяхме да се грижим за теб. Влюбихме се в теб в мига, когато те видяхме.

Очите на Дейзи се наляха със сълзи, но ги изтри.

— Скъпа мамо — каза тя.

— Скъпа моя.

— Помниш ли името на агенцията?

— Разбира се. Подробностите са в една папка горе. Почакай само минута, ангелче — майка й бързо се върна. — Казва се „Интерадопт“ и се намира в Лондон — даде й телефонен номер и адрес на Тотнъм Корт Роуд. — Но имай предвид, че са изминали двадесет и пет години, така че може би са се преместили.

— Не се безпокой — каза Дейзи. — Ще ги намеря.



Не се оказа толкова просто.

Мина цяла година. Дейзи се зае с издирването, докато работеше върху следващата си книга, в свободното си време между интервюта, конференции на разпространители и всичко останало, което бе част от живота на преуспяващ писател. Бе разочарована, че не се добра почти до нищо. Поне телефонните разговори и писмата до детективски агенции отклониха мислите й от Магнус Сорен и угризенията, които я терзаеха.

Агенцията се бе преместила преди години. Бяха й необходими шест месеца, за да разбере, че са излезли от бизнеса, и още шест, за да се добере до оскъдни сведения от архивите. Междувременно ближеше раните си и изливаше чувствата си в романа. Беше по-благосклонна към героите си, отколкото съдбата към нея.

Дори излизаше с мъже, но беше безсмислено. Преставаше да се вижда с тях най-късно след четвъртата среща. Установи, че й е безкрайно неприятно да я докосват.

Бе обсебена от стремежа да разбере кои са истинските й родители. Дълбоко в сърцето си вярваше, че е стигнала до прозрение и не би могла да продължи напред, ако не разбере защо са я изоставили. Защо е била нежелана.

„Портокаловият цвят“ получи още по-ласкави отзиви и се продаваше по-бързо от първата й книга. Бизнес мениджърът й инвестира парите и те й донесоха почти четиринадесет процента печалба.

Все повече забогатяваше. Дори два пъти я спряха на улицата. Даваше интервюта за списания и участваше като гост в популярни предавания. Бе млада, преуспяваща и поразително красива. Избягваше неудобните въпроси за интимния си живот. „Какъв интимен живот?“, питаше тя и така още повече разпалваше любопитството на журналистите. Не й харесваше да бъде център на вниманието. Това я лишаваше от писателската анонимност, а тя бе едно от нещата, които най-много й допадаха в професията. Сътворяваше свой свят, в който можеше да се потопи, поне докато книгата бъде издадена и хората започнат да я четат в метрото. Славата я изтръгваше от този свят. Но сега би могла да се възползва от нея. Разследването й не бе стигнало доникъде. Всяка нишка водеше до задънена улица.

Дейзи взе решение. Щеше да разгласи с какво се е заловила и така да достигне до истината.

— Осиновена съм — каза тя на Сузи Куонт.

Сузи бе шегаджийка, чието предаване се казваше „На гости при Сузи“, излъчваше се през деня по канал 4, след шоуто на Опра, и имаше висок рейтинг. Издателите й бяха решили, че появата в него е голям пробив.

— Кажи им нещо пикантно — бяха я посъветвали.

Бе решила да направи именно това.

Сузи широко отвори силно гримираните си очи. Дейзи сякаш прочете мислите й: „Сензация“.

— Наистина ли? — глезено попита водещата.

Дейзи погледна право в камерата.

— Да. Агенцията се е казвала „Интерадопт“ и, изглежда, е изчезнала от лицето на земята. Ако някой читател знае нещо и се свърже с мен, ще му бъда безкрайно благодарна.

Чу шушукане сред публиката. Несъмнено това щеше да послужи за интересна статия в „ОК!“. Мразеше да говори за толкова лични неща пред чужди хора, но бе отчаяна и се нуждаеше от помощ.

Кой знае? Може би щеше да има полза.

Петдесет и втора глава

Лимузината „Линкълн Таун Кар“ спря и шофьорът слезе, заобиколи я и отвори задната врата. С крайчеца на окото си зърна онези дълги стройни крака върху меката кожена тапицерия на седалката. Трудно бе човек да не ги забележи.

Роуз Фиорело бе с шоколадовокафява вълнена рокля със светли копчета и кантове, дълъг ръкав и бежови кожени ръкавици. Прекрасните й крака бяха обути в кафяв вълнен чорапогащник и високи до коленете ботуши. След секунда топлото кашмирено палто обгърна тялото й.

Шефката му бе красива като филмова звезда. Всички колеги му завиждаха, че работи за нея, и настояваха да узнаят нещо интересно. Сладурана като нея сигурно имаше зад гърба си някой богаташ. Носеха се слухове, че я покровителства мафиотският бос Винсънт Салерни. „Сигурно понякога се вози с нея в лимузината, а? За да си получава дължимото?“ Но за съжаление той не можеше да им каже нищо. Фиорело бе привлекателна жена, но живееше като монахиня. Богата и вечно заета монахиня. Държеше се сурово с мъжете. Когато слушаше телефонните разговори, които тя водеше от колата, никак не му се искаше да бъде на мястото на хората от другата страна.

Беше се убедил, че Роуз Фиорело е много богата, много красива и много жестока. Бе уволнила четирима шофьори преди него за по няколко закъснения. Такава бе, изискваше уважение. Едно малко неподчинение водеше до уволнение. Тази жена бе като Чингиз хан в секси минижуп.

Може би бе лесбийка, но не я бе виждал да се вози на задната седалка и с жени. Струваше му се, че шефката му няма време за интимен живот. Веднъж в седмицата посещаваше майка си и това бяха единствените й лични срещи.

Не за първи път той си помисли, че е жалко.

— Кога желаете да дойда да ви взема, госпожице Фиорело? — попита той и почтително докосна периферията на шапката си.

Роуз не го погледна.

— Не съм сигурна, Бърни. Ще ти позвъня.

— Добре, госпожице — каза той и отново се качи в колата.

Видя я замечтано да съзерцава сградата. Понякога му се струваше, че единственото, което вълнува Роуз Фиорело, са проклетите сгради. Къщи, апартаменти, жилищни блокове, занемарени стари кооперации. Създания от тухли и мазилка, а не от плът и кръв.

Беше маниачка. Докато потегляше, Бърни си помисли, че й е нужно едно хубаво чукане. Жалко, че той нямаше да бъде този, който щеше да й го даде…