— Защо винаги се влюбвам в жени с проблеми? — въздъхна той.

— Излизаш с манекенки — промърмори Дейзи.

— И красивите жени имат проблеми: Твоят например е, че си фригидна.

Дейзи настръхна.

— Какво?

— Чу какво казах.

— Щом отказвам да спя с теб, значи съм фригидна?

— Ти искаш да спиш с мен — уверено заяви Магнус. — Но не го признаваш пред себе си. Виждаме се от месеци. Чувстваме се добре заедно.

— Да.

— И ме намираш за привлекателен — настойчиво я погледна. — Не се опитвай да го отречеш, Дейзи.

— Добре, така е — бавно потвърди тя. — Много си привлекателен. Но не съм готова да спя с теб, Магнус.

— Защо? Очакваш пръстен?

— Може би — отвърна тя и предизвикателно повдигна брадичка.

Очите му я разсъблякоха с поглед и смущаващо се спряха задълго върху гърдите й.

— Ако беше така, бих уважил желанието ти.

— Не лъжи — каза Дейзи след още една голяма глътка шампанско. — Всеки мъж иска секс, не би се лишил от това.

— Ако сексът беше толкова важен за мен, щях ли да седя тук с теб?

— Би могъл да имаш всяко момиче в Ню Йорк, което пожелаеш — саркастично отбеляза Дейзи.

— Права си — съгласи се той. — Но не желая. Иначе не би се наложило да го крия от теб. Просто щях да те зарежа.

— Не би чакал до сватбата — настоя Дейзи.

— Бих се оженил за теб — Магнус сви рамене. — Ето ти решение на проблема.

— Не е толкова просто.

— Всъщност напротив. Ще откриеш, че повечето неща в живота са прости — присви очи. — Ти си тази, която ги усложнява. Това винаги е грешка, Дейзи.

— Не ме учи как да живея — процеди тя през зъби.

— Разкажи ми за съперника ми — настоя Магнус и доля чашата й.

Това я изненада. Дейзи му бе казала, че в живота й има друг мъж, още в самото начало, когато бяха в имението му, но оттогава Магнус не я бе разпитвал и тя не го бе споменавала отново. Бе предположила, че е забравил.

— Това е… лично — възрази тя.

— Женен ли е? О, не гледай толкова изненадано. Не съм глупак, за какъвто навярно ме смяташ. Ако беше свободен, щеше да бъдеш с него, а не тук с мен — Магнус поклати глава. — Да се пазиш за женен мъж, който не те желае. Безсмислено е.

— Откъде знаеш, че той не ме желае? — промълви Дейзи с насълзени очи. Унило посегна към чашата с шампанско.

— Казах ти, скъпа. Нещата са прости. Ако те желаеше, щеше да поиска развод и да бъде с теб.

— Е — Магнус любезно й предложи кърпичка и Дейзи ядосано изтри сълзите си, — по случайност, грешиш. Желае ме и ще получи развод.

Побутна чинията си. Магнус пъхна ръка в джоба си, извади пачка петдесетачки и хвърли няколко от тях на масата.

— Ще те изпратя — каза той.

Когато колата спря пред дома на Дейзи, тя изпита угризение.

— Слушай, съжалявам, че нещата се развиха така…

— Няма за какво. Не бъди толкова тъжна. Твърдо вярвам, че човек трябва да следва съдбата си. А моята съдба не е да бъда заместник на друг мъж.

Дейзи се качи в апартамента си и проследи дългата черна кола, която се вля в движението по улицата. Болка прониза сърцето й, но това бе естествено, нали? Преди да заговори за Едуард, бяха поддържали чудесни приятелски отношения.

Влезе в банята, за да изтрие професионалния грим, който никак не му бе харесал. Е, добре. Може би утре щеше да се обади и да си останат приятели. Знаеше, че ще прекара в града цяла седмица.

Не й се обади. Нито на следващия ден, нито на по-следващия. Дейзи погледна календара и се запита дали няма да й позвъни от летището.

Нищо. Телефонът й не звънна. Дейзи си каза, че всъщност това няма значение. Важното бе, че ще се срещне с Едуард.

През целия уикенд се вълнуваше. Най-сетне щеше отново да се събере с него.

Петдесет и първа глава

Във вторник сутринта Дейзи си спомни съвета на Магнус. Не сложи никакъв грим, а само дневен крем и розова вода. Избра тъмносин панталон, семпла светлобежова блуза и перли.

Когато пристигна в лондонската къща на Едуард, красива сграда от времето на крал Джордж в Кенсингтън, бе напълно спокойна, което й се струваше странно. Щяха да бъдат насаме, само тя и Едуард.

Позвъни на вратата.

— Дейзи — Едуард се появи, както винаги, с тъмен костюм. — Заповядай, влез!

Топло му се усмихна и влезе в къщата. Интериорът издаваше вкуса на Едуард: картини, стар килим и красиви мебели от тъмно дърво навсякъде.

— Поръчах да ни донесат обяд от ресторант — каза той и я покани в трапезарията. Масата бе идеално подредена за двама. — Надявам се, че обичаш ризото.

— Разбира се.

Дейзи седна. Забеляза, че е смутен, и това я изпълни със задоволство. Чувстваше, че владее положението.

Едуард отвори бутилка вино, „Шато Лафит“, както забеляза. Не й допадаше особено, но бе поласкана от жеста.

— Гладна ли си? — попита той, напълни чашата й и седна на резбования стол на централно място.

— Всъщност не — Дейзи отпи глътка вино и загреба ризото. — Искам да кажа, вкусно е, но нали не си ме поканил тук, за да ме нахраниш?

Лицето му помръкна.

— Не.

— Искаше да поговорим за Магнус Сорен — каза тя.

По бледите страни на Едуард изби лека руменина.

— Аха. Да. Дано не мислиш, че е нагло да те поучавам, но мисля, че правиш грешка.

— Защо? — тържествувайки попита Дейзи.

— Защото този мъж е плейбой. Жесток прелъстител. Има цял списък от завоевания, все красиви момичета… не колкото теб, разбира се… — опитвайки се да бъде галантен, Едуард говореше несвързано. Продължи: — Спомена, че иска да има дете от теб. Но той е подлец. Говори за това, без дори да ти е предложил брак. Ако имаш дете, и двамата ще ми бъдете скъпи, независимо кой е бащата. Но мисля, че заслужавате нещо по-добро. Не бих понесъл да гледам как пропиляваш чувствата си.

— Значи съм ти скъпа? Колко?

— Много — отвърна Едуард. — Изненадан съм, че задаваш такъв въпрос след толкова години приятелство.

Дейзи изчака, но той не заговори отново.

— Само приятелство ли? — подкани го тя.

— Какво? — запримигва Едуард.

— За бога, Едуард! Защо ме повика тук, ако не за да ми се обясниш в любов? Всъщност винаги съм го знаела. Обичаше ме още когато бях дебела — неочаквано избухна в плач, когато изрече тези думи, но продължи, въпреки че по бузите й потекоха сълзи. — Дълго ме чака, а решението ти да се ожениш за Уина беше прибързано и сега се опитваш да поправиш грешката си. Зная, че е трудно — Едуард стоеше неподвижен и Дейзи докосна костеливата му ръка. — Сега е моментът, иначе ще останеш в капан завинаги.

Изведнъж той се отърси от вцепенението, отдръпна ръката си и изкрещя:

— Не е така, за бога! Как е възможно да си ме разбрала толкова погрешно?

Беше се изчервил до уши.

— Какво… какво искаш да кажеш? — запелтечи Дейзи.

— Обичам Уина. Нима си въобразяваш, че съм те поканил тук, за да… — изглеждаше бесен. — Как си могла да помислиш, че не държа на съпругата си и бих… бих… — Едуард рязко стана от стола си. Пое си дълбоко дъх и прие ужасяващо сериозно изражение. — Съжалявам, но се налага да те помоля да си тръгнеш.

Дейзи не помръдна. Не можа. Чувстваше се така замаяна, че щеше да припадне.

— Но, Едуард! Не ме ли обичаше в Оксфорд?

— Да, тогава — отсече той с леден тон. — Тогава. Но ти не отвърна на чувствата ми и продължих напред. Съветвам те да постъпиш по същия начин.

Дейзи стана. Сълзите от вълнение бяха преминали в сърцераздирателни ридания. Бе на ръба на истерия. Едуард смутено се озърташе. Дълбоко в себе си тя знаеше, че не е способен да я изхвърли на улицата разплакана и отчаяна.

— Успокой се — каза той. Изражението му издаде съчувствие. — Ще ти донеса кърпичка.

— Бла… благодаря — проплака тя.

Едуард й донесе няколко салфетки от кухнята.

— Заповядай. Слушай, Дейзи! — прокара пръсти през косите си. — Сигурно си привързана към мен, защото те харесвах, когато беше… по-пълна. Истината е, че и тогава заслужаваше да бъдеш харесвана, както и сега. Винаги си била жестока към себе си. Влюбваш се в неподходящи мъже или такива, които не можеш да имаш. Струва ми се, че… — продължи той, явно изпитал облекчение, защото плачът на Дейзи бе затихнал до сподавено хлипане — … ти си втълпяваш, че не заслужаваш да бъдеш обичана. На всяка цена помисли върху това. Помисли за себе си.

Изчака я до вратата и тя излезе в коридора.

— Но мога ли да ти се обаждам? Да разговаряме? — промълви Дейзи с умоляващ тон.

— Не — тихо отвърна Едуард. — Според мен би било най-добре да не се виждаме известно време.

Беше се изразил деликатно, но думите му я връхлетяха като товарен влак. Дейзи едва успя да кимне и да излезе на улицата, където безмилостно грееше слънце и всички видяха зачервените й очи.

Чу Едуард Пауърс да затваря вратата след нея.



Дейзи не помнеше как се е прибрала. Навярно бе плакала по целия път. Чувстваше се така, сякаш някой бе изтръгнал сърцето й, докато все още диша.

Неусетно се озова обратно в апартамента си. Беше ранен следобед и през прозорците нахлуваше светлина. Бе идвала чистачката и във всички стаи ухаеше на дезинфекциращ препарат и свежи цветя.

Дейзи влезе в банята и издуха носа си. Изглеждаше ужасно, с разрошени коси и зачервени очи, обляна в сълзи. Цялото й лице бе подпухнало и сбръчкано, въпреки здравия сън и козметичните процедури от месец насам.

Ето до какво можеше да доведе разбитото сърце.

Седна на леглото си и се загледа навън, докато слънцето залязваше над Северен Лондон и синята здрачевина я поуспокои. Сякаш се бе отделила от тялото си. Нямаше апетит и не проявяваше интерес към нищо. Но събра сили да отиде до банята и да вземе вана.

Топлата вода я ободри поне малко. Не можеше повече да се заблуждава, че Едуард Пауърс ще бъде неин. Отдавна го бе загубила.