Леклерк замълча.

— Може би ще спечеля уважение, ако бъда честен с избирателите си — каза той.

— Не е ли по-важно да бъдеш честен пред себе си? — попита Попи. Усети как по бузите й потекоха топли солени сълзи. Добре че той не можеше да я види, защото знаеше, че е права. Обичаше Леклерк твърде много, за да бъде само негова любовница или тайна държанка, когато се ожени за друга, по-подходяща дама…

Ако бе истински мъж, не би продал душата си за гласове на изборите. Попи потръпна от страх, че ще прояви слабост и ще я предаде.

Отново настъпи мълчание.

— Имаш право — почти я накара да си представи как гордо изправя широките си рамене. — Това е нещо, свързано с мен, което трябва да приемат — засмя се той. — Ще бъде забавно.



Лимузината с лекота се придвижваше сред потока от коли в централната част на Ел Ей на път за „Пиер“. Хенри седеше на задната седалка с Попи и суховатия началник на предизборния щаб Саймън Харви, който учтиво й се усмихваше, но не успяваше да прикрие враждебността си към нея. Изглеждаше така, сякаш има нервен тик.

Бе изчакала в приемната на огромния апартамент на Хенри в „Бел Еър“, докато траеше кавгата. Саймън и останалите от свитата му й се бяха усмихнали, а след това бяха затръшнали вратата, готови да нахокат Хенри. Отначало шумът бе приглушен, но след малко спорът се бе разразил с пълна сила и се бе стигнало до викове.

— Насаждате ме на пачи яйца, господин конгресмен! — бе изкрещял Саймън в един момент.

Попи тайно се подсмихваше. Може би не трябваше да отива облечена с онази скъсана фланелка на „Айрън Мейдън“, черните каубойски ботуши и джинси, изрисувани със спрей, но се намираха в хотелската си стая, където не би трябвало никой да ги смущава. Нямаше значение какво мисли Саймън. Едва бе устояла на изкушението да запрати някоя чаша към стената.

— Всички политици се правят на такива, каквито не са. Никой не пие, не пуши, не играе комар и не смърка кокаин… никой не е гей, никой не изневерява, имаме съвършен имидж — нейният любим говореше уверено, като строг родител, който не приема възражения. — Аз съм различен. Избирателите имат право да искат от мен да оправдая очакванията им. Но не могат да ми държат сметка с кого споделям леглото си.

— Спи с нея колкото искаш. Чукай я колкото искаш. Но…

— Внимавай, Саймън! — заплашителният тон на Леклерк я накара да настръхне. Радваше се, че не е на мястото на Саймън Харви. — Говориш за жената, в която съм влюбен.

— Хенри! — прозвуча като отчаян хленч. — Това момиче е мениджър на хевиметъл банди и до вчера е ходила с пелени!

— Сама е спечелила милиони. Нали Републиканската партия отстоява интересите на хора като нея? Що се отнася до възрастта й, дамата е пълнолетна. Нищо друго не би трябвало да ви интересува.

Тогава Попи се бе затворила в банята. Не искаше съветниците му да я видят разплакана.

Тази вечер щеше да бъде тежко изпитание. Цял ден бе избирала тоалет. Беше се спряла на дълга бледосива рокля „Армани“, шифонов шал, огърлица и обици със сребристи перли. Черните й коси бяха усукани на френска прическа, парфюмът й бе „Шанел“, а обувките „Диор“. Бе сложила неутрален грим, само гланц за устни, малко руж и сиви сенки.

Изглеждаше елегантна, изискана, но не по-възрастна, отколкото беше. Хенри бе облечен с идеално скроен смокинг и й се струваше неустоим. Завиваше й се свят само при вида на късо подстриганите му посивели коси. Увереността, която излъчваше, я караше да затаи дъх. Държеше се така, както тя по време на концерт. Това бе неговият свят, неговата сцена.

Бе запазил пълно самообладание. Дори за миг не издаваше напрежение.

— Вероятно когато пристигнем, ще има журналисти — предупреди ги Саймън Харви, облиза устни и плахо погледна Попи. — Може би е най-добре вие да…

— Ще слезе заедно с мен! — отсече Хенри.

— Добре — кимна Харви. — Хм.

Колата безшумно спря пред хотела. Бе постлан червен килим, а зад златистите въжета се тълпяха папараци, които веднага започнаха да щракат с фотоапарати и да протягат ръце към тях. „Почти както когато придружих Травис за връчването на наградите за кънтри музика в Нешвил“. Попи си каза това, за да потисне паниката, която изведнъж се бе надигнала в нея.

— Господин конгресмен — за последен път промълви Харви с умоляващ тон, — напълно ли сте сигурен, че тази стратегия е добра?

— Не е стратегия, Саймън — Леклерк подаде ръка на Попи, която деликатно я пое, щом шофьорът отвори вратата и изведнъж ги заслепиха безброй светкавици. — Това е животът ми.

Пристъпиха заедно по червения килим.

Четиридесет и девета глава

Дейзи погледна картата. Дали не бе сбъркала пътя? Б 237, на около километър от Куийн Аделайд… да, табелата бе очукана и покрита с прах, но надписът се четеше. Аштън Ъндър Уичууд. Движеше се във вярната посока. „Хептънстол Хаус“ трябваше да се намира някъде наблизо…

Най-сетне го откри. Край широката чакълена алея се издигаха два великолепни стари дъба. Дейзи дълбоко си пое дъх, завъртя волана и навлезе в имението на Едуард Пауърс.

Нейният любим. Женен за друга.

Докато камъчетата хрущяха под гумите на бентлито, надникна в огледалото, за да се увери, че изглежда безупречно. Малко вероятно бе да открие някакъв недостатък. Сутринта се бе приготвяла почти три часа. Трябваше да намери идеалния баланс между красота и небрежност, да изглежда секси, без да личи, че се е старала толкова.

Бе решила да бъде с леко разрошени коси, подходяща прическа за развлечения като… събиране на сено, возене на трактор или нещо подобно. Бе облякла памучна риза на червени карета, която подчертаваше формите й, и тъмносини джинси. В съчетание с обици с тюркоази, разпуснати къдрици, сиви сенки, лек руж и гланц на чувствените устни, изглеждаше невероятно привлекателна. Ако пъхнеше сламка в крайчеца на устата си, би могла да съблазни всеки.

Не можеше повече да отлага гостуването у Едуард и запознанството си с Уина. Трябваше най-сетне да се срещне лице в лице със съперницата си. Да види жената, която Едуард бе предпочел пред нея.

Думите, които бе изрекъл в клуба, все още отекваха в ушите й. „Бих предложил на теб при най-малко насърчение“.

Бе пропуснала момента. Дяволски късмет. Дейзи спря пред великолепната къща от епохата на Елизабет I. Не бе твърде голяма, но изглеждаше внушително. Страничните й стени бяха покрити с разцъфнал повет. Имаше решетки на прозорците и прекрасна градина, в единия, край на която се виждаха ябълкови дървета, отрупани с плод. Тя слезе, грабна чантата си и с приветлива усмивка се отправи към входа.

Наистина не му бе дала никакво насърчение. Но можеше да поправи грешката си. Бе дошла тук именно за това.

— Дейзи!

Старата входна врата се отвори и навън се втурнаха три кучета, кафяв лабрадор, жилав „Джак Ръсел“ и жълтеникав мопс, който бе доста затлъстял и се движеше тромаво. Дейзи ги погали и махна с ръка на Едуард, който бе застанал на прага със съпругата си.

Уина бе с елегантен черен панталон, подходяща жилетка и огърлица от черни перли. Изглеждаше точно както на снимката в „Хелоу!“. „Висока, с аристократични черти, стройна, но малко студена“, помисли си Дейзи.

Тя й се усмихна приятелски, а Едуард енергично я подкани с жест да се приближи, явно истински доволен да я види.

— Здравей, Едуард — Дейзи влезе в преддверието, в което имаше няколко чифта гумени ботуши и градинарски инструменти. — А това е Уина! Най-сетне — другата жена я целуна по бузата и Дейзи със завист забеляза, че ухае на бебешка пудра. „Разбира се, нищо плебейско като парфюм за мис Съвършенство“, помисли си тя. — Поздравления, Уина! Съжалявам, че пропуснах сватбата.

— Аз също. Заповядай — покани я домакинята с впечатляваща любезност, навярно усвоена в швейцарски лицей.

Дейзи се почувства като недодялано момиче от средната класа.

— С удоволствие.

— После ще те разведа из къщата — Уина я поведе по коридора с дъбов паркет към кухнята. Държеше се уверено, властно. — Зная, че никога не си идвала тук, Едуард ми каза. Прекрасен дом.

Наистина ли й бе казал?

— Виждам, че е такъв — съгласи се Дейзи. Крадешком погледна към Едуард, усмихна му се и когато той й намигна, сърцето й подскочи.

Обстановката в кухнята й напомни за тази в дома на Фенела. Разбира се, имаше същата стара печка, а Уина очевидно си падаше по сухите цветя, защото висяха множество малки, изящно оформени букети. Дейзи не зададе въпрос за тях. Не се интересуваше дали съпругата на Едуард има някакво хоби или дарба.

— Ти ли готвиш? Страхотна кухня.

— О, не! — отвърна Уина. — Госпожа Олсъп идва всяка сутрин да ни сготви. Не бих могла да живея без нея.

— Разбира се, Едуард ми каза, че имате готвачка. Както и приятелят ми — многозначително добави Дейзи.

— Имаш приятел? — Едуард грабна чайника от ръцете на Уина. — Не трябва да вдигаш тежки неща, скъпа.

— За бога, Едуард, все още дори не ми личи!

— Дейзи, голяма хитруша си. Не си споменавала, че се срещаш с някого. Кой е късметлията?

— Магнус Сорен. От Ню Йорк.

— Онзи Магнус Сорен ли? — попита Едуард.

— Да — невинно отговори Дейзи. — Познаваш ли го?

— Мисля, че да — нетърпеливо се намеси Уина. — Понякога се виждат на приеми, нали, скъпи? Често се появява сред висшето общество на Лондон. Мислех, че ходи с някаква руска манекенка.

— Явно е скъсал с нея — каза Едуард. — Браво, Дейзи. Добра партия е. И е щастливец — добави той с лек поклон.

Дейзи забеляза как нехайно погали ръката на съпругата си. Тази проява на нежност разби сърцето й.

— Миналата седмица се видяхме в Лондон. След десетина дни ще летим заедно за Ню Йорк. Казах му, че имам нужда от още малко време, за да завърша книгата си.

Погледна Едуард с крайчеца на окото си. Той се намръщи. Намръщи се!

„Чудесно — помисли си Дейзи. — Ревнува“. Трябваше само да подхрани това чувство.