— Пази боже, биха те взели за откачен фен.

Спряха пред луксозен ресторант на Екс Стрийт. Нямаше тераса, а името бе гравирано на месингова табела, вградена във фасадата на красивата стара къща. Отпред стоеше портиер с фрак, който свали шапка на Попи, когато й отвори вратата.

— Откъде знаеш, че тук ще ми хареса? Дори не си ме попитал каква храна предпочитам. Обикновено на подобни места се изисква официално облекло — просъска Попи.

— Има храна за всеки вкус, а относно облеклото, правилата не важат за моите гости — хладно отвърна Леклерк.

Приближи се оберкелнерът с черна вратовръзка и изискани маниери.

— Добър вечер, господин конгресмен, добър вечер, госпожо. Можете да оставите якето си на гардероба — изведнъж отнякъде изникна гардеробиер, който й помогна да свали черното кожено яке на „Слейър“ така внимателно, сякаш бе самурено палто. — Същата маса, както обикновено ли, господин конгресмен?

Хенри поклати глава.

— На някое по-тихо място, Анри.

— Разбира се, сър.

Отведе ги до сепаре в най-отдалечения ъгъл, под сенник от бледожълта коприна със златисти нишки. Имаше кристална ваза с жълти рози и бели лилии, сребърни прибори и позлатени свещници.

— Избери си място — каза Хенри.

— Извинете, господин конгресмен.

Появи се друг сервитьор с бутилка шампанско и купа с лед.

— Ти ли го поръча? — попита Попи.

— Подарък от заведението, госпожице.

Хвърли поглед към Леклерк. Беше доста скъп подарък, дори за ресторант от такава класа. Попи бе любопитна докъде се простира влиянието му.

— Какво ще поръчате? Предлагаме чудесен „Шатобриан“. Всичко тук е вкусно.

— Суфле със сирене — избра тя. — Вегетарианка съм.

Усмивката на Хенри я вбеси.

— Откога?

— От миналата седмица — предизвикателно каза Попи.

— За мен „Шатобриан“, не твърде препечен.

— Много добре, сър.

Сервитьорът безшумно се оттегли.

— Имаш куче, нали?

Попи кимна.

— Ако си като онези холивудски откачалки, които измъчват домашните си любимци с вегетарианска храна, ще се обадя на организацията за правата на животните.

— Храня го с „Пурина“ — каза Попи. — Онези консерви вонят, а и са направени от заразено конско месо.

— Разумно — Леклерк умело отвори шампанското и напълни високата й кристална чаша. — Тук персоналът проявява тактичност и никой няма да ни безпокои. Не мога да говоря спокойно, когато зад гърба ми стои някакъв тип с черен костюм и чака да долее чашата ми.

— Предполагам, че другите жени, които водиш тук, са доволни — язвително отбеляза Попи.

— Да, госпожице — невъзмутимо потвърди той. — Определено.

— Не ми се обади нито веднъж — хладно просъска тя. — А сега изведнъж на вашингтонския играч му хрумва да изпрати бележка и букет цветя и си въобразява, че така ще уреди всичко. Нима мислиш, че с една скъпа вечеря ще успееш отново да вкараш малката глупачка в леглото си? Излязох с теб, за да не стане скандал. Бъди сигурен, че никога вече няма да спим заедно.

Усмихна му се и отпи глътка шампанско, леденостудено, като израза на бледосините й очи. В главата й нахлу адреналин. Искаше да убеди този самонадеян негодник, че не ще успее отново да я омае.

Наивността, която бе част от изтънчения му, съвършено подреден малък свят, я изпълваше със злорадство. Събуждаше бунтарския й дух. Щеше да даде на уважавания джентълмен от Юга добър урок.

— Жалко, че си решила така — спокойно отбеляза Леклерк. Попи се опита да не обръща внимание на красивите му строги черти, посребрелите му коси и хипнотизиращи очи под тъмни мигли. — Защото, доколкото си спомням, между нас имаше нещо специално.

Тези думи я накараха да затаи дъх.

— Значи ме смяташ за по-специална от другите си завоевания? — злобно подхвърли тя.

— Да — погледна я право в очите. — Бих те нарекъл неотразима. Ако си очаквала да чуеш, че всичко, което преживяхме заедно, не е било по-вълнуващо за мен от броенето на бюлетини, ще те разочаровам. Но не за това съм тук.

— Явно не е означавало нищо. След случилото се в Ню Йорк телефонът ми не подпуши.

— Защото смятах, че връзката ни няма бъдеще — Леклерк размаха ръката си, този път загрубяла и с неоформени нокти. — Ти си буйна, войнствена и опасна и си толкова млада, че би могла да ми бъдеш дъщеря.

— Но съм достатъчно зряла, за да вземам решения.

Той кимна в знак на съгласие.

— Ти си огън и плам. Знаеш ли с какви жени се срещам обикновено? Красиви, изтънчени и страхотни в леглото.

— Да, благодаря, това е фантастично, но…

— Но… — продължи той, без да обърне внимание на репликата й — … всичките до една са… скучни. Правят каквото им кажа. Не желаят да работят. Нямат мечти, освен може би за пръстен с огромен диамант, който да носят до края на живота си, и да бъдат част от вашингтонския елит. Мога да завъртя главата на такова момиче за три секунди — бавно плъзна поглед по тялото на Попи и зърната на гърдите й изтръпнаха под черната тениска. — Не е никак забавно.

— Аз не съм кукла за забавление — сопна се тя. — Не си толкова ценен трофей, за колкото се мислиш, господин Леклерк. Не се интересувам от теб.

— Но съм те впечатлил толкова, че да се вслушаш в съвета ми — повдигна кристалната си чаша към нея. — Следих кариерата ти.

— Но не се обади.

— Защото нямаше смисъл. Ти си млада и пълна с енергия. Същество от друг свят. Не си подходяща за моя съпруга. Имаш либералнодемократични възгледи и си против всичко, което отстоявам. Не се интересуваш от политика, а аз никак не си падам по какофонията, която лансира твоята индустрия, за да трови живота на невинните американски граждани. Както казах, би било пълна лудост ние с теб да имаме сериозна връзка. Затова реших да те забравя.

— Тогава защо си тук? — полюбопитства Попи.

— Не можах. Това е. Опитах се да те забравя, но ти все се връщаше в мислите ми.

Сърцето й биеше учестено.

— Сигурно си имал други връзки…

— Безброй — безсрамно призна Леклерк. — Но не помогнаха, защото си представях теб.

— Тогава какво предлагаш? — попита тя.

— Да бъдем заедно — прикова поглед в очите й и дълго се взира в тях. — Наистина няма смисъл да упорстваш, Попи.

Понечи да възрази, но гласът й затрепери.

— Искаш да кажеш, че вярваш в предопределението? — промълви тя с ирония.

— Искам да кажа, че възнамерявам да взема съдбата си в свои ръце.

Четиридесет и осма глава

Отначало пазеха връзката си в тайна. Попи летеше из цялата страна. Не бе толкова трудно да отскача до Вашингтон, Ню Йорк или Ню Орлийнс. Леклерк набираше средства за кампанията си по Западното крайбрежие. Хората от екипа му бяха доволни, че привлича все повече богати симпатизанти в Ел Ей, Ригън Репъбликън и Сан Франциско. Дори демократите плащаха, за да присъстват на срещите с него. Бе обаятелен и изглеждаше добре на телевизионния екран. Беше звезда.

Попи изпитваше мъчителен копнеж. Бе вълнуващо, опияняващо, но толкова изнервящо, че й се струваше, че ще полудее. Опитните ласки на Леклерк я наелектризираха, а когато бе надвесен над нея, я обземаше такава страст, че забравяше за всичко на света, освен силните му ръце, чаровната му усмивка и безмилостното му проникване в тялото й.

Изживяваше безгранична наслада.

Но срещите им бяха твърде кратки.

Той се измъкваше и се качваше в стаята си с асансьора за багаж, за да избегне любопитните журналисти, или хващаше такси до някое летище. Свързваха се по телефона с пароли. Понякога Попи се чувстваше като героиня от шпионски роман.

Не бе достатъчно. Всяка страстна нощ, еротичен разговор по телефона или букет екзотични цветя с анонимна картичка още повече разпалваха желанието й. Понякога копнееше за него толкова силно, че започваше да й липсва още преди телата им да се разделят.

Струваше й се, че е оставила управлението на фирмата си на автопилот. Бизнесът се разрастваше, назначаваше все повече хора, даваше на Дани нови правомощия и полагаше усилия да се съсредоточи, но не можеше и това я безпокоеше. Не бе в състояние да мисли за друго, освен за Леклерк и това, което означаваше той за нея.

Едва след шест месеца осъзна причината за своята неудовлетвореност. Всъщност би трябвало отдавна да я е разбрала. Какво искаше? Както винаги, нещо повече.

— Е, каква е програмата ти за следващата седмица? — попита Попи. Отпусна се по корем на леглото и раздвижи крака във въздуха, за да свали обувките си. До нея имаше списък за телефонни обаждания, който досега не бе докоснала. Намираше се в Интерлакен, Швейцария, и лежеше върху безупречно чистата масленозелена покривка в „Холидей Ин“. Стаята й имаше малък балкон с прекрасен изглед към заснежените планини. По-важно бе, че разполагаше с телефон и можеше да поддържа връзка с Хенри Леклерк.

Дрезгавият му глас отвърна:

— Ще бъда в Ел Ей. Можем да се видим. Имам среща с кмета във връзка с някакъв проект за метро. Трябва да посетя още една предизборна фондация и да произнеса няколко мъдри речи. Както обикновено.

— А обсъждането на закони?

— В година на избори то е на заден план — засмя се той. — За съжаление не е главното занимание на политиците.

— Искам да дойда с теб — импулсивно каза Попи.

— На тържествената вечеря ли?

— Защо не, по дяволите? — гневно попита тя.

— Знаеш защо, скъпа. Как мислиш, че биха реагирали онези сноби, ако се появя под ръка с Джанис Джоплин?

— Не зная. Но трябва да разберем.

— След изборите.

Попи прехапа долната си устна.

— Не, Хенри. Когато влезеш в Сената, ще се кандидатираш за губернатор или бог знае какво. Винаги ще намираш причина да отлагаш представянето ми, да ме криеш. Няма да се примиря с това.

— Не би ти харесало да носиш дълги рокли и перлени огърлици и да кимаш, каквото и да кажа.

— Прав си, не би ми харесало, ако възнамерявах да се държа така — въздъхна Попи. — Трябва да бъда такава, каквато съм, и да не се срамуваш от мен, защото не ми допада ролята на тайна любовница, която стои в сянка. Просто не мога да бъда малката ти сладка женичка.