Луиз Бегшоу - Дяволът в теб

— Не воювам срещу теб — каза Роуз след миг.

Джейкъб се засмя.

— Нима? Ще ти кажа нещо, Фиорело. Дойдох да те предупредя, че аз съм един от собствениците на „Ротщайн“. Ако се опиташ да навредиш на компанията, ще си имаш работа с мен.

— Имам сметки за уреждане с баща ти…

— Баща ми? Чичо ми Уилям! О, не гледай толкова учудено. Мислиш, че си единствената, която може да се рови тук-там? Знам за баща ти, магазинчето му и хитростта, до която си прибягнала като ученичка. От години храниш наивни надежди за отмъщение. Предупреждавам те да се откажеш, Роуз. Отнасяхме се добре с теб.

— А с баща ми? Принудихте го да се откаже от напълно законния си лизинг.

— Били са му предложени пари. Щедро обезщетение.

— С петдесет хиляди не може да се започне нова кариера.

— Той е решил да се прави на горд и да не приеме парите, а твоето изнудване е влошило положението му. Би трябвало да виниш себе си, а не нас.

— Баща ми — заговори Роуз със смразяващ тон — имаше законен договор. Не искаше пари. Искаше да запази лизинга си. Семейството ти нямаше право да постъпва така. Що се отнася до доброто ви отношение към мен, всички в компанията са мръсници. Съветвам те да стоиш настрана от това.

— Няма да позволя на когото и да било да застрашава наследството ми. Ако воюваш срещу „Ротщайн Риълти“, воюваш срещу мен.

— Така да бъде.

Джейкъб леко се поклони.

— Лека нощ, Роуз. Скоро ще се срещнем отново — след тези думи излезе.

„Разбира се“, помисли си тя.

Мисълта, че все още е рано да се бори с „Ротщайн Риълти“, не й даваше покой. Бяха твърде големи, за да ги атакува сега.

Първо трябваше да се утвърди. Но Роуз нямаше да губи време. Най-сетне състави приемлив текст на обявата, която щеше да бъде отпечатана на следващия ден.

Не се наложи да чака дълго.

— Госпожице Фиорело — заговори пискливият глас на Джордж Бенъм, — трябва да инсталирате нова линия. Тази цял ден е заета от кандидат-наематели за „Рего Парк“… Не мога да свърша нищо друго.

— Нали сега нямаш друга работа, Джордж?

Роуз изчака, докато отговорът достигна до нея, прекъснат от пращене.

— Мисля, че не, госпожице Фиорело.

— Казвай на кандидатите, че след две седмици ще има един готов апартамент за оглед. Проверявай финансовото им състояние. Искам само предварително одобрени купувачи.

— Да, госпожице Фиорело.

— И вече няма да се нарича „Рего Парк“ — импулсивно каза Роуз. — Ще променя името… Ще се казва „Цветето на Куийнс“.

— „Цветето на Куийнс“. Добре, госпожице.

Роуз бързо го написа на лист за себе си. Следващата сутрин се обади на архитекта. Бе добавен нов детайл в облика на сградата — роза, изсечена от червен мрамор, над входа.

Нейният подпис.

Джейкъб Ротщайн не дръзна да й се обади повече. „Слава богу!“ Започна да изпитва облекчение.

Отиде на гости у родителите си в уютната къща, която им бе купила. Даниела бе състарена, прегърбена и с посивели коси. Баща й с мъка се придвижваше из къщата.

— Подаграта отново ме мъчи — Пол целуна дъщеря си. — Радвам се да те видя, скъпа.

Роуз бе поразена. Не ги посещаваше често. Реши да наеме домашна помощница и болногледачка за баща си.

— Е, как си? Намери ли си симпатичен приятел? — Даниела Фиорело й сипа допълнително. Детето й бе кожа и кости, въпреки че изглеждаше добре.

— Не, но се сдобих с хотел.

Искреното вълнение на Роуз трогна сърцето на Пол. Неговото малко момиче винаги преливаше от енергия и желание за живот.

— Намерила си работа в хотелиерския бизнес?

Опита се да прикрие разочарованието си. Бе очаквал по-добро бъдеще за дъщеря си, след като бе получила университетско образование.

— Не, татко. Купих хотел. Аз съм собственикът.

— Хотел?! Не разбирам.

— Мамо, продадох другите неща, които притежавах, и вложих парите в този хотел.

— „Рего Парк“ е лош район — тихо промълви Даниела.

— Следващия месец ще ви заведа да разгледате апартаментите. Вече се обаждат кандидат-купувачи за тях. Ще ви харесат.

Роуз изпълни обещанието си. Веднага щом апартаментите бяха готови, изпрати лимузина да докара родителите й до строителния обект.

— Вижте. Това е кабината на портиера. Всеки ще трябва да съобщи името си, за да го пуснат. Ще има денонощна охрана и триметрова ограда. Пълна сигурност. Харесва ли ти розата, татко? Ще нарека сградата „Цветето на Куийнс“. Нашето име. Твоето име — бе опиянена от щастие. Даниела не се осмели да попита дъщеря си дали е намерила с кого да сподели всичко това. — Елате, елате…

— Добро утро, госпожице Фиорело — каза майсторът.

Пол примигна. Не можеше да повярва на очите си. Тук се отнасяха към дъщеря му със страхопочитание, а тя все още бе почти дете.

— Здравей — каза Роуз, без да обърне внимание. — Виждате ли? Всички гарсониери ще бъдат такива… с нови плочки, нови печки и хладилници, предпоследен модел. Ще има мокет, а поддръжката ще бъде евтина…

— Сигурно ипотеката за такава сграда е доста голяма.

— Така е — призна Роуз и се засмя на изражението на баща си. — О, не се тревожи, татко. Вече съм я изплатила наполовина, а ремонтът ще трае няколко месеца. Със сигурност ще успея да продам всички апартаменти още преди работниците да свършат.

Явно й повярва.

— Толкова се гордея с теб, скъпа.

— Направих го за теб — каза тя.

Баща и я целуна и прегърна и Роуз бе истински щастлива, както не се бе чувствала от години.

Покани родителите си на вечеря в ресторант „Бърнис“, любимото заведение на баща й преди време. Би искала да ги заведе в „Лютис“ или „Ривър Кафе“, но знаеше, че разкошната обстановка няма да им допадне. Представата на Пол Фиорело за лукс бе голяма, добре опечена пържола. Надпреварваха се да изразяват възхищение от това, което бе постигнала, и тя им позволи да говорят колкото искат. Когато таксито ги откара у дома, бе убедена, че си е струвало.

Събуди се в три през нощта.

Майка й плачеше така неудържимо, че Роуз не можа да различи думите, които изричаше, но не бе необходимо. Просто знаеше какво се е случило и то разби света й на парчета.

Баща й бе починал от сърдечен удар.

За първи път от години Роуз напълно забрави за работата си. Премести се при майка си за цял месец, за да й помогне да преодолее първоначалния шок от загубата.

— Той имаше чудесен живот, мамо.

Роуз каза това машинално. Надяваше се подобни думи да донесат известна утеха на майка й, макар и да знаеше, че едва ли има нещо, което би могло да я утеши.

— Да, разбира се. Толкова се гордееше с теб. Беше готов да те пази като зеницата на окото си. Отегчаваше всички с хвалбите си за теб.

— Дано тази къща му е харесвала.

— Обожаваше я — с мъка промълви Даниела.

— Какво има, мамо?

Роуз се втурна към майка си, но тя махна с ръка.

— О, нищо, за бога! Просто…

— Продължавай.

— Беше много привързан към онова магазинче. Съжалявам, че го загуби.

Роуз сви ръцете си в юмруци, но ги скри от майка си. Повика сестрата на Даниела от Флорида да поживее при нея. Щом уреди това, веднага се върна в офиса на Джордж Бенъм. Посрещна я, разтапяйки се от любезност. „Подмазвач“, помисли си Роуз.

— Всички жилища в „Цветето на Куийнс“ са продадени. Имахме списък от чакащи. Може би трябваше да вдигна цената…

— Не — каза Роуз. — Беше реалната им стойност.

— Спечелихте много пари. Два милиона! Не мога да повярвам.

— Два милиона са нищо. Искам да купя небостъргач — Бенъм се засмя. Роуз го погледна със смразяваща ярост. — Ако още веднъж ми се присмееш, Джордж, ще те уволня.

— Съ… съжалявам, госпожице Фиорело. Просто имотният пазар бележи спад, трудно се намират наематели… банките отказват заеми…

— Зная — отвърна Роуз. Сети се за „Ротщайн Риълти“ и техните наематели. — Моментът е идеален за инвестиране, Джордж. Нима мислиш, че трябва да купувам, когато пазарът процъфтява, и да продавам, когато е в застой?

— Не, но…

— Никакво „но“! Намери сграда с мотивиран собственик.

— Ще видя какво мога да направя — каза Бенъм с нетърпение.

След седмица й предложи няколко имота.

— Цената на този е твърде завишена… Тук има нарушения на закона, не искам да вляза в затвора за десет години… Този е твърде малък.

Бенъм наведе глава, изплашен, че е разочаровал шефката.

— Какъв е този? Харесва ми.

Роуз издърпа снимка на доста занемарен тухлен небостъргач, шестдесететажен, с изглед към реката.

— Намира се отвъд Манхатън, в Алфабет Сити.

— Има ли удобен транспорт?

Бенъм кимна.

— Съвсем наблизо има метростанция.

— Чий е?

— Проблемът е, че е фирмен имот, не е добре поддържан, а и банките ще бъдат скептично настроени, защото районът не е от най-престижните. Трудно ще получите заем.

— Трудностите не са от значение — каза Роуз. — Щом не е невъзможно, всичко е наред. Уреди ми среща със собственика.

Очите й сияеха. Бенъм се залови за работа. Не знаеше какво е намислила, но нямаше да си прави труда да разбере.

Роуз не виждаше занемарения небостъргач, а първия гвоздей в ковчега на „Ротщайн Риълти“. Крайно време бе да изпрати послание на онези момчета.

Щеше да го изрази с езика на цветята.