Луиз Бегшоу - Дяволът в теб

— Донеси ми досието на Роуз Фиорело — каза Джейкъб.

— Досието й?

Ела стоеше на прага и нервно пристъпваше от крак на крак. Джейкъб бе връхлетял в офиса, бе преметнал палтото си върху един стол и веднага бе започнал да крещи нареждания. Никога не го бе виждала такъв. Гневен. Искаше й се да побегне.

— Да. Всички сведения, с които разполагаме. Направи проучване за нея. Поговори със секретарката на Дик Уайт. Искам подробности.

— Нещо нередно ли има, сър?

— Не знам — мрачно отвърна Джейкъб. — Но ще разбера.

Зимният вятър брулеше сградите в Куийнс. Краткото затопляне бе отминало и отново се бе възцарил обичайният за Ню Йорк безмилостен студ. Роуз стоеше с вкочанени ходила строителния обект. Нищо не можеше да я предпази от мраз в лютото време, нито скъпата кашмирена пелерина, нито пухкавата лента за уши или красивите кожени ръкавици. Не чувстваше пръстите на краката си.

Не помнеше друг толкова щастлив миг в живота си.

— Няма време за губене.

Бе избрала строителната фирма с конкурс и старателно проучване. Шефът се казваше Пол Игорски.

— Искам работата да бъде свършена за четири месеца.

— Това е почти невъзможно.

— Няма невъзможни неща, господин Игорски. Основна част от сградата ще остане непокътната. Трябва само да вдигнете ограда и портал и да направите козметичен ремонт. Фирмата ви има добра репутация.

Около петдесетгодишният Игорски погледна младата жена с недоверие. Нима бе възможно тази хлапачка да знае с какво се е захванала?

— Това е, защото строим качествено, госпожице Фиорело. Ако искате сградата да добие наистина приличен вид, ще отнеме време.

— Да. Четири месеца. Ще има премия за вас, ако приключите по-рано.

Той въздъхна. „Бог да ме пази от невежи!“

— Всички ни предлагат премии при по-ранно приключване. Това е стандартна практика. Но четири месеца…

— Не говоря за цялата бригада, а лично за вас — каза Роуз. — Погледнете през прозореца.

Той извърна глава натам и видя лъскаво червено ферари на паркинга. Завъртя очи.

— Ще видя какво мога да направя.

— Така си и помислих — отбеляза Роуз.

Камионите с инструменти вече бяха пристигнали и районът бе пълен с отпадъци от изпокъсани килими и счупени мебели. Непрекъснато влизаха и излизаха работници, като мравки в мравуняк. Електротехници, бояджии и дърводелци. Бе толкова въодушевена, че едва се сдържа да не грабне телена четка и да се включи в остъргването на чернилката, напластена върху ценния паркет.

Но имаше по-сериозни задачи. Качи се в колата си и тръгна за Манхатън. Можеше да остане тук цял ден, но ако човек заспеше на лаврите си, те биха могли да се превърнат в погребални венци.

— Заповядайте, господин Ротщайн — каза Ела. Наведе се над бюрото му, както винаги с разкопчани горни копчета на блузата. Сега бе големият й шанс.

Но за нейно огромно разочарование Джейк отново не я забеляза.

— Ето проектите, по които е работила Роуз. А това е цялото й досие.

Джейк прерови купчината.

— Какво има тук?

— А, някой друг с фамилия Фиорело. Просто въведох името във фирмената мрежа, за по-сигурно. Появи се всичко, което го съдържа. Предполагам, че има още някой…

— Благодаря. Свободна си — каза Джейк.

Дълго се взира в кратката бележка пред себе си и по гърба му пробягна хладна тръпка, която нямаше нищо общо със снежинките навън.

Посегна към телефона и набра личния номер на баща си.

— Здравей, татко, аз съм. Мисля, че имаме проблем.

— Разбира се, че я помня.

Уилям Ротщайн седеше в офиса на брат си и тлъстото му тяло почти изпълваше креслото, на което се бе настанил. Фред Ротщайн изглеждаше леко раздразнен. Племенникът на Уилям — Джейкъб, имаше мрачно изражение.

Много шум за нищо. Джейкъб бе млад и отдаваше твърде голямо значение на всичко. Уилям знаеше, че племенникът му го ненавижда, но това не го безпокоеше. Той бе просто разглезен хлапак, който се смяташе за нещо повече от хората, които му осигуряваха охолен живот.

— Трябваше да я видиш, Фред. Страхотен задник.

— В този град е пълно с такива.

— Зная, но тази… — Уилям навлажни месестите си устни с език — … съвсем млада, на около шестнадесет. Изглеждаше като модел, но с готини гърди. Беше готова на всичко, за да спаси мизерната дупка на баща си. Вбеси ме, защото се опита да ме изнудва.

— Трябваше да я напляскаш. Или да предприемем по-крайна мярка.

Джейкъб се бореше със себе си. Искаше да каже на баща си да престане да говори така за Роуз. Но все пак тя бе враг.

— Трябваше — Уилям сви рамене. — Добре, но щеше да ни създаде проблеми. Заплаши, че ще се обърне към пресата. Щеше да стане скандал заради някакво маце.

— Тогава какво направи? — попита Джейкъб.

— Какво мислиш? Накарах я да си тръгне с подвита опашка. Изгонихме баща й без обезщетение — Уилям всмука от пурата си и изпусна дим на кръгове. — Трябваше да се примири. Проклети наематели! Въобразяват си, че могат да попречат на проекти за милиони долари. Да оставим жалките им магазинчета за цветя и кафе на партерите и да ремонтираме останалата част от сградите — Фред кимна на брат си. — И аз бих постъпил така.

— Мисля, че оттогава е таила в себе си жажда за мъст. Затова се държеше толкова студено с мен в университета, а после се промъкна тук като стажантка. Предполагам, че се е опитала да копира информация.

Лицето на Фред Ротщайн издаде тревога, но само за миг.

— Вероятно. Но какво от това, синко? Какво може да ни стори една хлапачка на двадесет и няколко години? Все пак следващия път, когато искаш да свалиш някоя мацка, не я води в компанията. Ясно ли е?

— Да, сър.

Фред изпита задоволство, когато видя сина си виновно да навежда глава. Господин Всезнайко-младши бе хванат в крачка.

— Тя не представлява заплаха за нас, Джейк. Жените не могат да ни създадат други неприятности, освен дело за бащинство. Баща й е неудачник — сви рамене. — Негов проблем.

Джейкъб се изправи.

— Ще проверя до какво се е докопала.

— Не се тревожи прекалено много — каза Фред Ротщайн. — Стегни се.

Джейкъб не бе убеден, че няма за какво да се безпокои. Върна се в офиса си и позвъни на Ела.

— Да, сър.

— Поискай от някого справка за собствениците на имоти. Всичко, до което се добереш. Искам да разбера какво притежава Роуз Фиорело и къде. Някой да ми съобщи това най-късно след половин час.

— Да, сър.

Джейкъб внимателно изслуша отговора. Това, което чу, никак не му хареса.

„Как съм могъл да проявя такава глупост?“

Личната му лимузина го откара до „Рего Парк“. За няколко минути шофьорът откри хотела на картата. Обикновено Ротщайн не ходеше на подобни места.

Джейк слезе и огледа занемарената сграда. Цяла армия работници сновяха насам-натам, копаеха, измерваха или бутаха колички. Бяха повече, отколкото на строителните обекти на Ротщайн. Бе впечатлен от оживлението, което цареше тук. Никой не седеше и не дъвчеше дъвка, ядеше сандвич или пиеше от термос. Момчетата наистина вършеха работата си.

За няколко минути успя да открие майстора.

— За Роуз Фиорело ли работите?

— Кой се интересува? — попита той.

— Казвам се Джейкъб Ротщайн. Неин приятел.

— Тогава можете да й се обадите, нали? Имате ли пропуск? Това е частна собственост.

Джейк се усмихна.

— Няма проблем. Тръгвам си.

Върна се обратно в затопления си „Линкълн Таун Кар“ и отвори папката със сведенията за Роуз. Живееше в Трибека. Даде адреса на шофьора.

Роуз седеше на масата в кухнята с голям жълт бележник и химикалка. Имаше империи, чието начало бе поставено дори с по-малко. Десет варианта на обявата бяха дебело зачеркнати с черно мастило. Бе твърдо решена да съчини най-добрия.

Някой позвъни.

— Да?

— Джейкъб Ротщайн е.

В първия миг Роуз се запита какво да прави. Отвори му входната врата, изтича да отключи сейфа и пъхна листовете при копията от документите на Ротщайн. Там бяха на сигурно място. Взе мобилния си телефон в случай, че той се опита да стори нещо безразсъдно. Знаеше, че Джейкъб не е способен на насилие. И все пак подскочи при почукването на вратата.

— Влез…

Изглеждаше неотразим с тъмния си костюм, но леденият израз на очите му и заплашително смръщените вежди издаваха, че вече е разбрал.

— „Рего Парк“, а?

— Ходил си на обекта?

Роуз се постара да не изглежда изненадана.

— Защо не? Тършувала си в архива ни. Онова с бикините е било евтин женски номер, за да отвлечеш вниманието ми.