Но мислеше за магазинчето на Пол.

Намираше се в голяма сграда, занемарен стар небостъргач на ъгъла на Девето и Петнадесето Авеню. В съседство имаше пицария и магазин за шивашки материали, в който се продаваха копчета, пайети и платове с разръфани краища. Над тях се помещаваха офиси. Но цялата сграда бе продадена на агенция „Ротщайн Риълти“.

„Ротщайн“ бе гигант сред имотните компании. Боравеха с десетки милиони долари. Имаха планове за сградата и не слагаха в сметките си един местен търговец на колбаси.

Съседите на Пол вече бяха приели подаянията, предложени като компенсация от „Ротщайн“, и бяха прекратили договорите си за лизинг. Но Пол Фиорело бе отказал. Какво щеше да прави с някакви си петдесет хиляди долара? Магазинчето бе единственото му препитание, къде щеше да намери толкова изгоден лизинг? Ако се преместеше на повече от пет пресечки, щеше да загуби всички редовни клиенти и да се бори с конкуренцията на по-големи и луксозни магазини с по-ниски цени. От онези, пред които на сергии бяха наредени лъснати с парафин плодове. Петдесетте хиляди биха им стигнали най-много за година, дори ако бъдеха възможно най-пестеливи.

— Не си длъжен да се местиш, татко.

Роуз си спомни как бе заговорила разпалено с баща си, след като бе прочела поредното писмо от „Ротщайн“. Бе пълно със завоалирани заплахи. Нямаше нищо, за което биха могли да заведат дело, но ако човек четеше между редовете, несъмнено би ги доловил.

— Не могат да те принудят да се изнесеш. Повече от десет години си правил вноски.

— Те са способни на всичко, скъпа.

— Какво ще направят, ще изпратят най-яките рекетьори? — Роуз гневно бе втренчила поглед в приведените рамене на баща си и посивелите му коси. — Ако приложат такава шибана тактика, ще се обърна към полицията. И към пресата.

— Не използвай такива думи в тази къща — изръмжа Пол Фиорело.

— Извинявай.

Тя разтри напрегнатите рамене на баща си.

— Няма нужда да прибягват до бой. Достатъчно е да ми спрат водата и електричеството…

— Редовно плащаш сметките си, как биха могли?

— Аварии, прекъсвания. Намират начини. Да не говорим за шума от ремонтните работи в съседните помещения. Вече започнаха да къртят в другите два магазина. Сещат се да пробиват точно по обяд… клиентелата вече оредява.

— Не могат да ти причиняват това.

— Напротив, могат и ще го направят, момичето ми — въздъхна Пол. — Въпросът е единствено дали ще успея да се споразумея с тях. Дали ще убедя господин Ротщайн да остави магазинчето ми. Може би на издокараните му адвокати и архитекти ще им трябва по един сандвич за обяд. Мога да му напиша писмо.

С надежда погледна дъщеря си, пълната отличничка, която пишеше всички писма в този дом.

— Разбира се, татко — бе отвърнала тя.

Заедно бяха съчинили писмото. Бе истински шедьовър, написано с категоричен, но учтив и предразполагащ тон. Роуз сама бе отишла до пощата и го бе изпратила препоръчано, с обратна разписка.

Разписката бе пристигнала, но нищо друго.

Това се бе случило преди две седмици.

Днес отново щеше да яде полуразвалени студени колбаси. Когато вече не ставаше за ядене, останалата стока щеше да бъде изхвърлена, което бе все едно да хвърлят пачка банкноти от по двадесет долара в огъня. На Роуз й бе писнало да яде студени колбаси, но цялото семейство се хранеше с това на закуска, обяд и вечеря.

— Кога ще се прибере татко? — попита тя, докато Даниела режеше хляб, шунка и пилешко филе за сандвич.

— Ще закъснее. Трябва да издейства разрешение от полицията да включи захранването. Иначе прехраната ни за два дни отива на кино.

Даниела с мъка преглътна и Роуз видя как в очите на майка й заблестяха сълзи, които нямаше да бъдат пролети пред детето. Господи, колко мразеше „Ротщайн Риълти“! Как ги презираше!

Втора глава

Попи Алън седеше в стаята си и замечтано разглеждаше плакатите си.

Ах! Джон Бон Джови. Джо Елиът. „Деф Лепард“ бяха толкова нашумели, както и „Металика“. Ларс бе сладур. Тя харесваше и бързите парчета, и баладите им. Музикантите от любимите й групи бяха дългокоси симпатяги с кожени одежди, капси и бунтарски дух… накратко казано, гаджета, с каквито родителите й за нищо на света не биха й позволили да излиза.

Но Попи имаше начини да се справя с този проблем.

Някой почука на вратата й.

— Влез — каза Попи.

На прага застана майка й, Марша Алън, готова за поредната светска изява в града. Родителите на Попи, Джери и Марша, бяха общителни хора, което не бе толкова лошо, защото и Попи обичаше да бъде в компания, но не такава, каквато те биха искали.

Марша бе съпруга на адвокат, богат адвокат, и изглеждаше както подобава с червения си костюм „Карл Лагерфелд“ и огърлицата от огромни перли.

— Изглеждаш страхотно, мамо — каза Попи, както се очакваше от нея, макар и да не бе искрена. — Какво е събитието този път?

— Опера. „Риголето“.

— Ти мразиш операта.

— Така е. Но семейство Голдфарб имаха два излишни билета — Марша сви рамене. — Татко ти казва, че ще бъде забавно.

— Кога ще се приберете?

— Късно — обнадеждаващо отвърна Марша и Попи нацупи устни, сякаш бе разочарована. — Не се безпокой. Ще включим алармената инсталация — и не гледай телевизия след единадесет.

— Обещавам, мамо — каза Попи. — Написах си домашните за утре. Всъщност може би ще изляза за малко.

Марша се намръщи.

— Когато не сме вкъщи?

Бе загрижена за своята малка Попи. Момичето разцъфтяваше пред очите на родителите си. Бе изрусила косите си и имаше стройно тяло с естествено едър бюст, благодарение на което не се нуждаеше от посещение при пластичен хирург, за разлика от дъщерите на приятелите им. Естествено, лицето й бе мургаво, с необикновени очи. Попи определено не бе наследила външността си от Джери или Марша. Хората забелязваха това и тя с усмивка отговаряше, че прилича на баба си. На която, за убедителност, нямаше никакви снимки.

Попи бе осиновена, но Марша и Джери не виждаха причина да казват нито на нея, нито на когото и да било. Марша мечтаеше един ден малкото й момиченце да се омъжи за порядъчен млад евреин, чиято майка би имала същите изисквания, така че защо да си създават излишни главоболия?

Проблемът бе, че сексапилната тийнейджърка привличаше погледите на всички мъже. Това безпокоеше Марша.

— Е, с момче, което познаваш. Брайън Паскал ще ме заведе да хапнем хамбургери и пържени картофки. Стига да не възразяваш — добави Попи с невинно изражение.

Майка й като че ли се успокои.

— Брайън е добро момче…

Попи мълчаливо я изчака да продължи. Майка й правеше всичко възможно да я сближи с Брайън Паскал. Родителите му бяха зъболекар и ортодонт, имаха купища пари, а сестра му бе влязла в Холивуд, където Марша мечтаеше да стигне и нейната Попи. Насърчаваше я да взема уроци по актьорско майсторство.

Попи нямаше желание да играе в сапунени опери или нещо подобно. Съдбата й не бе в „Докато свят светува“. За нищо на света. Нейното бъдеще бе хевиметълът.

— Мисля да облека това, ако разрешиш да изляза, мамо — каза Попи, скочи от леглото си и изтича до гардероба. Показа на майка си синя рокля с къдрички и дълга пола, с която изглеждаше на дванадесет години. Майка й много я харесваше, но Попи никога не я обличаше. — Знам, че адски ще си падне по мен, когато ме види с нея.

— Е… добре — отстъпи Марша. — Но гледай да се прибереш преди десет.

— Честен кръст — прочувствено излъга Попи. — Ще се преоблека.

— Брайън ще дойде ли да те вземе? — попита Марша, изведнъж станала подозрителна.

— О, да — отвърна Попи. „По дяволите!“ — Ще му се обадя, за да му кажа, че ме пускаш.

Джери Алън надникна над главата на съпругата си.

— Какво има?

— Попи иска да излезе с Брайън.

— Да се прибереш до девет — каза Джери и се отдалечи.

Попи се нацупи.

— Мамо…

— Десет — просъска майка й. — Но не казвай на татко си — спря се на прага. — Нали щеше да се обаждаш на Брайън? Искам да поговоря с него.

Попи затаи дъх. Набра номера на приятеля си. Брайън никога не би проявил интерес към нея, със или без синята рокля. Бяха от противникови лагери, но нито неговите нито нейните родители знаеха това, и двамата взаимно си осигуряваха прикритие, когато се наложи. Попи мислено стисна палците на ръцете и краката си, с надеждата и този път Брайън да й помогне. „Дарк Ейнджъл“, най-нашумялата група в „Стрип“, имаше изява днес и тя за нищо на света нямаше да я пропусне.

— Здравейте, госпожо Паскал, мога ли да говоря с Брайън? Обажда се Попи Алън. Хей, бейби — заговори тя след минута, — мама каза, че можеш да ме вземеш, когато е удобно.

— „Дарк Ейнджъл“? — попита Брайън.

— Точно така — весело отвърна Попи. — Мама настоява да се чуе с теб…

— Исках да прекарам една спокойна вечер у дома. Не ми се шофира.

— Благодаря — промълви Попи с умоляваща нотка в гласа. — Ще ти дам мама.

Подаде слушалката на майка си.

— Брайън? Нали ще върнеш моята Попи в десет? Да, съжалявам, че няма да бъда тук, но трябва да тръгваме. Да, зная, че мога да ти поверя своето ангелче…

Попи потръпна. Обичаше майка си, но понякога прекалената й сантименталност я дразнеше.

Марша затвори, явно доволна.

— Умната, Попи — предупреди я тя.

Попи я увери, че ще внимава, с отрепетираната усмивка на Шърли Темпъл. И това бе лъжа. Какво значение имаше коя поред?

Попи прикри следите си като професионалистка. Наистина облече ужасната синя рокля и слезе на долния етаж да постои с родителите си, докато тръгнат. Миг след като ферарито им премина през портала от ковано желязо и вратите автоматично се затвориха, изтича в стаята си, свали роклята, разпусна изрусените си коси от момичешките плитки и се издокара с черна минипола, изрязано горнище и ботуши с висок ток.

Ммм! Изглеждаше невероятно сладка.