— Разбира се, госпожо — защо всички американци се обръщаха към нея така официално? Започваше да се чувства като кралска особа. — Само ми покажете документ за самоличност, ако обичате.

Дейзи примигна. Документ за самоличност? О, разбира се, американците не сервираха алкохол на хора под двадесет и една години. Глупав пуританизъм.

— На двадесет и три съм — услужливо каза Дейзи.

— Вярвам ви, госпожице, но трябва да видя документ за самоличност.

— Например?

— Шофьорска книжка, паспорт.

Дейзи започна да се изчервява. Привлече вниманието на доста хора. Това нямаше нищо общо с дръзките й намерения да се позабавлява сама в Ню Йорк. В погледа на барманката не се долавяше и най-малък признак за снизходителност. „Злобарка“, помисли си Дейзи.

— Слушайте — убедително заговори тя. — Не съм американка, така че не нося шофьорската си книжка, а паспортът ми е в хотела…

— Съжалявам — каза барманката и се обърна.

Лицето на Дейзи пламна. Не можеше да повярва. Бе облечена така, а щяха да я изхвърлят от бара. Всички я зяпаха. Искаше да си каже, че е просто дребно недоразумение, но гореше от срам. Трябваше да стане от табуретката и да си тръгне, но не помръдна.

— Кейти — каза плътен басов глас до нея.

Барманката веднага се завъртя.

— Да, господин Сорен?

— Младата дама е на двадесет и три години. Мога да гарантирам за нея.

Дейзи погледна мъжа, който бе заговорил. Бе около тридесет и пет годишен, със загар и мускулесто тяло, скрито под тъмносив костюм. Имаше тъмноруси коси, скандинавски черти и осанка на викинг.

— Разбира се, господин Сорен.

Беше привлекателен, но Дейзи не желаеше съжалението на някакъв богат сноб. Чувстваше се дълбоко унизена:

— Не познавам този човек — рязко каза тя и слезе от табуретката.

Момичето се поколеба и погледна Сорен, сякаш очакваше знак как да постъпи.

— Не се познаваме, все още — нехайно каза Сорен. — Но мога да ви уверя, че е на двадесет и три години, защото това е Дейзи Маркъм.

Дейзи застина с поглед, прикован в него.

— „Кин Роял“ — каза момичето — веднага, за сметка на заведението. Извинете за неудобството, госпожо — смутено се обърна към Сорен. — Господин Сорен, надявам се, че не съм обидила никого…

„Кой е този мъж, за бога?“, запита се Дейзи. Да не би ресторантът да бе негова собственост?



Казваше се Магнус Сорен. Правилно бе предположила, че е скандинавец. Бе роден в Швеция, но от десет години работеше в Ню Йорк и бе получил американско гражданство.

— Компанията ми работи в областта на медиите. Имаме широки интереси, свързани с книгоиздаване, кино, телевизия и няколко списания. Старая се да се съобразявам с новите тенденции. Миналия месец предизвикахте голяма сензация. Често чета подобни материали. Видях снимката и биографията ви и бях впечатлен — суховато завърши той.

— Не мога да повярвам, че сте запомнили лицето ми от една снимка — каза Дейзи. — Е… благодаря.

— Съгласието ви да пийнем заедно е достатъчен израз на благодарност.

— Не ме попитахте какво правя тук сама — изтъкна тя.

— Защото не е моя работа.

Дейзи повдигна чашата си към него.

— Много сте тактичен.

Той избухна в смях.

— А вие сте много забавна.

— Щях да ходя на театър — каза Дейзи — след вечерята, за която нямаше да остана, ако не ми бяха донесли „Кин Роял“.

— А аз тъкмо щях да се прибирам у дома след дълга и скучна делова среща. Какво щяхте да гледате?

— „Клетниците“.

— Но това е твърде класическо. Не сте от типа момичета, които обичат класика. Струва ми се, че повече би ви допаднало „Чикаго“. Може би ще ви убедя да промените плановете си и да отидем заедно.

— Разбрах, че е невъзможно да се намерят билети — каза Дейзи.

— Няма невъзможни неща, освен „Ред Сокс“ да спечелят световна титла — Сорен извади мобилния си телефон. — Извинете ме за момент — проведе кратък разговор с някого и отново се обърна към нея. — Готово, имаме места в ложата.

— Впечатлена съм — сподели тя.

— Добре — усмихна се той. — Именно това е целта.

— Как се казва компанията ви? — попита Дейзи.

— „Сорен Ентърпрайсиз“.

Излязоха от театъра в девет. Представлението истински й бе харесало, но бе изтощена и й се струваше, че ще заспи права.

Сорен бе направил някаква магия, за да уреди места в ложата. Бяха пропуснали вечерята, но покрай тях често минаваха сервитьори, които носеха табли с малки сандвичи от черен хляб с пушена сьомга, сребърни кани с охладено шампанско, миниатюрни пици и хайвер.

Дейзи с интерес следеше действието и Магнус не се опитваше да я заговори. Чувстваше се малко нервна, защото това бе истинска среща с мъж, влиятелен почти колкото Руди Джулиани, а още преди антракта бе започнала да клюма.

— Изглеждаш много уморена — отбеляза Сорен. — Да повикам ли шофьора си, за да те откара?

— Ще издържа до края — заяви Дейзи. — Сега е моментът да опиташ късмета си с мен, а? Нямам сили да се съпротивлявам.

Леко залитна, докато говореше.

— О, не! — намигна й той. — Не би било забавно. Искам жените да ми казват „да“, когато са с напълно ясно съзнание.

Все пак не би се изненадала, ако се бе опитал да пофлиртува с нея, когато се качиха в лимузината, лъскав черен звяр, който ги чакаше отпред след края на спектакъла. Но той просто нареди на шофьора да кара към „Виктрикс“.

— Когато поспиш, ще се почувстваш по-добре — подаде й визитна картичка със златист надпис и тя я пъхна в чантата си. — Обикновено не чакам момичето да ми се обади, но ако имаш настроение да хапнем заедно утре, позвъни ми. Зная един чудесен ресторант.

— Благодаря — сънено отвърна тя.

Лимузината спря пред хотела и Сорен помогна на Дейзи да слезе. Целуна ръката й.

— До утре — каза той.

— Много сте самоуверен, господин Сорен — отбеляза тя.

— Да — съгласи се Сорен и отново се качи в лимузината.

Дейзи се дотътри до асансьора, качи се в стаята си, със сетни сили се съблече, просна се върху покривката на леглото и моментално заспа.

На сутринта се събуди рано, когато през прозореца едва започваше да нахлува светлина. За миг не можа да си спомни къде се намира, но постепенно всичко изплува в съзнанието й. Питието… Магнус Сорен.

Бавно се усмихна. Господи, колко романтично. Магнус Сорен, а? Спомни си колко бе привлекателен и галантен. Но не можеше да бъде сигурна, че е такъв, защото вечерта разсъдъкът й бе замъглен от алкохола.

Усещаше хлад. О, да, дори не бе успяла да се пъхне под завивките. Лежеше гола. Това означаваше, че не е могла нито да изтрие грима си, нито да измие зъбите си. Изтича до банята да провери как изглежда. За щастие не бе твърде зле. Бързо напълни ваната и почисти лицето си от размазания грим.

След като се изми, изсуши косите си и сложи нов грим, Дейзи разопакова багажа си. Облече елегантна бяла рокля на цветя, която стоеше чудесно с колан от крокодилска кожа и бели обувки. Беше свеж и секси тоалет. Усука косите си на френска прическа, сложи червило и руж и очерта очите си с молив, за да не изглеждат притворени. „Не е зле — каза си тя. — Полъх от шестдесетте“.

Дали бе достатъчно красива за Магнус Сорен? Разбира се. Извади визитката от кадифената си чанта.

Под името Магнус А. Сорен имаше надпис: Президент и главен изпълнителен директор на „Сорен Ентърпрайсиз“.

Беше едва седем сутринта, но в Англия вече бе обяд. Дейзи набра номера на Тед Елиът.

— Само за да си почина, Тед. Не, не изоставам с книгата. Кажи ми нещо, чувал ли си за фирма, наречена „Сорен“? — изслуша отговора му. — Добре. Просто любопитство. Ще поговорим, когато се върна.

Интересно. Явно Магнус Сорен бе постигнал всичко сам. Бе започнал с малка издателска къща в Стокхолм, а след това бе закупил рекламна агенция и империята му се бе разраснала. Смятаха го за преуспял млад предприемач, само на тридесет и седем години.

Бе понечила да попита дали е женен, но бе премълчала въпроса. Нямаше намерение да скача в леглото с първия срещнат. Единственият мъж за нея бе Едуард, а не Магнус Сорен. „От твърде висока класа е“, помисли си Дейзи.

Все пак не би било зле да има приятел… при това богат и влиятелен. Мъж, който да й бъде прикритие, докато търси начин да раздели Уина и истинския си любим.

Потупа с палец по визитката и взе решение да се обади. Наближаваше обяд, а бе гладна.

— „Сорен Ентърпрайсиз“ — каза женски глас с професионална учтивост.

— Бихте ли ме свързали с Магнус Сорен, ако обичате?

— Кой го търси? Ще видя какво мога да направя — уклончиво отвърна жената.

— Обажда се Дейзи Маркъм.

— Госпожице Маркъм — припряно заговори тя. — Разбира се, почакайте само момент.

Дейзи бе поласкана. Явно Магнус бе наредил, ако позвъни, да я свържат незабавно.

— Дейзи — каза Магнус. — Добре ли спа?

— Чудесно.

— Радвам се да го чуя. Да се срещнем в единадесет в „Бо Арт“, а?

— Добре — каза Дейзи.

— Идеално, до тогава! — каза Магнус и затвори.

Дейзи заби старателно лакираните си нокти в дланта си. Дали това не бе лудост? Дълбоко в себе си знаеше, че все още е влюбена в Едуард Пауърс.

Погледна стройното си тяло със съблазнителни извивки и красив тоалет и си спомни за онази вечер, в която дебелата Дейзи, която никой не харесваше, бе слязла с тромава походка от автобуса и момчетата й бяха дали оценка по десетобалната система. По дланите й изби пот само при мисълта за това. Кой я бе поканил на танц тогава? Кой я бе спасил? Едуард.

Сигурна бе, че той е съдбата й. Мъжът, който бе намерил в нея нещо привлекателно, когато бе дебело, грозно пате.

Понякога Дейзи се чувстваше като измамница. Бе свикнала да бъде отхвърлена, това бе в кръвта й. Писането я бе избавило, но не и от прокрадващото се чувство на неудобство. Нищо чудно, че отново се бе обърната към Едуард в Оксфорд, където никой друг не би й се притекъл на помощ. Със сигурност тогава я бе обичал. Но сега бе женен за друга.