Чу приглушен плач от съседната стая. С тромава походка се върна там и в движение закопча панталоните си. Двете деца лежаха в кошчетата си, а третото — на дивана.

Любопитно се вгледа в очите на плачещото бебе. Да, уличницата бе казала истината. Изглеждаха като всички останали италиански бебета, с тъмни коси, сини очи, матова кожа…

Взе една възглавница от дивана и се надвеси над детето, което крещеше. Но се разколеба.

„Мамка му! — помисли си Роберто. — Никой няма да разбере, а аз ще се отърва от проклятието…“

Взе трите деца, отнесе ги до ролс-ройса си и ги сложи на задната седалка. После се върна, за да хвърли запалена клечка в първия канал с бензин.

След няколко секунди цялата къща бе в пламъци. Под нея имаше множество улеи, пълни с гориво, а постройката бе дървена. След час нямаше да остане нищо, освен новия плувен басейн.

Принц Роберто Париджи завъртя ключа и потегли по криволичещия път, който водеше до хълмовете. Бе принуден да слуша дразнещия плач на трите малки графини зад гърба си.

Роберто организира всичко идеално. Беше си създал връзки в Коза Ностра, с безскрупулни, алчни хора на ниско стъпало. Погрижи се да зачисли към персонала на „Париджи“ своя лична охрана. „От съображения за сигурност“, но не за компанията, а за самия себе си.

Вече се бе свързал с каналите за търговия с деца. Бебета се търсеха и в Европа, и в Америка и родителите бяха готови да платят за тях. Роберто бе предпазлив. Настоя всяко дете да бъде откарано в различен приют и да не бъде поискана такса за осиновяването му. Не желаеше да има никакви пречки, на всяка цена трябваше малките циганчета да бъдат разпръснати по света, далеч едно от друго и далеч от него.

Услугата бе извършена внимателно, без излишен шум. За едното момиченце бе намерено семейство в Англия, а за останалите две в Америка, в Бруклин и Лос Анджелис. Посредникът бе полулегална фирма, която поиска висока цена поради големите „разходи“, изпра известна сума пари и закри офиса си, когато започнаха да се навъртат полицаи.

Принцът настоя да бъде уведомен кой е избрал хлапетата и при кого са попаднали. Предполагаше, че ще почака доста. Все пак бяха момичета, а кой би се спрял на момиче, ако има избор? Но за негова изненада децата бяха взети бързо, от семейства, на каквито самият той бе настоял да бъдат дадени — скучни обикновени хора с достатъчен доход, за да отгледат дете, нито крайно бедни, нито изключително богати. Италиански имигранти в Ню Йорк, английско семейство от средната класа и адвокат от Лос Анджелис.

После напълно забрави за невръстните си племенници. Бяха отстранени от сцената, вече не представляваха заплаха и цялото наследство бе негово, както трябваше да бъде.

Бе извършил невероятно добро дело, с което се гордееше. Беше ги оставил живи, а децата на една вещица не заслужаваха да живеят.

Принц Роберто Париджи организира скъпа погребална церемония и се постара да изглежда съкрушен от скръб по трагично загиналото младо семейство, с което бе поддържал толкова близки отношения. Службата бе в катедралата в Сан Стефано и архиепископът изрази искрено съжаление, че вместо кръщенето, за което се е подготвял с толкова радост, трябва да проведе траурен ритуал…

Роберто, последният от династията Париджи, рида неудържимо и цяла година след това носи черен костюм и отказваше да излиза вечер. Дори плака, когато бе прочетено завещанието на братовчед му Луиджи, което го превърна в законен собственик на цялото богатство на фамилията Париджи: къщите, апартаментите, вилите, колите, частната моторница и, разбира се, всички акции на „Париджи Ентърпрайсиз“.

Първата му работа като изпълнителен директор бе да преименува компанията. Новото й название бе „Венда Инкорпорейтид“. Не желаеше древното име Париджи да бъде опетнявано с предприемачество. Роберто бе доволен да разполага с всички пари, но начинът на получаването им бе под достойнството му. Приемливо бе да извърши убийство, но не и да работи за прехраната си.

Хората се питаха откъде му е хрумнало това име.

— Просто ми харесва как звучи — отговаряше Роберто.

Всъщност идваше от вендета. Струваше му се забавно.

Роберто отново се настани в замъка, след като назначи много компетентни лица, които да ръководят бизнеса. Бе издирил най-изявените кадри от Америка и дори от Япония, където в бизнес живота настъпваше истинска революция. „Венда“ стана известна с това, че гарантира високи заплати и премии. Роберто знаеше, че една организация се крепи на лидерите си.

Подборът се оказа сполучлив. С течение на годините той ставаше все по-богат и влиятелен, без да помръдне пръста си. Като принц задълженията му бяха да присъства на приеми, да участва в баловете с маски във Венеция, да играе в казината на Монте Карло и да възвърне честта на фамилията Париджи, която чичо му и братовчед му бяха опетнили.

Циганчетата вече не представляваха опасност и образите им бързо избледняха в паметта му.

Първа глава

— Гладна ли си?

Роуз Фиорело приглади плисетата на полата си и погледна майка си. Госпожа Фиорело имаше тревожно изражение, което по-рано се появяваше само когато я изпращаше на училище пеша, а сега почти всяка вечер.

— Не е възможно да не си. Погледни се, толкова си кльощава, че ме плашиш.

— Не съм кльощава, мамо — наистина не бе гладна, но трябваше да направи нещо, за да успокои майка си. — Все пак бих хапнала нещо.

— Добре. Трябва да доизядем онези салами — отвърна Даниела Фиорело и се обърна към плота в тясната им кухня. — Ще ти направя хубав сандвич.

— Чудесно.

Роуз свали тежката избеляла раница от гърба си и настани стройното си тяло на единия от боядисаните в бяло столове в претъпканата стая. Пространството в малката им гарсониера в Хеле Китчън бе крайно недостатъчно, но както баща й не преставаше да й напомня, живееха в Манхатън. Освен това наемът се контролираше от закона и макар районът да не бе от най-престижните, много хора биха убили, за да се сдобият с жилище в него. Тук човек можеше да изпадне в беда само ако изглежда неориентиран и изплашен, а с Роуз никога не бе така. Дори когато бе облечена с кокетната униформа на училището „Лейди ъв Ейнджълс“ — тъмносиня плисирана пола малко над коляното, бели чорапи и риза, която повечето момичета носеха с разкопчани горни копчета, за да изглеждат като Мадона, никой не смееше да се закача с Роуз. Беше петнадесетгодишна, сурова и избухлива. И бе красавица.

Семейство Фиорело винаги досега бе успявало да свързва двата края, но с цената на лишения. Оцеляването бе скъпо, което означаваше, че някой трябва да се примири с липсата на доста неща. Обикновено този някой бе Роуз, но това не бе болка за умиране. Понякога й се искаше да си купи нови маратонки „Найк“, видео, компактдискове на Уитни Хюстън, билети за кино и всичко останало, което се търсеше в разгара на осемдесетте, когато юпитата от Уолстрийт плащаха по три хиляди долара на месец само за място за паркиране на откритите си корвети и като че ли всички други хора забогатяваха. Роуз си казваше, че трябва просто да изчака. Имаше добър успех в училище, макар и да го мразеше. Училището бе необходимо зло. Щеше да се представи блестящо на CAT, да получи стипендия в Колумбийския или Нюйоркския университет, а после да си намери добре платена работа като адвокат или управител на инвестиционна банка. Тогава щеше да измъкне родителите си от мизерния малък апартамент и да си купува всички страхотни гримове и компактдискове, които желае.

Роуз бе сърдита през толкова голяма част от времето си, че не забелязваше колко е прелестна. Бе дарена със стройни дълги крака, гарвановочерни коси с почти син оттенък, овално лице и чувствени устни, естествено начупени. Бе висока метър и седемдесет, тежеше петдесет килограма и имаше тънка талия, стегнат едър бюст и току-що си бе купила първия сутиен втори размер. Носът й бе орлов, кожата матова, а очите невероятни — бледосини, почти бели, като на вълчица.

Никой от родителите й нямаше такива очи. Нищо чудно, тя бе осиновена.

Мъжете подсвиркваха след нея, когато вървеше по улицата, но не дръзваха да застанат на пътя й. Походката й бе характерна за Бронкс, гневна и заплашителна. Роуз Фиорело бе постоянно сърдита — заради болестта на майка си, дългите работни часове на баща си и мръсните улици. Изпитваше гняв към кмета, към родната си майка и към целия свят.

Но днес имаше конкретен повод. Омразата, която я бе завладяла, я изгаряше отвътре, силна като първата любов при повечето момичета на нейната възраст.

Роуз тръсна глава и във въздуха полетя водопад от лъскави черни коси.

— Чудесно — постара се да говори със спокоен тон. — Пак салам от магазина? Да не би отново да са отрязали тока?

Даниела кимна с тъга.

— Татко ти вече се обади, но докато дойдат да го включат, всичката стока в хладилниците ще се развали.

— Мога цял ден да се тъпча — каза Роуз с разбиране. И двете знаеха, че след още един ден целият асортимент от италиански колбаси, сирене и риба ще бъде изхвърлен и баща й отново ще загуби пари.

Пол Фиорело бе петдесетгодишен и от двадесет и пет години държеше магазинчето „Прочутите деликатеси на Пол“. Въпреки оптимистичното си име, не бе известно, намираше се в неподходящ квартал и бе твърде малко, за да привлече вниманието на платежоспособните граждани, които биха дали двадесет долара за бутилка чист зехтин. Но бе добро, стоката бе прясна и най-вкусната в район от десет преки. Баща й имаше редовна клиентела и през всички тези години бе успявал да изплува. Приходите от магазина бяха достатъчни, за да покрият лечението на съпругата му от артрит и таксата на Роуз в католическото училище. Беше евтино, но не и безплатно. Освен това имаше разходи, например за униформата. Магазинчето осигуряваше средства за всичко това плюс наема.

Допреди месец.

Цените на имотите в Манхатън нарастваха главоломно. Дори в най-непрестижните квартали, за които по-рано се твърдеше, че никога няма да бъдат населени, сега се купуваха сгради. Ийст Вилидж и Хеле Китчън бяха само два от тях. Някои хора предвиждаха, че следващите ще бъдат Алфабет Сити и дори Харлем. Все едно. Роуз не даваше пет пари за демографията.