Диетата на разсеяните. Тя правеше чудеса. Особено в съчетание с депресия.

Виждаше се с Брад. Често й се обаждаше и искаше отново да бъдат заедно, но ясно й даваше да разбере, че не желае сериозна връзка с нея.

Дейзи бе излязла с него още веднъж. Беше я почерпил с питие, но нямаше нужда. И без това бе решила да преспи с него само за да се отърве от мисълта, че го е направила за първи път с мъж, за когото е била поредната бройка.

Нямаше болка. Поне не физическа.

— Хей, какво виждам? — одобрително бе прокарал ръка по по-стегнатия й ханш и бедра. — Отслабнала си с цял тон.

— Не мисля, че съм тежала толкова — суховато бе отвърнала Дейзи.

Иронията бе засилила възбудата му.

— Хей, наистина ме влудяваш. Бих могъл да правя това всяка нощ — прошепна той и я обгърна със силните си ръце.

В нея се прокрадна плаха надежда.

— Това означава ли, че сме гаджета?

— Разбира се, скъпа. Гаджета сме — провлачено каза той. — Но не означава, че сме сериозно обвързани. Искам да кажа, и двамата сме твърде млади, нали?

— Точно така — промърмори Дейзи. Оттогава напълно го избягваше.

Запечата всички пликове и стана. Тъмносиньото й палто се бе износило и имаше нужда от ново, но пестеше парите си за по-важни неща. Бързо усука косите си, които вече бяха дълги до раменете. Не губи време да слага друг грим, освен малко гланц за устни. Кожата й бе гладка и свежа като на дете. Смяташе, че другите момичета от „Федерикос“ приличат на клоуни с твърде плътния фон дьо тен, който се размазваше около очите и устните им и тебеширеносините сенки, които никак не ги разкрасяваха.

Дейзи слезе по стълбите и излезе на улицата. Навън бе мразовито. Задържа чадъра си срещу вятъра, като се надяваше да не го обърне. Почти притича през Корнмаркет до пощата и носът и ушите й се зачервиха от студа. Мразеше зими като тази, в които върховете на пръстите й побеляваха. Понякога й хрумваше, че биологичните й родители не са британци и няма вродена издръжливост на режещ вятър…

В пощата бе невероятно топло само защото четирите стени бяха прегради срещу стихиите. Дейзи застана пред гишето и плати по най-скъпата тарифа, за да изпрати пакетите си. През нея премина тръпка на задоволство. Поне бе опитала.

Тъкмо се подготвяше за нова доза студен въздух, когато…

— Здравей.

Дейзи вдигна поглед. Пред нея стоеше Брад, явно смутен да я види. Секунда по-късно разбра причината.

До него застана момиче, високо и много слабо, със загар и дълги платиненоруси коси. Бе облечено с кожени панталони, навярно доста скъпи, в комплект с яке и шалче на врата. Веждите й бяха оскубани, а ноктите съвършено оформени в маникюр. Очевидно бе американка.

Сърцето на Дейзи се разтуптя. Може би му бе сестра или друга роднина, дошла да му погостува за Деня на благодарността.

След миг забеляза купчината писма в ръцете на момичето. Бяха в луксозни пликове, украсени със сребристи камбанки. Положението й стана ясно още преди той да проговори.

— Здрасти, Дейзи. Скъпа, това е Дейзи Маркъм, моя приятелка — запелтечи Брад. — Приятелка на Едуард. Дейзи, това е годеницата ми Елиз Мариано.

— Приятно ми е.

Погледът на момичето издаде безразличие.

— Дойдохме да изпратим няколко покани. Елиз избра параклиса на „Мертън“, там ще бъде венчавката…

— Страшно ми харесаха онези стари прозорци — провлачено сподели блондинката.

— Трябва да дойдеш — промълви Брад.

— Благодаря за поканата — каза Дейзи с шеговит тон, но в очите й напираха сълзи, които бе твърдо решена да не пролее. — За съжаление тогава ще бъда твърде заета. Радвам се, че се запознахме, Елиз.

Докато бързаше към изхода на Сейнт Алдейтс, чу американката да казва:

— Но ние не споменахме датата…

Дейзи се затича към Корнмаркет разплакана. „Господи!“ Наистина не бе означавала нищо за него. Просто бе решил да се позабавлява, преди да се ожени за блондинката, съвършената американска кокетка с шикозна чанта и обувки. А тя трябваше да работи като сервитьорка. Слава богу, че не бе казала на никого за това. Нито на Брад, нито дори на Едуард.

Спря се на ъгъла на улицата, извади от чантата си носна кърпичка и изтри сълзите. За нищо на света не биваше онзи мръсник Федерико да разбере, че е плакала. Бе подъл чешит, който винаги се опитваше да ограбва бакшишите на сервитьорите, като ги караше да работят извънредно без заплащане. Беше я приел на работа единствено поради голямото текучество на персонал. Никой не желаеше да работи за него. Затова бе принуден да я назначи, макар и без опит.

Часовникът показваше точно единадесет. Дейзи се втурна през страничната врата на ресторанта право към кухнята.

— Крайно време беше да се появиш — каза Федерико. — Помислих, че отново ще закъснееш и ще се наложи да удържа от заплатата ти.

— Пристигам навреме — решително отвърна тя. Хвърли поглед към предната част на ресторанта и разбра, че днес ще бъде доста заета. Няколко възрастни двойки очакваха да опитат ранните специалитети след половинчасовата обедна почивка между смените. Шефът й никога не би я удължил на час.

— Слагай униформата. Днес ще работиш в предния сектор. Побързай!

В гърлото й се надигна ридание, но го потисна. Нуждаеше се от тази работа. Поне имаше занимание, което да я отклонява от мрачните мисли.

— Веднага, Федерико — покорно обеща тя.

Двадесет и първа глава

Събуди я позвъняване на вратата.

Звънът бе старомоден, като биене на камбана, а не електрическо бръмчене, но прозвуча настойчиво. Дейзи отвори очи. Спеше в прекрасното голямо легло в главната спалня, с ленени чаршафи, табли от масивен дъб и мирис на лавандула във въздуха. Плътните завеси на прозореца бяха леко разтворени. Достатъчно, за да види, че в стаята нахлува ярка светлина и на нея проблясват безброй прашинки като миниатюрни галактики.

„По дяволите!“ Колко ли бе часът?

Присви очи и погледна към старинния часовник в другия край на стаята. Дванадесет и половина?

„Бим-бам“, отново се обади звънецът.

„Проклятие!“ Бързо отметна плетената покривка и скочи от леглото.

— Идвам, идвам — каза тя. Грабна стария си хавлиен халат, изтича по стълбите и отвори вратата.

Пред прага стоеше Едуард с костюм.

— Едуард! Влез — каза Дейзи и се изчерви.

Той се поколеба, сякаш се чувстваше неловко.

— Да не би моментът да е неподходящ…

— Не! Всъщност се успах — призна Дейзи. — Не знам защо, сигурно не съм чула будилника. Влез, няма да се бавя.

Покани го в малкия хол, изтича обратно в спалнята си и светкавично нахлузи бельо, джинси, тениска и обувки.

Почувства се малко засрамена. Едуард бе толкова дисциплиниран и винаги елегантно облечен… никога не би отворил вратата по грозен избелял халат. Грабна флакон с парфюм и се напръска.

— Е…

Едуард изглеждаше изненадващо спокоен. Никога не се държеше сковано в нейно присъствие. Дейзи го смяташе за единствения си истински приятел тук. Да, излизаше с доста хора, студенти от „Ракъм“, с които обядваше, или момичета от ресторанта, с които понякога ходеше на кръчма! Но Едуард бе този, на когото държеше.

— Какво има?

— Нищо — шеговито я успокои той. — Питах се дали си чула новината за Брад.

Не можа да сдържи усмивката си. Беше толкова тактичен. Винаги щадеше чувствата й. Никой друг не би се постарал да й спести тази болка. Поне никой мъж.

— Да — отвърна тя. — Радвам се за него.

— Така ли? Мислех, че имаш… чувства към него.

— Към Брад? Нищо подобно — упорито отрече Дейзи. — Просто го харесвах.

— Аха. Е, добре. Чудесно — Едуард леко извърна глава. — И аз се запознах с едно момиче.

Изведнъж й се зави свят. Хвана се здраво за облегалките на стола. Какво? Едуард си бе намерил приятелка? Кльощавият Едуард? Нейният Едуард?

— Страхотна изненада — успя да промълви тя.

— Учи в „Сейнт Хилдас“. Девическият колеж.

— Хубаво — Дейзи не можа да си обясни защо сърцето й се разтуптя. Почти бе замаяна. — Разкажи ми за нея.

— Е, добре — очите му засияха. Започна да говори разпалено, като човек, който не може да повярва на късмета си. — Много е пряма. Запознах се с нея в бара на студентския синдикат. Беше дошла на срещата със сър Джордж Солти. Обича операта…

— Също като теб — промърмори Дейзи. Самата тя предпочиташе Мадона и „Уам“. Но Едуард си падаше по класическата музика.

— Казва се Едуина. Представяш ли си?

— Явно съдбата има пръст — съгласи се тя. — Едуина чия?

— Латъм. Дъщеря е на Монти Латъм — каза Едуард.

Смътно си спомняше името. „Господи, да!“ Представител на торите в Камарата на лордовете. Стомахът на Дейзи се сви. Представи си Едуина, сухарка от висшата класа, която обича операта, учи в Оксфорд и притежава титла. Идеалната бъдеща лейди Пауърс.

Дейзи би трябвало да се радва за Едуард, но не бе така. Осъзна, че изведнъж я обзема ревност. Колко трогателно!

— Откога излизаш с нея?

— Два пъти вечеряхме заедно. Миналия уикенд бяхме при родителите й.

— Чудесно — каза Дейзи. — Трябва да ни запознаеш.

— О, разбира се. Ще я харесаш.

Струваше й се детинско да мисли, че приятелят й не бива да ходи с момиче. В края на краищата това нямаше да развали дружбата им. Едуина не би ревнувала, защото Едуард много пъти бе предлагал на Дейзи да станат нещо повече от приятели, но тя бе отказвала. Не си падаше по толкова слаби мъже, предпочиташе мускулести и…

— Обичаш ли я? — попита тя. Гласът й прозвуча глухо, сякаш идваше от дъното на пещера.

— Твърде рано е за това — Едуард отново се въодушеви. — Но е симпатяга и, изглежда, си допадаме.

Дейзи бе като зашеметена. Онова, което бе преживяла с Брад, мигновено избледня в съзнанието й като нещо незначително. Изведнъж разбра фаталната си грешка.

Не просто харесваше Едуард. Обичаше го. Бе влюбена в него. А сега той се бе влюбил в друга.