Роуз го изгледа втренчено и се опита да измисли остра реплика, с която да отвърне. Не й хрумна нищо. „По дяволите!“

— Е, след като изяснихме въпроса — заговори Ротщайн след секунда с надменна усмивка, — ако желаеш, можеш веднага да изхвърчиш от стаята ми като фурия. Обади се на професор Бартлет и му кажи да намери и на двама ни други партньори.

— Не си толкова неотразим, за колкото се мислиш — процеди Роуз през зъби.

Ротщайн леко се приближи и я погледна право в очите.

— Откъде знаеш? — тихо попита той. — Ако искаш да разбереш, винаги си добре дошла тук — потупа по леглото си.

— Сваляш ли ме?

— Не се плаши. Просто отправям покана. Не лягам с мацка, ако сама не го поиска. А… — самоувереният му поглед отново се плъзна по тялото й. Роуз едва се сдържа да не се обърне — … ти ще трябва да ме помолиш най-малко два пъти.

Роуз решително се настани на стола, на който бе седнала. „Наистина е привлекателен“, призна тя пред себе си. Но не и за нея.

Спомни си за Уилям Ротщайн. Грозен, противен мазник, който по нищо не приличаше на младия принц пред нея, освен по своята арогантност. Опита се да възстанови в паметта си чертите на Уилям, но й се губеха. Бе останало само чувството на отвращение, гласът му и обидните думи, изречени с презрение.

Усмихна се със стиснати устни, обзета от ненавист към него и целия му род.

— Не се и надявай. Ако мислиш, че ще излетя оттук вбесена, за съжаление, трябва да ти кажа, че нямаш толкова силно въздействие върху мен. Е, да поработим по темата. Донесох няколко книги.

Четоха заедно около час. Роуз изтъкваше аргументите си спокойно, но щеше да се пръсне от адреналин. Искаше да се изправи срещу Джейкъб Ротщайн, наследника на компанията, която бе твърдо решена да съсипе. Той дори не подозираше на какво е способна. Искаше да изкрещи в ухото му, да го удари и да му даде да разбере, че го е набелязала и скоро с него ще бъде свършено.

Но не го направи. Просто разговаряше с него по темата й водеше записки.

Ротщайн я вбесяваше. След онзи встъпителен разговор просто бе преминал към съществената част от срещата им, сякаш нищо не се е случило. Явно бе умен и проницателен. Можеше да отвърне смислено на всяка нейна реплика и имаше свежи идеи. За час двамата успяха да съставят забележително изложение.

— Беше интересно — каза той и й подаде ръка, когато стана, за да си тръгне.

Роуз не я пое.

— Не сме приятели — каза тя.

Ротщайн сви рамене.

— Ти губиш — каза той. — Нямах търпение да те опозная.

Тя се завъртя на пети и излезе.

— До утре, маце — извика Ротщайн след нея.

Сърцето й биеше учестено, докато излезе от сградата и се отдалечи на две преки от общежитията. „Копеле, което се мисли за голям мъжкар! Самонадеян мръсник!“ Задъхваше се от ярост.

Едва след като пътува двадесет минути с автобуса, осъзна, че е направила грешка. Ротщайн бе наследник на „Ротщайн Риълти“. Щом бе решила да им отмъсти, би могла да го използва, както той използваше всички онези момичета. Приемаше я като сексуален обект и твърдеше, че се гордее с компанията. Без колебание щеше да го изиграе.

Реши на следващия ден да се държи по-мило с него.

„Арогантно копеле!“

Седемнадесета глава

— Йеее, бейби — грачеше Фиона. — Йеее!

Попи метна буйната си черна грива назад под червената светлина на прожектора, който я осветяваше. Край, последна песен. Бе плувнала в пот, а страхотните кожени панталони бяха залепнали за тялото й. Отчаяно се нуждаеше от него.

— Благодарим ви! — изкрещя Фиона. — Лека нощ!

Попи се усмихна на публиката, която учтиво изръкопляска. Двама дългокоси метъли на първия ред, които през цялото време похотливо зяпаха музикантките, размахаха юмруци във въздуха и нададоха викове.

„Повече шум, повече шум“, помисли си Попи.

Но знаеше, че не може да очаква по-въодушевена реакция. Фиона подаде едната си ръка на нея, а другата на ритъм китаристката Лиан. Елиз се изправи зад барабаните и направи патентованото от Ники Сикс завъртане на палките. Групата се поклони и изпрати въздушни целувки на публиката.

— Хей, тези хора искат бис, да изсвирим отново „Аутсайдер“ — просъска Фиона.

Попи видя, че клиентите на клуба се отправят към бара.

— Не, не искат. Да тръгваме.

За да избегне продължаване на спора, махна с ръка и изтича в тясната съблекалня, която бе не по-голяма от тоалетна и вътре не миришеше много по-приятно. Стените бяха покрити с графити на стотици клубни групи. Хрумна й да остави надпис „Снегълтуут“ забиха тук и се издъниха. Поне щеше да бъде искрено.

Другите четири момичета я последваха и се втурнаха право към мизерната почерпка — бутилка евтина водка, кутия сок от боровинки и няколко пластмасови бутилки минерална вода. Попи пресуши една от тях.

— Мамка му! Чухте ли? Бяхме супер — самодоволно заяви Фиона. — Харесаха ни. Звучах страхотно, като Лита Форд.

„Да бе“, помисли си Попи.

— Да, получи се — съгласи се Лиан. — Онези пичове не откъсваха очи от нас.

— Според мен беше пълен провал — възрази Попи. — Трябват ни нови парчета и повече репетиции.

— Защо си толкова черногледа?

— Млъквай.

— Нищо не разбираш.

— Не й обръщай внимание, винаги е такава — Фиона я изгледа намръщено. — Може би ни трябва нова басистка.

— Тя изглежда добре — обади се Елиз.

— Късметлийка си, Попи. Късметлийка си, че няма много момичета, които свирят на бас китара — Фиона често й напомняше това. — Впрочем — добави тя и тръсна дългите си руси коси. — Знаете ли какво? Оправете грима си, дами. Познайте кой е дошъл да ни чуе тази вечер.

Попи изтръпна.

— Джоел Стейн.

— Моля те, кажи ми, че се шегуваш — промълви тя.

— Кой е Джоел Стейн? — попита Лиан.

— Известен мениджър. И е тук заради нас!

Другите момичета заподскачаха с радостни викове.

Попи се изчерви от срам. Групата й „Снегълтуут“ тъкмо прохождаше. Момичетата не репетираха достатъчно, песните им бяха скапани, а всички очакваха да бъдат открити от някого като Джон Каландър и превърнати в следващите „Гънс енд Роузис“. Знаеше кой е Джоел Стейн. Той ръководеше компанията „Дриймс“, която имаше договори с дълъг списък от мултиплатинени звезди и шепа новоизгряващи групи.

Надяваше се да не е дошъл точно заради тях. Не бяха подготвени. Попи не бе сигурна дали ще излезе нещо.

— Ще ни чака в бара. Да вървим!

— Почакайте! — настоя Елиз. Застана пред малкото счупено огледало и разтвори ципа на коженото си горнище, за да се вижда значителна част от гърдите й. Момичетата от групата не пестиха червила, моливи и парфюми. Попи с неохота провери дали спиралата й не се е размазала.

— Ооо! Йеее — извика Фиона с дразнещия си писклив глас, както правеше на сцената. — Да вървим, „Снегълтуут“!

Отвори вратата и с уверена походка влезе в клуба. Попи я последва. Момичетата не им обърнаха никакво внимание. Няколко момчета ги шляпнаха отзад, докато си проправяха път между тях в тъмнината.

— Хей, мацета, страхотна група сте.

— Много сте гот, искате ли по нещо за пиене?

— К’во става, сладурче?

— Виждаш ли? — Фиона се обърна към Попи и я изгледа злобно. — Луди са по нас.

Стигнаха до стъпалата, които водеха към сепаретата в бара. Едно от тях в дъното бе оградено. „VIP зона, колко смешно!“, помисли си Попи. Беше тясно кътче, в което миризмата на спарено не бе толкова силна, колкото в останалата част от мрачната дупка със слаба вентилация, защото нямаше толкова хора, натъпкани като сардини в консерва. О, не… там наистина седеше…

Фиона показа ламинираната си карта на охранителя и той отмести оръфаното червено въже, за да ги пусне.

— Джоел, скъпи, радвам се да те видя тук — замърка Фиона.

Другите момичета го наобиколиха, запримигваха съблазнително и раздвижиха гърди. Попи се изчерви още повече. За щастие бе твърде тъмно, за да проличи. Погледна Джоел Стейн. Бе висок, с идеално скроени панталони на камуфлажни шарки, изгладена бяла тениска, „Ролекс“, златен пръстен и маркови слънчеви очила, вдигнати на главата над дългите му коси, вързани на конска опашка. Типичен мениджър от музикалния бизнес — около четиридесетгодишен мъж със стегнато тяло.

Погледна към нея.

— Приятно ми е, господин Стейн — учтиво каза Попи и му подаде ръка.

Стейн я пое с леко повдигнати вежди.

Фиона я срита не съвсем дискретно.

— Хей, бяхме върхът! Нали? Трябва да поговорим за договор! — настойчиво каза тя.

Изражението на Стейн остана равнодушно.

— Няма да стане, момичета. Добра група сте, но просто не сте това, което търси „Дриймс“.

— Какво искаш да кажеш с това „няма да стане“? Нали видя феновете? — попита Фиона.

— Млъквай, Фиона. Благодаря ви, че сте дошли да ни чу господин Стейн — каза Попи.

— Ти винаги разваляш всичко, Попи! — почти я нахока Фиона. — Затваряй си шибания плювалник!

— Успех в търсенето на мениджър, момичета — пожела Стейн.

— Не, почакай! — извика Фиона, но той се отдалечи.

— Мамка ти! — Лиан застана срещу Попи. — Ти ни провали. Щяхме да го придумаме.

— Уволнена си! — изкрещя Фиона.

— Не, стига, не можем да намерим друга басистка — промълви Елиз.

— Тогава ще вземем момче в групата — изръмжа Фиона.

— Не, Фи…

— Излишно е да си правите труда — Попи бе бясна. — Джо Стейн не е глупав. Не ни смята за добри, каза го просто учтивост. Не репетираме достатъчно, за да станем добри. Песните са скапани, а Фиона има глас на кукумявка. За една рок група трябва и нещо друго, освен дълги коси и големи ципове. Сама ще си тръгна.

— Не те бива като басистка! Винаги изпускаш ритъма! — обвини я Елиз, барабанистката.

Попи се замисли.

— Да, така е. Но знаете ли какво искаше да каже човекът: „Опитайте още два-три пъти и ако и тогава не стане, се откажете. Няма смисъл да продължавате“.