— Много интересно — прекъсна ги Бартлет с равния си, отмерен тон. — Виждам, че двамата можете да водите дебат цяла нощ. Очевидно групата ни се сдоби с още един ценен участник — леко кимна към Роуз. — Особено при положение, че госпожица Фиорело не бе подготвена за темата на днешната дискусия. Нали сте съгласен, господин Ротщайн?

Джейкъб Ротщайн огледа съперницата си с лека усмивка, която ужасно подразни Роуз.

— Да — тихо потвърди той.

— Следващата седмица ще обсъждаме ренесансовата литература. Госпожице Уотсън, вие ще говорите за Данте. Бих искал останалите да разгледате темата по двойки и всяка от тях да направи кратко изложение след госпожица Уотсън. Господата Крауфорд и Блейк, господин Джавитс и господин Йънг, господин Оливър и господин Джоунс, госпожица Фиорело и господин Ротщайн.

Роуз се изчерви от гняв, но какво би могла да стори? Да откаже? Бартлет я гледаше с дяволито пламъче в очите.

— Нали нямаш нищо против, Роуз?

— Разбира се, професор Бартлет — промълви тя.

— Чудесно. Ще се видим следващата седмица.

Студентите станаха и излязоха от кабинета в колона по двама. На площадката до стълбите се получи стълпотворение и Роуз се озова обградена от обожатели.

— Беше страхотна — искрено каза Стенли Йънг. — Как успя да поведеш този спор без предварителна подготовка?

— Винаги съм харесвала Елизабет — промърмори тя в отчаян опит да се измъкне.

Джейкъб Ротщайн хвърли поглед към нея над главите на другите.

— Трябва да си уговорим час за среща, госпожице Фиорело. Къде е стаята ви?

— Не живея в общежитието — троснато отвърна Роуз.

Той написа нещо на гърба на визитна картичка, която извади от кутийка от масивно злато.

— Това е адресът ми. Утре в дванадесет устройва ли ви?

— Когато и да е — сопна се Роуз.

— Тогава до утре.

Ротщайн слезе по стълбите и я остави сред тълпата обожатели.

Следващата сутрин Роуз поразпита за него.

Джейкъб Ротщайн. Цар на дебатите, женкар, боксьор и безспорен отличник на курса. Колежките му тичали след него и както се бе изразило едно момиче, което случайно бе заговорила в тоалетната, бил „твърде учтив, за да откаже“.

В него бил съчетан чарът на джентълмен от Юга и изтънчеността на нюйоркския елит. Освен това бил наследник на огромно състояние.

— Името им е включено в списък на „Форбс“ — осведоми я Анна със закачливо намигване. — Проявяваш ли интерес?

Вечно бил заобиколен от момичета.

— Значи ги прелъстява и изоставя? — попита Роуз.

— Да, но без да постъпва непочтено.

— Стига. Как може подобно поведение да се нарече „почтено“?

— Слушай — Анна развя русите си къдрици и подсили молива и червилото си. — Той не обещава нищо, нали разбираш? Не е използвач. Кара те да очакваш единствено да си прекараш добре. Страхотно приключение. Когато всичко свърши, ти изпраща някое скъпо бижу — въздъхна. — Много е щедър.

Роуз подозрително изгледа Анна. Бе нисичко, привлекателно момиче с чувствени устни, платиненоруси коси и пищни форми. Макар и леко закръглена, изглеждаше от типа жени, които лесно съблазняват мъжете.

— Откъде знаеш всичко това?

— Виждаш ли тези обици? — Анна завъртя глава. — Трябва да се възползваш. Той харесва момичета като теб. Може би дори ще поиска да ходите сериозно. Струва си да опиташ.

Роуз прехапа устни. Нямаше смисъл да споделя, че не би правила секс без обвързване с когото и да било, особено с арогантен тип като Джейкъб Ротщайн. Анна не споделяше разбиранията й за света.

— Не е мой тип. Просто ще учим заедно — обясни тя.

Анна отново се засмя.

— Така ли го наричат напоследък?

Роуз замълча. Явно не можеше да я убеди, че няма желание да опита.

Застана пред вратата на Ротщайн точно в дванадесет.

— Влез — извика той в отговор на дискретното й почукване.

Роуз отвори, но не прекрачи прага. Стаята бе луксозно обзаведена. Интериорът напомняше за къща в английско провинциално имение.

— Защо не учим в библиотеката? — предложи тя.

— Хм, защото там не можем да разговаряме — отвърна Джейкъб Ротщайн. Отново я огледа от главата до петите и тя настръхна.

— Не ме гледай така.

— Как? — невинно попита той. — Привлекателна си. Какво искаш, да се правя на сляп ли?

Роуз влезе в стаята му и затвори вратата.

— Да бъдем наясно. Аз не те харесвам.

Джейкъб щракна с пръсти.

— По дяволите. Първото ми впечатление беше, че си готова да ме разкъсаш. Изглеждаше толкова пленена от неустоимия ми чар.

— Запази тези приказки за момичета като Анна Кент.

— Аха — очите му заблестяха. — Анна. С нея беше много забавно.

— И тя твърди същото. Е, да се залавяме за работа, за да си тръгна по-скоро оттук.

— Чудесно — Джейкъб посегна към учебниците си. — Любопитен съм да узная с какво съм спечелил антипатията ти.

„Господи, прелестна е“, помисли си Ротщайн. Неприятно й бе, когато я гледаше. Жалко. Все пак бе успял да забележи тънката й талия, дългите й стройни крака в онези секси джинси, водопада от лъскави черни коси, които, за негово удивление, не изглеждаха боядисани, матовата й кожа и онези невероятни очи.

Навярно носеше цветни контактни лещи. Не можеше човек да има толкова бледосини очи, като вълчи. Погледът изпод гъстите й мигли бе смразяващ. Запита се дали и гърдите й са естествени, но нима това имаше значение?

Притежаваше всичко, което привлича мъжете, и явно го осъзнаваше. Ротщайн имаше слабост към жените. По отношение на физиката не бе твърде придирчив. Харесваше и ниски момичета със заоблени бедра и едър бюст, и арогантни красавици с фигура на манекенки. Не си падаше нито по пълни, нито по твърде слаби, но освен тези две крайности, нищо друго не го отблъскваше. Ротщайн обичаше секса и не търсеше обвързване. Гордееше се с умението си да доставя наслада на жените и гледаше на това като на изкуство. Когато стенеха и го драскаха по раменете, се смяташе за велик.

Но Роуз Фиорело не желаеше да бъде ничие завоевание за една нощ и затова се държеше надменно и студено. Сякаш ледът в очите й бе пуснал корени в цялото й тяло. Бе пълна противоположност на хубавиците, които сами го приканваха. Нейната красота бе недостъпна. Чиста. Това правеше влечението му към нея още по-силно.

Джейкъб я бе виждал и по-рано. Повечето му познати, които изучаваха история, я бяха забелязали. След края на лекцията винаги скачаше като ужилена и тръгваше към изхода на аудиторията с обемистата си папка, без да се оглежда нито наляво, нито надясно, като банкер от Уолстрийт, бързащ за работа през тълпата. Държането, с което сякаш казваше „стойте далеч от мен“, бе характерно за Ню Йорк.

Невъзможно бе да остане незабелязана. Бе висока и ослепителна. Красотата й бе очевидна, въпреки семплите дрехи, които носеше. В ерата на хевиметъла бе изненадващо, че косите й не бяха тупирани или превърнати в стърчаща грива. Бяха просто гладки и лъскави, като козина на видра, изплувала от поток. Имаше поразителни очи и стройно, но не твърде слабо тяло. „Заоблена е там, където трябва“, помисли си той с одобрение. Лицето й, от неповторимите очи и високите аристократични скули до чувствените устни и правилния римски нос, бе просто… съвършено.

Никак не приличаше на куклите от Малибу, но какво от това? Другите студентки в Колумбийския университет и в Бърнард, който се намираше отсреща, се обличаха по-секси. Имаха силиконови гърди, миниполи, обувки с висок ток, маникюр и изрусени коси. В района бе пълно с хубавици с млечнобяла кожа и румени бузи. Но никоя от тях не бе като Роуз Фиорело.

Ако я поканеше да излезе с него, би изложил егото си на риск. Знаеше, че други са се опитвали да я заговорят и никой не е стигал по-далеч от „Здравей“ или „Извинявай, сладур“, след което Роуз продължавала с бързи крачки хъм вратата.

Не дружеше с никого. Не се движеше в компания. Не посещаваше политически сбирки, репетиции на театрални трупи или вечерни занятия.

Имаше прелестно тяло, но не проявяваше никакъв интерес към никого около себе си.

Джейкъб бе предложил на професор Бартлет да покани Роуз в симпозиума. Бе направил старателно проучване за нея. Според информаторите му следяла с най-голямо внимание лекциите на Бартлет. Бе предположил, че едно предизвикателство ще я заинтригува.

„Е — суховато си помисли той, — оказах се прав“.

— Да видим — Роуз затвори вратата и седна на ръба на единия от столовете му, сякаш се боеше от някаква зараза. — Защо не те харесвам. Може би защото дочух някои неща. Не си падам по евтини прелъстители.

Джейкъб повдигна вежди.

— В мен няма нищо евтино, сладкишче.

— Не ме наричай „сладкишче“.

— Не вярвам да си чула нещата, за които намекваш, преди срещата снощи. Може би след това си поразпитала. Ясно бе, че не знаеш нищо за мен — засмя се той. — Мисълта, че си се поинтересувала по-късно, ме ласкае. Е, кажи ми, с какво те засегнах снощи?

— Да си ме засегнал? Не — Роуз присви очи. — Може би ме е подразнило това, че носиш костюм и часовник, които струват колкото издръжката на някои студенти за цяла година. Може би съм забелязала колко си самонадеян и съм решила, че някой трябва да те поохлади.

Джейкъб понечи да се пошегува, че Роуз определено не му действа „охлаждащо“, но размисли.

— Може би не харесвам малки принцове, които идват в колежа с парите на татковците си и се държат като господари.

— Може би не бива да се палиш толкова, за да не ти запари отзад.

— Моля? — гневно извика Роуз.

Джейкъб я погледна хладнокръвно.

— О, стига, малката. Можеш да ме нападаш, но не съм длъжен да се оправдавам. Не се извинявам за успеха на семейството си. Всъщност се гордея с него.

— Не се и съмнявам.

— Добре. Що се отнася до факта, че съм тук с парите на баща си, резултатът ми на CAT беше деветдесет и седем процента. Не прави грешката да мислиш, че децата от богати семейства са тъпи, само защото ти си спечелила стипендия. Заслужавам да следвам в Колумбийския университет. Всъщност бих могъл да вляза навсякъде във веригата „Айви“. Участвам в сбирките на професор Бартлет, защото съм един от най-добрите му студенти и получих отлични оценки в средата на семестъра. А относно момичетата, които ме харесват… — сви рамене. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Не е твоя работа.