В началото на семестъра в историческия факултет Роуз се стараеше да бъде незабележима. Сядаше на последните редове, учтиво слушаше преподавателите и водеше записки. Никога не задаваше въпроси. Какъв смисъл имаше? Обясненията им бяха достатъчно ясни. Роуз нямаше търпение да се прибере и да тръгне из квартала, за да търси други подходящи имоти.

— Госпожице Фиорело.

Роуз се спря на пътеката между скамейките и потръпна. Професор Бартлет я бе повикал по име. Нима бе сторила нещо нередно? Беше я видял да води записки. Никога не говореше по време на лекции.

— Да?

— Елате, ако обичате.

Бартлет наближаваше петдесетте. Беше изтънчен мъж, с малко предвзето държане, маникюр и проницателни очи. Той бе любимият й преподавател. Никога не пропускаше лекциите му за Ренесанса. С неохота тръгна към катедрата.

— Имате ли ангажименти?

— Нищо важно — отвърна Роуз.

— Тази вечер организирам симпозиум. Ще присъстват студенти от различни специалности. Темата е Елизабет I. Бих искал да участвате.

— Всъщност…

— Всички ще бъдат поканени лично от мен — каза Бартлет. Сви рамене. — Ако не желаете, не е задължително. Това е извънкласно занимание, което не носи никакви привилегии. Въпрос на чисто академичен интерес.

— С удоволствие ще дойда — усмихна се Роуз. — Благодаря, професор Бартлет.

— Ще се срещнем в кабинета ми в пет и тридесет — обясни й как да стигне дотам и продължи да събира бележките си.

Роуз излезе от аудиторията и тръгна към библиотеката. Там можеше да седи и чете, без да се налага да си поръчва кафе. Освен това никой нямаше да я безпокои. Не обичаше да я смущават натрапници. След случките с Уилям Ротщайн и Майк Частейн избягваше момчетата.

Единственото, което искаха, бе да я изчукат, да я използват. Надяваше се един ден да срещне „свестен мъж“, каквото и да означаваше това. Може би някой като баща й, но малко по-умен. Роуз се изчерви при тази мисъл, но инстинктивно знаеше, че интелектът е най-важното за нея. Споделяше културните ценности и вярата на родителите си, но гените й бяха различни.

Бе замесена от друго тесто и се различаваше от тях не само по матовата си кожа, бледосини очи, наклонени скули и стройна фигура, която бе невъзможно да е наследила от майка си. Баща й работеше упорито, но нямаше мечти и амбиции, както и умствени способности да ги осъществи. Всичко това бе на светлинни години от света на Пол и Даниела. Но не и на дъщеря им.

Щеше да потърси този човек, когато стигне там, накъдето бе поела. Когато спечелеше милиони и съсипеше „Ротщайн Риълти“, можеше да помисли за брак. Но точно сега Роуз нямаше подобни намерения.

До пет и двадесет прелиства бележките си за Папската държава, а после ги прибра и се отправи към кабинета на професор Бартлет. Би могла да приеме поканата с известно недоверие, но бе почти сигурна, че Бартлет не проявява интерес към жени. Освен това харесваше лекциите му.

Роуз бе осъзнала, че щом учи в Колумбийския университет, би могла наистина да получи добро образование.

Почука на вратата.

— Кой е? — попита Бартлет с тих, почти шепнещ глас.

— Роуз Фиорело.

— Заповядайте.

Вратата се отвори и Роуз се озова в стая, която би била просторна, ако не бе препълнена с книги, струпани на купчини върху масата, столовете и пода. Сякаш се множаха като същества от „Стар Трек“. В единственото свободно кътче имаше диван и две кресла, на които вече се бяха настанили студенти.

Бяха общо осем. Марион Уотсън бе зубрачка и непрекъснато задаваше въпроси на Бартлет. Роуз не се изненада да я види тук. Беше единствената жена, освен нея. Останалите бяха момчета, които би нарекла „любознайковци“, защото с интерес посещаваха дори лекции без връзка със специалността им, просто за удоволствие: Кийт Джоунс, Томи Крауфорд, Ханк Джавитс, Питър Блейк и Брад Оливър. Не познаваше само двама, единият дребничък и хилав, а другият по-висок от нея и мускулест. Имаше кестеняви коси, очи с форма на лешник и тъмни гъсти мигли, ъгловата челюст и набола брада. Първото, което Роуз забеляза, бе неговата самоувереност, достигаща до арогантност. После отмести поглед към костюма и обувките му. Бе виждала такива на витрините на „Сакс“. На китката му имаше часовник „Ролекс“.

„Колко предсказуемо“, помисли си тя.

— Е, щом всички вече сме тук, мога да ви представя новия член на групата — каза професор Бартлет. — Роуз Фиорело.

Всички я поздравиха в хор.

— Познавам всички, освен тези двама… господа.

— Това е Стенли Йънг — каза Бартлет и посочи слабото момче. — А това е Джейкъб Ротщайн.

— Приятно ми е — каза Стенли.

Джейкъб й кимна и тъмните му очи я огледаха така, както повечето мъже, които срещаше.

— От „Ротщайн Риълти“? — пошегува се тя.

Изглежда, думите й подразниха Джейкъб.

— Предпочитам да не говоря за това, ако нямате нищо против.

Роуз се отпусна на дивана. Бе шокирана и по гърба й пропълзя тръпка, която достигна чак до тила й. Сърцето й се разтуптя, а по дланите й изби пот.

Цялата група забеляза реакцията й.

— Не исках да ви смутя — каза Джейкъб.

Роуз едва успя да успокои дишането си с неимоверно усилие на волята.

— Не съм смутена, просто… за миг ми се зави свят.

— Тази седмица срещата е на тема Кралица Елизабет I — заговори Бартлет. — Миналата седмица ви възложих задачата да помислите какво влияние е оказало детството на Елизабет върху политиката й като кралица — обърна се към Роуз. — Вие сте тук за първи път, но бързо ще наваксате. Можете да научите много на тези срещи.

— Убедена съм — тихо отвърна Роуз.

— Господин Ротщайн — каза Бартлет. — Започнете вие.

Шестнадесета глава

— Следователно мисля, че това чувство за надвиснала заплаха, или мания за преследване, е съпътствало кралицата по време на цялото й управление. Дипломатическите умения, които е усвоила при множеството периоди, прекарани в килия, са били умело прилагани за избягване на брак.

Джейкъб Ротщайн прекъсна изказването си и остави куп напечатани листове.

Всички в стаята въздъхнаха и се облегнаха назад на местата си. Роуз забеляза, че са възхитени от красноречието на Ротщайн. Имаше приятен плътен глас, а тонът, с който говореше, издаваше непоколебима увереност. Може би дори бе посещавал уроци по ораторско майсторство. Бе погледнал всеки от присъстващите право в очите, включително и професора, за да ги убеди в аргументите си. Очевидно бе свикнал да говори пред публика. Роуз полагаше усилия да не гледа към него твърде често, защото някой щеше да долови презрението в очите й.

Джейкъб Ротщайн се държеше като човек, убеден в правото си да говори пред тази аудитория и да бъде слушан от нея с уважение.

— Джейкъб, беше чудесно — замърка Марион Уотсън.

Роуз не можа да повярва на очите си, когато я видя да примигва съблазнително срещу него. Марион Уотсън, която сякаш не осъзнаваше, че на света съществуват мъже!

Е, добре, Ротщайн бе привлекателен. Роуз не можеше да отрече очевидното. Но тя не бе от момичетата, които се подлъгват по бляскава външност. В университета бе пълно с богати красавци.

— Да, много интересно — съгласи се Кийт.

— Не съм съгласна с изводите ви — намеси се Роуз.

Всички я изгледаха учудено.

Професор Бартлет се почеса по веждата.

— Добре, госпожице Фиорело. Надявах се неофициалната обстановка да ви предразположи да излезете от черупката си. Можете да предложите друга гледна точка?

Роуз кимна и не откъсна очи от тези на Ротщайн, когато срещна погледа му. Явно не бе свикнал да му отправят предизвикателства тук.

— Мисля, че господин Ротщайн, както и повечето историци търсят факти в подкрепа на предварително изградени тези — хладно каза тя. — Реалният живот не се вмества в подобни рамки или това е много рядко. В случая с Елизабет не е така.

— Мисля — също толкова хладнокръвно каза Ротщайн, — че фактите, които изложих, подкрепят заключенията ми.

— Разбира се — Роуз учтиво се усмихна, но изразът на очите й остана сериозен. — А фактите, които не изложихте? Щом Елизабет е изпитвала такова чувство на страх, защо е реагирала толкова смело, когато на погребението на Мери I свещеникът е казал: „По-добре мъртъв лъв, отколкото живо куче“? Щом разиграването на принцове, кандидати за ръката й, е доказателство за невероятни дипломатически умения, усвоени вследствие на дългогодишно пълзене пред баща й, брат й и сестра й, какво ще кажете за обидите по адрес на французите и испанците и за славата й на развратница?

Бартлет се взираше в нея, явно впечатлен. В очите му проблесна задоволство.

— А подозренията, че кралицата е поръчала убийството на съпругата на един от фаворитите си? Когато графиня Есекс е загинала при подозрително падане по стълбите, мнозина са предполагали, че зад това стои Елизабет. Откровеното й флиртуване в двореца, което е създало опасност за трона й при ирландското въстание, поведено от Есекс, не се вписва в теориите ви за наплашена кралица, отчаяно разчитаща на дипломатически средства.

Роуз дълбоко си пое дъх и седна на мястото си. Студентите я гледаха с ненавист. Изведнъж й стана ясно, че Джейкъб е звездата на групата. Бледосините й очи го пронизаха с поглед.

Ротщайн изпъчи гърди, готов да отговори на предизвикателството.

— Не можете да се опитвате да отречете, че Елизабет майсторски се е изплъзвала на ухажорите си, докато най-сетне загубят надежда. Освен това тази… съблазън… — когато изрече думата, Джейкъб съзнателно плъзна поглед от краката на Роуз към гърдите й, преди отново да срещне втренчения й поглед. — … била използвана не само пред чуждестранни кралски особи, но и за оказване на натиск върху собствените й министри, които търсели престолонаследник.

— Не отричам това — каза Роуз.

Джейкъб сви рамене.

— Е, добре.

— Оспорвам причинно-следствената връзка, която се опитвате да докажете — продължи тя. — Твърдите, че това умение е резултат от детство, прекарано в страх и демонстриране на лоялност пред баща, брат и сестра, на което е била принудена, за да запази главата си на раменете. По-скоро е било вродена способност. Ако се бе чувствала преследвана и заплашвана през целия си живот, не би се осмелила да върти любов с женени мъже, стоящи по-ниско от нея, които биха могли само да й попречат да постига политическите си цели. Нито пък би дала благословията си за пиратски нападения в Испания…