Той стана на крака и заговори. Държеше се непринудено: бе изключително чаровен. Дейзи попиваше всяка дума.

— Очаквам въпроси — каза той, когато завърши изказването си.

Вдигнаха се шестдесет ръце. Дейзи предпазливо подаде своята.

— Да?

Уестън гледаше точно към нея.

— Как гледате на критиците, които се надсмиват над популярната култура, и смятате ли, че творбите ви са…

Дейзи замълча. Пъпчив младеж, който седеше до нея, я бе изпреварил. Бе сигурна, че Уестън се бе обърнал към нея, но естествено нямаше късмет.

Гостът търпеливо отговори. Надигна се нова гора от ръце. Този път Дейзи не се осмели да опита. Мълчаливо изслуша поискания анализ на собственото му творчество, коментарите му за упадъка на английския роман и накрая отговора на дост сурово твърдение, че стилът, на който той е представител, плява, която покварява съзнанието на британските читатели.

— Мили боже! — засмя се той, когато чу това. — Понякога човек иска да пие „Шато Латиф“, а друг път диетична кола. Аз съм в бизнеса с диетична кола.

Студентката, изразила мнение, бе стройна, с късо подстригани коси. Усмивката й издаде злоба. Дейзи бе вбесена. „Снобка. Щом толкова мрази книгите на Уестън, защо е дошла на тази среща?“

— Искаме горещо да благодарим на господин Уестън, че при нашата покана — изрецитира председателката. — За съжаление времето, предвидено за въпроси, изтече.

— Мога да отговоря на още един, госпожице — каза Уестън. — На младата дама…

Дейзи бе свела поглед към меките си бели ръце.

— … със синята рокля — довърши той.

Страните й пламнаха. Вдигна очи.

— Аз ли?

— Да. Имахте въпрос, нали?

— Хм, да — Дейзи ужасно се срамуваше, но той й се усмихваше. Въпросът, който бе понечила да изрече, й се струваше тъповат след зададените досега, но предполагаше, че всички биха искали да узнаят отговора. — Богат ли сте?

— Много умно! — промърмори председателката с неодобрение.

Едуард тихо се засмя.

— Чудесен въпрос — каза Уестън. — Да, истината е, че съм феноменално богат. Не работя много, занимавам се с нещо, което доставя удоволствие и на мен, и на читателите, и вече съм натрупал толкова пари, че мога да не напиша нищо друго до края на живота си. Но продължавам, защото е забавно — отново намигна на Дейзи. — Трябва и вие да опитате.

— Благодаря — отвърна тя. — Може би ще опитам.

Председателката стана и изведе госта си, а редовите членове на клуба се отправиха към изхода на „Камарата“. Едуард преведе Дейзи между множеството младежи до вътрешния двор. Вече бе тъмно и през оранжевата светлина на уличните лампи се виждаха звезди. Всички се устремиха към бара, но Дейзи нямаше желание да пие изветряла бира сред тълпа гръмогласни студенти.

— Хареса ли ти?

— Да. Господи, благодаря! — Дейзи притисна ръце към гърдите си. — Беше толкова вълнуващо.

— Той очевидно те хареса. Не му беше приятно, когато онзи колега зададе въпрос вместо теб.

— Мислех, че гледа мен. Но ми се струва, че бях твърде пряма с…

— Не, за бога. Всички си задавахме един и същ въпрос, но само ти събра кураж да го изречеш. Мисля, че го впечатли.

— Бих се радвала да бъда на негово място.

Едуард я погледна.

— А аз се радвам, че не си.

Отново онова мъчително чувство.

— Слушай, Едуард…

— Забрави. Хапва ли ти се нещо?

— Ами…

— С Брад се уговорихме да се срещнем в „Пилето“.

— Добре — Дейзи се успокои. — Защо не?

„Орлето“, което студентите наричаха „Пилето“ или „Голишарчето“, се намираше наблизо и Едуард поведе Дейзи през уличната навалица. В Оксфорд имаше невероятно съчетание на старинна красота и електрически светлини. След лекции чувството за свобода бе опияняващо. Дейзи се запита какво ли е човек да живее тук и наистина да учи в университета. Като Едуард и Брад. Донякъде съжаляваше, че не бе кандидатствала. Знаеше, че ако бе положила усилия, вероятно щеше да влезе.

„Може би досега просто съм се задоволявала с малко“, помисли си Дейзи. Чувството за обреченост бе добро оправдание за примирение.

Докато вървеше, усети първите признаци на промяна в тялото си. Обикновено бедрата й неприятно се търкаха едно в друга, а сега вече дори не се докосваха. Бе забелязала, че лицето й е започнало да добива по-ясни очертания. Малки промени, но все пак осезаеми. Тялото на Брад бе изтъкано от мускули, набито, но без грам тлъстина. Веднъж бе слязла до реката, за да го погледа как гребе. Когато лодка номер осем бе стигнала първа до финала, Брад бе свалил тениската си. Докато стоеше на брега на Изис, Дейзи бе усетила нещо непознато — истинско страстно желание. Отлично знаеше, че не е в категорията му, трябваше да престане да мисли за него. Лесно бе да си каже това, но не и наистина да го прогони мислите си.

Влезе с Едуард в кръчмата и се постара да не издаде нетърпението си. Къде беше той? А, да, седеше до камината с бутилка слаба американска бира. Дейзи би му простила това, защото всички знаеха, че американците не пият. Едуард го забеляза, вдигна ръка и тръгна към него.

— Здравей — каза той.

— К’во става, Ед?

Дейзи се засмя. Името Ед никак не подхождаше на Едуард Пауърс.

— Здрасти, хубавице — поздрави я Брад. — Как си тази вечер?

— Добре съм — отвърна тя и леко се изчерви. Наведе глава, за да скрие това от Едуард.

— Къде бяхте досега?

— На среща с Ричард Уестън в клуба.

Явно името не му говореше нищо.

— Известен писател.

Дейзи завъртя главата му.

— Нищо подобно. Просто го попитах дали е богат.

— Направо по същество, а? — усмихна се Брад. — Харесвам момичета, които говорят каквото мислят — погледна я и Дейзи бе замаяна от тъмните му очи с дълги мигли. След миг отместиха поглед от лицето й. — Мисля да се пробвам в отбора по ръгби — сподели той с Едуард.

— Нямаш понятие от ръгби — отвърна Пауърс.

— Така е, но имам подходящо телосложение и мога да играя футбол — стегна бицепсите си. — К’во ще кажеш, Дейзи?

На шега докосна ръката му. Мускулът бе твърд като камък.

— Мисля, че от теб би излязъл страхотен играч на ръгби — промълви тя.

— Ръгбито е изкуство, приятел — възрази Едуард и двамата поведоха спор на спортна тема, който бе отегчителен за нея. Крепеше чашата със сайдер на коленете си и се опитваше да не изглежда твърде очевидно, че се взира в Брад. Беше толкова привлекателен. Естествено, той не гледаше нея. Очите му преценяваха всяко друго момиче в заведението, докато разговаряше с приятеля си. Но това не накара Дейзи да престане да го зяпа. Просто го желаеше и не можеше да се сдържи.

Петнадесета глава

Роуз посрещна наемателите си в къщата. Бе подготвила всичко, стаите бяха идеално чисти и във всеки апартамент имаше ваза с цветя. Интересът бе обнадеждаващ. Роуз се бе държала приветливо с кандидатите, без да казва, че тя е собственикът. Бе подбрала някои от тях и бе проверила финансовото им състояние. Беше се спряла на онези, чието бе най-стабилно.

Междувременно се бе нанесла в сутерена. Беше го обзавела с възможно най-евтините мебели, купени от гаражни разпродажби и оказиони, и въпреки че вътре бе мрачно, бе осигурила достатъчно светлина с допълнителни лампи, огледала срещу тесните прозорци и преобладаващ бял цвят.

Изпрати първите чекове за наем в банката и затаи дъх, но всичките се оказаха валидни. С единия от тях плати вноската по ипотеката, а с останалите можеше да живее. Щеше да разполага с по около хиляда долара месечно.

Цяло състояние.

Родителите й не можаха да повярват. Роуз покани баща си на Мейпъл Лийф Драйв още първата неделя, след като се настани.

— Къщата е твоя? — каза той. — Не разбирам — майка й, както винаги, избухна в плач.

Никой от двамата не възрази срещу решението й да заживее отделно. Дори и да имаха нещо против, не го показаха.

— Винаги съм знаел, че ще разпериш криле, скъпа — гордо отбеляза Пол. — Моята дъщеря, собственик на жилище.

Роуз не видя как, след като свиха зад ъгъла, двамата спряха с колата си, за да поплачат прегърнати.

Изкуши се да се откаже от следването в Колумбийския университет. Бе направила изчисления за къщата на Мейпъл Лийф Драйв 22 веднага след като я бе закупила. Бе събрала очакваните приходи от наеми и се бе оказало, че може бързо да натрупа двадесет хиляди. Искаше да реинвестира, да вложи може би петнадесет хиляди в друг имот. Начинанието бе рисковано, а тя нямаше нищо зад гърба си в случай на неуспех. Но навсякъде наемите скачаха, а една триетажна сграда в Маунт Върнън бе далеч от лъскавия небостъргач, чиято снимка висеше на стената й.

Все пак не се осмели. Би разочаровала родителите си, а след всичката обич, която й бяха дали, Роуз се чувстваше задължена към тях.

Затова стана в седем сутринта, взе душ в тясната баня в сутерена, която бе облицована с плочки, но нямаше прозорци, и тръгна към Кълъмбъс Авеню, за да хване автобус за центъра.

— Добре дошли в университета — приветства един студент новите си колеги. Имаше въздълги къдрави коси и носеше очила без диоптър. — Казвам се Себастиан и днес ще ви разведа из комплекса…

Роуз тихо се изниза през задната врата. Можеше да се ориентира в района и без негова помощ. Трябваше само да разбере къде се намират библиотеката и стаите, в които трябваше да посещава лекции. В междучасията щеше да избягва компания, както в гимназията. Общежития — много важно! Студентски клуб? Не, благодаря. Гледаше на колегите си не точно с презрение, а с пълно безразличие. Разглезени богаташки хлапета с безупречни прически и нови кожени боти. Бяха пристигнали пред портала с лъскави мерцедеси, ролс-ройсове и поршета. Роуз нямаше нищо общо с тях. Въздъхна и метна дългите си гарвановочерни коси назад. Четири години да търпи това? Може би когато натрупа солидно състояние, щеше да може да се откаже, без това да нарани родителите й.