Метна назад искрящите си руси коси и петнадесетгодишното лице в огледалото мъдро въздъхна.

„Тази част от живота ми свърши“, помисли си Попи.



— Според мен можем да помислим върху това — Марша Алън погледна съпруга си. — Напоследък дъщеря ни се държи доста добре.

— На какъв бас искаш да свириш? — подозрително попита Джери Алън.

— И акустичен, и електрически — невинно отвърна Попи.

Бе изминал месец от случката в мотела. Оттогава нито веднъж не бе ходила в клуб. Но не можеше да престане да мисли за рокендрол. Слушаше Ози и „Металика“ на уокмена си и дори вече приемаше злополучния си първи път като бунтарско приключение. Цикълът й не бе закъснял, слава богу, което означаваше, че няма да има трайни последици.

Попи искаше отново магията, която бе изживяла онази вечер в клуба. Въодушевлението, виковете… прожекторите, които осветяваха потните тийнейджъри и колежани, натъпкани като сардели, размахващи ръце във въздуха и водещи битка за място на първия ред. Желанието й да бъде част от тази атмосфера бе толкова силно, че я измъчваше като зъбобол. Но бе получила добър урок. Вече не искаше да бъде едно от момичетата до вратата за бек стейдж достъп, макар и да бе приятно тя да бъде избраната. Попи искаше да стъпи на сцената, хлапетата да крещят нейното име.

Като Нанси Уилсън от „Харт“, като Лита Форд. „Kiss me Deadly“… Да! Можеше да го постигне.

Тогава, макар и да не искаше да признае, че мисли за това, щеше да излиза с рок звезди. Бе напълно нормално рок дами да се срещат с мъже на своето ниво. Списание „Х“ бе пълно с такива истории. Ако момичета, които не се занимаваха с музика, преследваха звездите, всички ги наричаха груупита. Пати Смит навремето бе ходила с кого ли не. Криси Хайнд — също. Дори Хедър Локлиър. Беше се срещала с цяла армия рокаджии, а сега бе с онзи тип от „Мотли Крю“, но никой не я наричаше груупи, защото играеше в „Династия“…

Рок дамите хващаха всички симпатяги. Попи искаше да стане една от тях. Вярно бе, че не можеше нито да пее, нито да свири, но щеше да се научи поне на второто, ако родителите й позволяха.

— Баскитара? За какво ти е? — попита Джери.

— О, татко, защо винаги разпитваш като в съда? — нацупи се Попи.

Баща й се усмихна. Знаеше, че е готов да отстъпи. Сега бе моментът да хвърли коза си.

— Искам да науча фламенко и народни мелодии, може би дори малко класика, но искам да свиря и кънтри-енд-уестърн, а може би и нещо като „Евърли Брадърс“ и Бъди Холи.

Майка й се усмихна с гордост. Марша Алън бе голяма почитателка на „Евърли Брадърс“.

— Bye, bye, love… — затананика Попи.

— Значи никакъв хевиметъл?

Попи завъртя очи.

— Татко! Вече приключих с това. Хайде, всички на моята възраст свирят на някакъв инструмент. Джош Коен дори основа рокабили група.

— Добре, скъпа — баща й се предаде. — Запиши се, щом искаш.

— Благодаря, татко.

Тринадесета глава

Дейзи отвори вратата на малкия си апартамент и въздъхна с наслада. Намираше се в нова сграда на Сейнт Алдейтс. Тя мразеше всичко модерно, защото бе отраснала сред зеленина и представата й за красота бяха пейзажите, описани в книгите на Беатрикс Потър. Но от шестия етаж се откриваше невероятен изглед. Имаше прозорци от две страни, през които стаите се изпълваха със светлина, и в едната посока се виждаше кулата Том в Крайст Чърч, а в другата зелените поляни край река Изис. Беше есен и въздухът бе приятно свеж, а дърветата, обагрени в златисто и червено, сутрин бяха забулени в бяла мъгла.

Дейзи обожаваше дома си. Имаше дори малък балкон със стол от ковано желязо и масичка, където можеше да пие истинско, домашно приготвено кафе и да седи по халат, загледана в красотата на Оксфорд. От тази височина дори движението по улиците й се струваше романтично. Обичаше да гледа студентите, които фучаха насам-натам с велосипедите си като безброй мравки, облечени с джинси и пуловери, понякога с шалчета на врата с емблемите на колежите. Бе началото на академичната учебна година и университетът посрещаше ново поколение от цвета на британската младеж с тържествени церемонии. Когато новоприетите студенти с черни шапки и наметала минаваха покрай нея, тя си представяше сцени от романите на Антъни Тролъп. Но дори завистта не можеше да помрачи щастието й.

Дейзи бе престанала да се взема твърде насериозно. За читател на „Гардиън“ атмосферата би представлявала туристическа атракция, но за нея бе просто помпозност.

Беше първата й седмица тук и все още не бе свикнала с нищо. Нито с града и безкрайната красота от епохата на Елизабет I, нито с лекциите в малкия колеж, нито с този апартамент. Родителите й го бяха наели за нея напълно обзаведен. Никога досега не бе живяла в толкова разкошна обстановка. Почти всички студенти от „Ракъм“ бяха натъпкани в мизерни квартири край пътя за Удсток или някъде в района.

— Вече не се налага да плащаме училищни такси — бе казал Куентин Маркъм на дъщеря си със сериозен тон. — Управлението на семейния бюджет е нещо важно, нали го осъзнаваш, Дейзи?

— Разбира се, татко.

В дома на родителите й това бе считано за важно откакто се помнеше. Понякога се бе чувствала виновна заради омразата си към училището, защото знаеше колко лишения им коства нейното образование. Не ходеха на почивка и майка й тайно си купуваше дрехи с намалени цени, но бе практична домакиня и успяваше да поддържа дома и градината си красиви с минимални разходи. Като учителка не получаваше висока заплата, а доходите на баща й от редактиране на преводи на литературна класика бяха още по-ниски. Може би студентският живот бе вълнуващ, но не бе евтин. И все пак решението им да я осиновят, взето след като Сали Маркъм бе загубила детеродните си способности поради операция, означаваше, че са готови да сторят всичко възможно, за да я възпитат като дама, достойна да заеме положение в по-висшата класа. А това бе невъзможно без следване в държавен университет.

Само да бе заслужила пълна стипендия! Едва бяха успявали да я издържат със скромната отстъпка от таксите, която бе получавала като дъщеря на изявена възпитаничка.

Но сега, когато семейство Маркъм бе престанало да плаща такси за обучение, Куентин Маркъм бе готов да осигури на дъщеря си приятен студентски живот. Понякога се питаше дали Дейзи е била толкова щастлива в ученическите си години, колкото твърдеше. Самият той като юноша бе дребничък и хилав и съучениците му често го бяха пердашили. Но избягваше да мисли за това. Дейзи бе оцеляла и дори бе влязла в университет. Искаше да й даде най-доброто. Затова никакви мизерни стаи с овехтели тапети и никакви пияни съквартиранти за Дейзи Маркъм. Бе дал боксониерата, която ползваше за свой кабинет, под наем след основен ремонт и подобрения, за петстотин лири месечно. Щом бе за дъщеря му, Куентин Маркъм бе сигурен, че си струва да похарчи тези пари.

Дейзи харесваше всички мебели. Бяха от шведска фирма, с изчистени линии, повечето в естествен цвят на чамово дърво. Имаше разтегателен диван, който осигуряваше пространство. Вечер го изпъваше и застилаше и спеше на него като кралица. Разполагаше с гардероб и скрин, а на пода бе постлана истинска агнешка кожа, в която тя обичаше да потърква пръстите на краката си. Плочките и душ батерията в банята бяха съвсем нови и лъскави, имаше дори вана, а в кухнята — микровълнова печка, на която бързо можеше да си приготвя печени картофи.

За първи път в живота си Дейзи имаше почти всичко, което би могла да желае. Бе изпълнена с оптимизъм. Оксфорд бе прекрасен, апартаментът й бе прекрасен, а единственото, което се изискваше от нея, бе да посещава скучни лекции за Тициан и Рембранд!

„Нямам търпение да покажа това на Изабел“, помисли тя. В този миг си спомни, че Изабел не бе приета в Оксфордския университет. Не се бе класирала дори за интервю и за първи път се бе наложило Дейзи да утешава приятелката си, да й позволи да поплаче на рамото й и да й подава носни кърпички.

— Ще почакаш една година и отново ще кандидатстваш — бе казала тя, но Изабел не искаше и да чуе. Бе постъпила в Единбургския университет и бе обещала да се обажда.

Дълбоко в себе си и двете знаеха, че ще загубят връзка. Университетът бе мястото, където възникваха приятелства за цял живот. Но на раздяла се бяха прегърнали и заплакали, сякаш искрено вярваха, че отново ще се срещнат.

Дейзи предполагаше, че ще започне живота си тук с няколко запознанства. В нейния курс, специалност история на изкуството, имаше още шестима студенти. Освен това, естествено, щеше да се вижда с Едуард Пауърс.

Дейзи влезе в малката си уютна кухня и сложи чайника на котлона. Извади пакетче чай, мляко и кутия бисквити и докато отпиваше и хапваше, се замисли за Едуард и как да се държи с него. Беше много мил и компанията му й бе приятна, но, изглежда, бе хлътнал по нея, а тя не проявяваше никакъв интерес. Дали бе жестоко да поддържа приятелски отношения с него? Може би му даваше напразни надежди.

„О, стига! — каза си тя. — Едуард е богат, наследник на титла и студент в Оксфорд. Тук има стотици красиви и интелигентни момичета. Скоро ще си намери по-добра партия и ще те забрави“.

Но все пак засега Едуард бе единственият й познат, който учеше в Оксфордския университет. Може би за нея той бе ключът към цялото разнообразие на живота там. Освен това го харесваше. Тогава какво лошо имаше?

Дейзи изяде три бисквити и захапа четвъртата, преди да размисли. Трябваше да отслабне. В „Сейнт Мерис“ бе трудно, но тук би трябвало да не е. Можеше да свикне да се контролира. Какво ядяха слабите момичета? Плодове.

Истински ужас. Дейзи не разбираше какъв е смисълът да съществуват ябълки и портокали, щом Бог е създал хрупкавите бисквити, сладки и пръчици. Но…

Погледна пухкавите си бедра и тлъстините на ханша си. Тук бе пълно с невероятно красиви мъже и тя искаше да се запознае с някого от тях. Знаеше, че на Корнмаркет има изобилие от плодове. Можеше да купи оттам праскови, а после да отскочи до „Мертън“, за да се види с Едуард.