От устата му едва не потекоха слюнки. В замъка никога не бяха пили американска кока-кола. Но вече бе започнал да изпитва негодувание срещу чичо си. Щеше да почака, докато татко му изпълнеше ролята си на глава на семейството, а после да пие кока-кола.

— Не, благодаря. Не съм жаден.

— Може би по-късно. Но влизайте, влизайте.

Козимо ги поведе по широк коридор с картини по стените и римски бюстове антики и ги покани в огромната кухня, пълна с модерни уреди.

— Можем да поговорим тук, Джузепе. Роберто, защо не отидеш да си поиграеш в детската стая?

Роберто погледна papa, който кимна.

— Добре, чичо Козимо.

— Ще изпратя да повикат детегледачката — каза Козимо. — Нашият Луиджи е само на две годинки, но имаме и играчки за по-големи момчета.

— Не искам с детегледачката, чичо Козимо — каза Роберто. — У дома си играя сам, без моята.

Козимо се засмя и разроши косите му.

— Вече е независим, Джузепе! Много добре, тя само ще те заведе в стаята за игри.

Появи се жена със синя престилка, която отведе Роберто. Той видя чичо си Козимо да затваря вратата след него.

Детската стая бе чудесна. Роберто я огледа със завист. Малкият му братовчед Луиджи спеше в една от другите стаи през няколко врати и Роберто бе доволен, защото нямаше желание да го вижда. Детегледачката му каза, че може да си играе спокойно, защото няма опасност да събуди братовчед си.

— Благодаря — мрачно отвърна Роберто. — Можете да си вървите.

Тя го изгледа учудено, но не каза нищо, преди да излезе и да затвори вратата. Роберто искаше да изтича обратно по коридора и да подслуша разговора през ключалката на кухнята, но реши да изчака няколко минути, за да бъде сигурен, че онази слугиня не се навърта наоколо…

— Но, Джузепе! — Козимо не можа да скрие удивлението си. Брат му бе старомоден и надменен и сляпо следваше порядките, заради които през последните сто години състоянието на фамилията Париджи се бе стопило, но той го обичаше и не желаеше да го нарани. Да му се изсмее би била най-ужасната постъпка. — Спечелих тези пари сам. Вие с татко не одобрявахте начинанията ми.

Принцът сви рамене.

— Не сме били прави, сега разбирам това. Но то не променя факта, че трябва да ми преотстъпиш контролния пакет акции на компанията. Така е редно. Аз съм…

От другата страна на вратата Роберто се усмихна със задоволство. Бе притиснал едното си ухо към ключалката, а с другото слухтеше за детегледачката или други натрапници. Най-сетне татко му казваше на чичо Козимо това, което трябваше да му каже.

— … глава на семейството? — търпението на Козимо се изчерпа. — Madonna! — поклати глава и се прекръсти, съжалявайки за изблика. — Ти имаш титла, скъпи ми братко, за която не давам пет пари и никога не съм я искал. Светът се променя. Аз не съм феодален васал! Не ти дължа нищо, нищо! Ти ме изумяваш. Не си помръднал пръста си, а изведнъж идваш и настояваш… да ти отстъпя имението си, наследството на сина си? Живеем в двадесети век! Полудял ли си?

Джузепе се намръщи.

— Значи отказваш да изпълниш дълга си?

— Като бездействаше, вместо да продадеш изсъхналата гора и да обновиш замъка, може би ти не си изпълнил своя — успя да го засегне и Козимо видя как на лицето на брат му се изписа болка. Притисна рамото му. — Хайде, стига. Не бива да се караме. Ти имаш свой начин на живот, а аз свой. От пари ли се нуждаеш?

— Не се нуждая от нищо. Полага ми се…

Козимо го прекъсна:

— Да приключим с това. Нямаш юридически основания, иначе досега да си завел дело.

Това бе истина. И двамата го знаеха. Лицето на Джузепе помръкна от отчаяние.

— Имам дълг към теб, разбира се — продължи Козимо. — Дългът на любовта… кажи ми от какво имаш нужда и ще ти осигуря издръжка.

Изненадан, Джузепе се поколеба.

— Ще го направиш ли?

— Разбира се. Нима мислиш, че бих допуснал брат ми и племенникът ми да живеят в лишения? Да обновим замъка заедно. Но ще съставя бюджет — побърза да добави той, — ще хвърлям по един поглед на счетоводните ти книжа и ще изпращам издръжка на семейството ти.

Джузепе се бореше със себе си. Толкова много искаше парите, че усети вкуса им. Но гордостта му го възпираше.

— Не ще позволя някакъв непознат да се рови в документите за финансовото състояние на Париджи — заяви той.

Козимо въздъхна.

— Лично ще се заема с това, братко. Аз също съм от фамилията Париджи.

Джузепе бе сразен. Брат му го бе обезоръжил. Беше очаквал изнудване и срам, а не такава доброта. Макар и да бе властен и надменен по характер, дълбоко в себе си Джузепе Париджи бе мързелив. Искаше да има независими приходи, за предпочитане контролирани от него… но щом се налагаше, би се примирил и друг да ги контролира. Неочаквано пред него се разкри идилично бъдеще. Щеше да живее както подобава на италиански аристократ, без да работи, а замъкът щеше да бъде снабден с отоплителна инсталация, ремонтиран и вътре щеше да бъде топло като в тази вила, без течове от прогнилите греди на покрива, когато вали…

— Козимо — пристъпи напред и прегърна брат си. — Имаш добро сърце, fratello5. Приемам…

Роберто вече тичаше по коридора към детската стая със сълзи в очите. Изтри ги и преглътна. Неговият татко не бе сторил нищо, беше се оставил чичо Козимо да го стъпче. Мразеше баща си, мразеше чичо Козимо…

Втурна се в детската стая и откри детегледачката, която го търсеше.

— Загуби ли се? Тоалетната ли се опита да намериш?

— Не — промърмори Роберто.

Тя носеше поднос с голяма запотена чаша с тъмна кока-кола, в която примамливо потракваха кубчета лед.

— Готов ли сте вече за това, млади графе?

Роберто погледна чашата. Не можа да устои. Взе я, но бузите му пламнаха от срам.

— Благодаря — промълви той.

— Искаш при татко си, а? Скоро ще дойде да те вземе — увери го жената.

Роберто се обърна към стената, за да скрие от нея зачервените си очи. Изпи кока-колата. Беше превъзходна.

— Оставете ме сам — настоя той.

Детегледачката излезе. Навярно го смяташе за капризен малък негодник, но не го бе грижа за нейните чувства. Тя бе просто една слугиня. Замисли се какво да каже на баща си на път за дома. Може би нищо.

Неговият татко! Презираше го…



Луиджи никога нямаше да забрави първия път, когато видя Мозел. Тя тичаше през площада в Кортона. Трудно бе човек да не я забележи. Бе облечена в зелено, черно и сребристо и широката й пола се вееше след нея като черна коса. Притискаше към себе си връзка наденички и препускаше към него, сипейки проклятия по адрес на преследвачите си.

Луиджи избухна в смях, когато ги зърна: дебел месар, който размахваше нож и ругаеше, следван от помощника си, трътлесто хлапе, което плачеше за баща си. Madonna, каква хубавица бе тя. Имаше високи и надменни скули, лъскави къдрави коси и невероятна фигура, която циганските дрипи не прикриваха напълно.

„Е — помисли си Луиджи, — аз съм изтъкнат гражданин на републиката и трябва да изпълня дълга си“. Пъргаво изскочи на пътя на жената и тя се блъсна в него, изпищя и се опита да се отскубне, но Луиджи я сграбчи за ръцете в силната си хватка. Беше седемнадесетгодишен и як като баща си.

— Grazie — задъхано каза месарят. — Благодаря, приятел. Хвана вещицата. Мръсна циганка! — изкрещя той срещу нея.

Тя се бореше като дива котка в ръцете на Луиджи, нареждаше нещо на своя език и оголваше зъби.

Месарят се отдръпна назад.

— Дръж я, приятел, а аз ще повикам полицията. След една нощ в килия ще миряса. Кражбата — заплашително каза той — е сериозно престъпление. Ще ти продам агнешко с отстъпка. Превъзходно е със сол и розмарин.

Луиджи заговори със сериозен тон:

— Хайде, няма причина да искате тази млада жена да бъде арестувана, нали?

Месарят се намръщи.

— Не видяхте ли наденичките? На магистратите им писна от циганска помия, кражби навсякъде и замърсяване на града… basta6.

— Тези наденички ли? Изглеждат доста апетитни — отбеляза Луиджи. Извади портфейла си и бавно издърпа банкнота от сто хиляди лири. — Това покрива ли цената им, как мислите? — месарят нетърпеливо протегна ръка да грабне парите, но Луиджи ги дръпна. — Ще забравим за инцидента, нали?

Мъжът се поколеба, раздвоен между алчността и презрението.

— Кой сте вие, Signore?

— Граф Луиджи Париджи — отвърна той.

Месарят изненадано примигна.

— Scusi7, дон Париджи — каза той, взе парите и се оттегли, а след него и хленчещото му дете.

Луиджи погледна пленницата си. Отблизо изглеждаше още по-изумително. Освен красиви скули и коси, имаше чувствени устни, малък правилен нос и светлосиви очи, почти като на вълчица, над които се спускаха дълги черни мигли. Хипнотизиран, леко отпусна ръце. Тя веднага се освободи и се отдръпна от него. Полата й изшумоля, а пендарите на шията й издрънчаха.

— Почакай — изръмжа Луиджи.

Циганката рязко се завъртя към него.

— Какво искаш, gajo, циганска благословия? В замяна на това, че ме спаси?

Тонът й не му хареса.

— Може би една целувка — отвърна Луиджи.

Жената завъртя очи.

— Въобразявате си, че всички се продаваме. Аз съм честна жена.

Луиджи се засмя.

— Месарят не мисли така, госпожице.

— Онзи дебел глупак — каза тя с презрение.

— Кажи ми името си — настоя той.

— Вече зная твоето — вълчите очи се присвиха. — Граф Луиджи Париджи. Римува се.

— Какво ли са си мислели родителите ми? — запита се сам на глас и за първи път я видя да се усмихва. Цялото й лице засия и той, граф Луиджи, единственият син и наследник на граф Козимо Париджи и един от най-богатите хора в Тоскана, безнадеждно и безвъзвратно се влюби в нея.

— Казвам се Мозел — отвърна тя.

— Странно име.

— Не и за моя народ — уверено заяви циганката. — Означава „касис“.

— Много си красива — отвърна Луиджи.

— Вярно е — съгласи се Мозел, отметна коси назад и се засмя.