— Принудиха ни да напуснем.

— Да, зная — увери я сестрата, явно убедена, че няма за какво да се извинява. — Това е училище. Учителите ти се питат защо успехът ти се понижава, станала си недисциплинирана и не внимаваш в часовете. Но са чули какво говорят децата — Роуз едва сдържа усмивката си, когато я чу да нарича съучениците й „деца“. — Но — строго продължи сестра Елоиз, — както се казва на вашия жаргон, не на мен тези номера. Може да си упорита и своенравна, Роуз, но не си мързелива. Освен това не си податлива на стрес. Не вярвам, че си травматизирана заради финансовите проблеми на семейството си. Има някаква друга причина за поведението ти. Е, каква е?

Роуз потръпна, докато седеше на тъмночервеното кожено кресло. Би предпочела обичайната назидателна лекция и задържане след часовете…

— Причината да ударя Майк Частейн беше, че той… каза нещо лошо за баща ми…

— Не си нито глупава, нито петгодишна — укорително отбеляза сестрата. — Обидил е баща ти. Ако предпочиташ да се преструваш на наивна, твоя си работа, но не в този кабинет.

— Добре, сестра Елоиз — отвърна Роуз, поразена от резкия тон. — Обиди го. Освен това каза, че мога да изкарам пари като… като…

Погледна забрадката на монахинята и се изчерви.

— Разбирам — каза старицата. — Явно си го е заслужил, но насилието не е решение.

Роуз не бе сигурна дали е съгласна с това. Определено се бе почувствала по-добре, след като бе наранила онзи нахалник.

— Защо престана да се стремиш към висок успех?

— Не съм престанала.

— Уверявам ви, млада госпожице, не съм глупава.

Роуз отново се изчерви и запелтечи:

— Мисля… мисля, че училището не е толкова важно, колкото…

— Колкото какво?

— Печеленето на пари — довърши Роуз.

Сестра Елоиз въздъхна.

— Първо, някой беше казал, че само с хляб не се живее. Но разбирам, че тази гледна точка днес не е на мода. Второ, може и да не държиш на високите академични постижения, но спечелването на стипендия в университет от веригата „Айви“ би било добро начало за теб дори от материална гледна точка — очите й светнаха закачливо. — Ако следваш единия възможен път, ще започнеш от най-ниското стъпало в някоя компания и ще ти бъде нужен голям късмет, за да се издигнеш до средния ръководен персонал. Ако тръгнеш по другия, някой ден ще станеш изпълнителен директор.

— Има и трети път.

Роуз бе заела по-решителна поза и възрастната монахиня с облекчение забеляза, че разговаря с нея като с равна.

— И какъв е той?

— Да си намеря работа и да натрупам опит в някоя област, а после, когато усвоя тънкостите на занаята, да стана предприемач.

— Предполагам, че имаш нещо конкретно наум.

— Недвижими имоти — гордо отвърна Роуз.

Сестра Елоиз повдигна вежди.

— Струваш ми се твърдо решена.

— Така е.

— Предлагам ти сделка — каза монахинята. — Можеш да си намериш почасова работа, а аз ще се погрижа да не бъдеш претоварвана с домашни. Но не и напълно да ги елиминираш, вероятно ще се наложи да учиш през уикенда. Очаквам успехът ти да се повиши още от утре и да влезеш в колеж. Ако не полагаш повече усилия и не получаваш високи оценки, ще повикам родителите ти и ще им кажа всичко, преди да бъдеш изключена. Мисля, че мъката, която би им причинила, е достатъчна мотивация да избегнеш това.

Роуз се усмихна.

— Благодаря, сестра Елоиз. Още довечера ще се явя на интервюта.

— Не, тази вечер ще бъдеш наказана — каза сестрата. — Не толерираме физическото насилие. Това е всичко, госпожице Фиорело.

Роуз се яви на шест интервюта, докато най-сетне избра работно място. Намираше се в Бруклин и задълженията й се състояха в машинопис по два часа на вечер, почистване на офиси и заместване на администраторката в събота.

Постара се да извлече максимална полза от работата. Всяка седмица внасяше част от скромната си заплата в банка и се справяше с лекота. Изпълняваше досадните задачи възможно най-бързо и след две седмици пръстите й препускаха по клавишите светкавично, сякаш летяха, и можеше да открие мястото на всяка папка само с един поглед. Така й оставаше време да разговаря с експертите.

— Това ли е амбицията ти? — питаха те.

Роуз искрено отговаряше:

— Да.

Не бе трудно за вярване. Най-изявените специалисти по оценка на недвижими имоти носеха скъпи костюми и караха лъскави коли. Работата нямаше край, в трите щата бе пълно с имоти за оценяване. Много от най-добрите работеха дори нощем на бюрата си, за да имат повече време през деня за огледи. Роуз дори видя един амбициозен тридесетгодишен оценител да спи в офиса си.

Но осемдесетте бяха години на високи постижения. Никой не се колебаеше дали усилията си струват.

— Как го постигате? — не преставаше да пита Роуз.

— Ще ти кажа, когато имам време — със смях отговаряше Кийт Хардинг, тридесетгодишният експерт. — Това означава на куково лято.

Най-сетне Роуз започна да научава как се процедира. Първо получаваш адреса и квадратурата, а после отиваш на мястото, правиш измервания и снимки. Следва проучване за цените, на които са били продадени имоти от подобен тип в същия район, с приблизителна големина през последните шест месеца. Оценителите си бяха създали връзки с търговци на имоти и брокери на ипотеки, които им предоставяха нужната информация.

От значение бе не каква е реалната стойност на една къща, а колко би платил някой за нея. Работата на експерта бе да докаже това.

Всичко се свеждаше до избор на съпоставими имоти.

Естествено, брокерите на ипотеки и търговците на недвижими имоти винаги отчаяно се стремяха да осъществят сделката. Обаждаха се всеки ден и молеха за „пикантна хитрина“. „Вдигнете цената, кажете, че имотът струва повече, или губите партньорството си с нас“.

Това бе незаконно. Но беше и стандартна практика.

Ако оценителят се съгласеше, поемаше риск с банката. Можеше да бъде заведено дело за завишена оценка. Загубата на лиценз бе най-леката последица. Осъденият носеше отговорност за милиони.

Всичко това за сто и петдесет долара.

Добрите оценители правеха не само измервания и съпоставки, а и проучвания за цели квартали. Добиваха представа за жилищата, наемите, цените и адвокатските машинации.

Роуз усвояваше бързо.

Получи повишение. След известно време започнаха да й позволяват да прави снимки в събота. Обикаляше къщи с разтракан нисан втора употреба, собственост на шефа, фотографираше и получаваше повече пари. Експертите свикнаха с досаждането и въпросите й.

В събота вечер Роуз често оставаше в офиса, четеше доклади на вечерно осветление и запаметяваше всичко.

— Защо не си купиш нещо? — попита тя Кийт един ден, когато събра повече кураж.

Той нехайно махна с ръка.

— Кредитът ми не е голям. Вноските по ипотеките са високи, а наемателите създават само проблеми. За какво са ми излишни главоболия?

Всеки, когото попита, отговаряше по същия начин: на кого му били нужни подобни разправии? „На мен“, помисли си Роуз.

Щом свършеше работа в „Ричмънд Апрейзинг“, Роуз залягаше над учебниците. Най-много й допадаше историята и отново започна да й обръща внимание. Налагаше се. Сестра Елоиз я наблюдаваше зорко като орлица. Успехът й стана висок, както по-рано. Представи се блестящо на изпита CAT.

Родителите й преливаха от радост. И те, и учителите от „Лейди ъв Ейнджълс“ очакваха да получи стипендия. Единственият проблем бе, че Роуз заспиваше права.

След неделната литургия прекарваше целия ден в сън.

Веднъж Кийт дойде при нея с поредния адрес: „Мейпъл Лийф Драйв“ 22.

Единадесета глава

— Добро утро, курсисти.

— Добро утро, мадам Латур — отвърнаха всички в хор.

— Добро утро, мадам Латур — промърмори Попи.

Бяха я записали в курса по актьорско майсторство на мадам Мари Латур, прочута петдесетгодишна французойка, доайен на обучението на бъдещи актьори в Ел Ей. Въпреки невзрачната си черна рокля, която приличаше на боядисан чувал, и грубите си кафяви обувки, мадам Латур бе сигурен билет за Холивуд за богатите тийнейджъри. Изключително скъпите й уроци по актьорско майсторство бяха инкубатор за звезди. Коридорът и офисът на школата й бяха украсени със снимки в рамки, а на най-видно място стояха портретите на най-преуспелите. Очевидно „мадам“ се гордееше не само с двамата си възпитаници, получили „Оскар“, а и с изявяващите се на малкия екран като актьори в сапунени опери или водещи телевизионни игри.

Попи направи недоволна гримаса. Родителите й бяха спрели джобните й пари и я бяха принудили да посещава този курс. Най-лошото бе, че майка й бе задействала всичките си връзки, за да уреди записването й. В групата имаше дъщери на продуценти и вицепрезиденти на студия и бе трудно да се намери място за дете на адвокат по семейно право.

Знаеше, че родителите й тайно мечтаят да влезе във филмовия бизнес или поне в телевизията, на която не се гледаше толкова сериозно, но там бяха парите. Музиката със сигурност не влизаше в сметките, поне доколкото зависеше от тях. Фактът, че Попи обожаваше рока, нямаше никакво значение.

— Днес имате чудесна възможност — гласът на мадам Латур бе нисък и дрезгав, а над горната й устна трептяха бели косъмчета. — Ще усвоявате актьорските умения в люлката на изкуството. Разбира се, това не е просто занаят, а удоволствие… призвание… благородно… силно…

Слушателите й изглеждаха впечатлени. Бяха вперили погледи в нея и въздишаха.

— За добрата игра е необходимо въображение! — изкрещя „мадам“ и накара Попи да подскочи на чина си. Удари с черен бастун по земята. — Днес вие поемате към своята мечта!

Курсът бурно я аплодира. „О, да“, помисли си Попи.

— Превъплътете се в чаша кафе!

— Хей, това е страхотно — обади се пъпчиво момче с часов ник „Ролекс“, което седеше пред Попи. — Искам да кажа, невероятно вдъхновяващо.