Няколко момичета й казаха, че изглежда страхотно.

Виктория мина покрай нея и подигравателно повдигна вежди.

— Каква трансформация. Кога ли ще се превърнеш отново в тиква?

— Каляската се е превърнала в тиква — поправи я Арабела, която бе с рокля от черен сатен и обици с истински диаманти.

— Е, все пак говорим за Дейзи — шепнешком й напомни Виктория, така че Дейзи да чуе.

— Не й обръщай внимание — каза Изабел. — Просто завижда. Казах й, че ще участваш в конкурса на „Къмпани“, и оттогава е още по-гадна. Ужасява се, че ще спечелиш.

— Мислиш ли? — попита Дейзи със задоволство.

— Моля за внимание, момичета — каза госпожица Крауфорд. — Не забравяйте, че всички трябва да се приберете до единадесет. И никакъв алкохол, с изключение на шести курс. Наказанието е изключване.

— Охо! — обади се Виктория.

Автобусът премина през дивния пейзаж на Съри. Дейзи се взираше навън през прозореца, докато Изабел и Ема си бъбреха за момчета. Приятно й бе да гледа клоните на дърветата край тесните селски пътища, които се търкаха в стъклото и селата с къщи от червени тухли, осветявани от фаровете. Радваше се, че бе излязла от „Сейнт Мерис“. Искаше й се пътуването да трае цяла нощ. Но малка част от нея тайно се вълнуваше. Изглеждаше по-добре от всякога. Може би някое момче щеше да я покани на танц. Със сигурност не привлекателно момче. Може би в „Чатсфорд“ имаше някой шишко на нейната възраст, който очакваше тази дискотека с ужас като нея. Дейзи погледна отражението на лицето си в стъклото на автобуса. Наистина бе хубаво. Най-популярният комплимент към пълничко момиче бе, че има хубаво лице, но при нея това не бе лъжа. Проклинаше се заради слабостта си към сладкишите. Господи, как й се хапваше нещо сладичко точно сега…

— Стигнахме! — извика Виктория.

Момичетата долепиха лица до стъклата. „Чатсфорд“ бе голямо здание във викториански стил, с чакълена алея и каменни лъвове и кули, пародия на готически орнаменти. Имаше стандартна архитектура на държавно училище. Но им се струваше екзотично, защото бе пълно с момчета.

Големите старинни фенери пред входа бяха запалени и под тях стояха учител и тълпа момчета с черни костюми.

— Какво правят? — запита се Изабел. — Защо са излезли?

— Оо, за да ни посрещнат и огледат — отвърна Ема и едва надвика смеха на останалите.

— Добре, момичета — каза госпожица Крауфорд. — Слезте от автобуса една по една, ако обичате. Виктория Кембъл, ти тръгваш първа.

— Да, госпожице Крауфорд — съгласи се Виктория, разтапяйки се от любезност. Изправи се с прилепналата си, почти прозрачна златиста рокля, метна коси назад и слезе по стъпалата с ослепителна усмивка на кинозвезда.

Някой повлече Дейзи към пътеката и тя се озова в колоната, която вървеше към вратата. Чу подсвирквания и подвиквания.

— Девет! Девет! Девет! — скандираха мъжки гласове.

Дойде ред на Ема да слезе.

— Осем! Девет! Осем!

— Какво правят? — просъска Дейзи зад Изабел.

Приятелката й бе избутана до стъпалата. Проследи я с поглед, докато слизаше сред хор от подвиквания.

— Десет! Десет! Да!

Дейзи тръгна след нея. За миг настъпи тишина, а после прозвуча смях. Тя смутено погледна момчетата. Някой се осмели да извика:

— Две.

Друго момче жестоко възрази:

— Толкова много?

Изабел я задърпа за ръката, докато стоеше като вцепенена и примигваше, и я отведе настрана. Едва тогава Дейзи осъзна, че са й поставили оценка по десетобалната система.

Избухна в плач и побягна към входа на училището през тълпата ухилени момчета. Вълна на срам и унижение заличи всичко на света от съзнанието й.

— Копелета! — изръмжа Изабел и се втурна след нея.

Дейзи се залута в коридора с дъбова ламперия и големи дърворезби, представляващи портрети на бивши ректори и капитани на отбора по крикет, чиито имена бяха гравирани със златни букви. Имаше мраморни бюстове, лъскави гранитни плочи на пода и вази с цветя. Докато търсеше тоалетната, по пълните й бузи потекоха сълзи.

— Дейзи!

Изабел я настигна и я сграбчи за дантеления жакет.

— Остави ме на мира — проплака Дейзи. — Изглеждам като клоун.

Приятелката й отвори най-близката врата и я блъсна в празна класна стая. Натисна ключа за осветлението и разтърси раменете й.

— За бога, изтрий очите си — почти изкрещя Изабел. — Трябва да се стегнеш. Не бива да те виждат така.

— Вече е твърде късно — каза Дейзи. Очите й бяха зачервени, от носа й се стичаха сополи и бе бледа като призрак. Ружът смешно се открояваше на страните й. — Не мога да повярвам, че успя да ме придумаш да дойда тук, Изабел. Толкова съм дебела и грозна. Разбира се, че никое момче не би ме харесало.

— Вземи — Изабел отвори малката си копринена чантичка й извади пакет носни кърпички. — Изтрий сълзите. Ще бъдем тук до единадесет. Трябва да…

Дървената врата проскърца и рязко се отвори. Стомахът на Дейзи се сви. Господи, ставаше все по-лошо. Някой от учителите от „Чатсфорд“ щеше да влезе и да я види в това състояние…

— Какво правите тук, по дяволите? — Виктория Кембъл изгледа двете си съученички с явно презрение. — Излизайте. Момичетата могат да стоят само в залата или тоалетната.

— Имам идея, Виктория — каза Изабел. — Защо не се разкараш?

Хлътналите бузи на Виктория се зачервиха.

— Аз съм капитан на отбора. Ще правите каквото ви наредя.

— Подреди следните думи в популярна фраза: „майната, си, на, върви“ — просъска Изабел.

Виктория погледна Дейзи.

— За какво плачеш? Дадоха ти цели две точки. Обикновено получаваш нула.

— Оцениха ме по-високо от теб — напомни й Изабел. — Още преди да разберат каква змия си.

— Ела в залата или ще повикам госпожица Крауфорд — заплаши Виктория. — Довлечи и нея.

Посочи с пръст разтрепераната Дейзи, излезе и затръшна вратата.

— Нали не искаш да дойде госпожица Крауфорд? — промълви Изабел с умоляващ тон.

— Не, не искам!

Дейзи се бе поуспокоила. Не искаше Виктория да триумфира и нямаше да й достави това удоволствие. Изабел бе права да я прати на майната си.

— Ще ми дадеш ли кърпичка? — попита тя.

— Дръж — отвърна Изабел.

Дейзи погледна вярната си приятелка. Стори й се малко сърдита. Знаеше, че Изабел би предпочела да танцува с Том Райс. Непрекъснато говореше за него.

Най-сетне тя изтри сълзите, издуха носа си и няколко пъти си пое дълбоко дъх.

— Добре. Да отидем на бала. Ще се опитам да отмъкна малко алкохол от шести курс — тръсна глава назад, имитирайки мятане на дълги коси. — Не изглеждам толкова зле. Ако не искат да танцуват с мен, те губят.

Отвори вратата със замах и леко побутна Изабел към коридора.

Щом влязоха в „балната зала“, която всъщност бе столова с временно изнесени маси, малко разноцветни светлини и лъскаво кълбо на тавана, Дейзи успя да намери тоалетната, предвидена за ползване от момичетата. За щастие остана сама там. Всички други момичета търсеха тъмни кътчета за уединяване с приятелите си или вееха коси и поклащаха стегнатите си задни части с надеждата да си намерят партньори сред пъпчивите момчета с черни фракове…

Дейзи леко се усмихна и си помисли: „Добре, лицето, което ме гледа от огледалото, е закръглено, но нима изглежда по-зле от лицата на кривозъбите ми връстници отвън, които са покрити с акне?“ Бе забелязала един младеж с безброй пъпки, наподобяващи изригващия вулкан Етна, друг с очила със стъкла, дебели колкото дъното на бутилка кока-кола, а трети с огромни скоби на зъбите. Извади безплатната мостра от парфюм, която бе получила заедно с едно списание и бе сложила в чантичката си, втри малко в китките и шията си и уверено влезе в залата.

Трябваше на всяка цена да се възползва от възможността да си отмъсти. Все пак не бе единствената, която щеше да прекара ужасна вечер. Тя бе писателка. Щеше да седи, да наблюдава и да си води бележки. Копнееше за червената си тетрадка, но я бе оставила в стаята си в общежитието. Трябваше да нахвърля записките мислено. Запристъпва, представяйки си, че е величествен испански кораб, като онзи от поемата, която бяха изучавали преди седмица. Устреми се към свободно място на скамейката до стената. Изабел и Ема вече си бяха намерили кавалери и танцуваха с тях. Дейзи се надяваше единият да е Том Райе. Виктория, Арабела и повечето други момичета бяха сами на дансинга.

Изведнъж й стана ясно как ще премине вечерта. Въпреки официалните костюми се очертаваше скучна детска дискотека, на която през две трети от времето момчетата ще си щъкат на групички и ще кроят планове как да се доберат до малко сайдер, а момичетата ще танцуват едни с други и ще се преструват, че не желаят присъствието на момчета в компанията си. Когато момчетата най-сетне съберяха кураж да ги заговорят, дискотеката щеше да бъде към края си. Обикновено едно момче поканваше едно момиче на танц и другите се осмеляваха да го последват. Танците траеха не повече от пет минути, защото хората бързаха да разтребят. Поглеждаха се часовници, момчетата се мъчеха със закопчалките на сутиени, натъпкани със салфетки, следваше кратко преплитане на езици лампите светваха. Момичетата си тръгваха с истеричен смях и надежда за телефонни обаждания, а момчетата се надлъгваха на кого Джо Смит е позволила да пъхне ръка под бикините й.

Вътрешният й монолог я накара да се засмее. Виктория Кембъл, която се кълчеше на последния хит на „Банана рама“ края на дансинга, я чу.

— Не ми се смей, прасе такова! — просъска тя и се изчерви.

— Не мога — отвърна Дейзи. — Танцуваш ужасно. Най-добре стой до масата с напитки.

— Извинете — обади се нечий глас.

Дейзи се обърна. Зад нея бе застанало високо, кльощаво момче. Костюмът му стоеше безупречно, но личеше, че е слаб, като вейка.

— Ще имам ли честта да потанцувате с мен?

Виктория тържествувайки развя коси, приближи се към него и зелените й очи светнаха срещу Дейзи. Но се отдръпна, когато вместо на нея момчето подаде костелива ръка на Дейзи.