— Мамка му! Трябва да тръгвам — каза тя.

— Вече? Та ти току-що дойде.

— Знам. Съжалявам. Наистина трябва да вървя — скочи от дивана.

— Дори не ми даде телефона си — промърмори Перес и присви очи. Явно не можеше да повярва, че тя ще го разкара.

— Ето.

Попи му написа номера си, ужасно засрамена. Зак Мейсън и останалите отново я зяпаха. Почувства се като малко момиченце.

— Довиждане, Пепеляшке — заядливо каза една блондинка и помръдна само кървавочервения си маникюр за сбогуване. — Тръгвай, преди да се превърнеш в тиква.

Попи отново се изчерви и бързо излезе от съблекалнята, изтича по коридора и продължи през клуба. Вече бе пусто. Момичетата се бяха разотишли, явно загубили надежда за бек стейдж среща с любимците си. Лампите светеха и там, където преди малко се бе вихрил рок купон, сега бе мръсно и пълно със смачкани пластмасови чаши и други отпадъци. Една странична врата бе леко открехната. Тя побутна тежката метална решетка и излезе на тротоара.

Все още нямаше полунощ и Сънсет не бе опустял. Метълите, рокерите и проститутките бяха в стихията си на светлината на уличните лампи, а неоновите табели на клубовете проблясваха под билбордовете с реклами на филми…

Но за Попи бе дошъл краят на развлеченията. Адски бе закъсняла, както биха се изразили „Металика“. Имаше късмет и бързо намери такси, което я откара до Холивуд Хилс. Прозорците на Кончита светеха, но тя нямаше време да се тревожи за това. Попи пъхна десетачка в ръката на шофьора, изскочи навън, метна се в поршето й запали. Входната врата се отвори и излезе Кончита по розов халат с развързан колан, размахвайки ръце.

— Сеньора Попи, какво правите?

Попи спусна стъклото.

— Добре съм, Кончита, няма да ме изпортиш, нали? Моля те.

Преди да чуе отговора й, Попи профуча през портата, спусна се по хълма и излезе на Сънсет. По дяволите! Добре че поне движението в този късен час не бе натоварено. На един светофар свали якето си, а на следващия мрежестия си чорапогащник. Ако успееше да се прибере преди родителите си, щеше да разполага с три секунди да се преоблече. Доближи длани до устата си, за да се увери, че дъхът й не издава нищо. Водката нямаше мирис, а тя не бе пила много „Джак Даниелс“. Може би имаше малка вероятност да й се размине…

Най-сетне стигна до портала от ковано желязо и…

Нямаше късмет.

Проклятие. Колата на родителите й бе паркирана на алеята. Лампите светеха и тя видя майка си да крачи нервно из хола с безжичен телефон в ръка и енергично да жестикулира. Входната врата рязко се отвори и баща й се втурна към нея. Попи бързо пъхна чорапогащника в джоба на якето си.

— Попи!

Майка й хвърли телефона и хукна навън след съпруга си. „Каква мелодрама“, помисли си Попи. Дали да ги погледне? Или не. Плахо вдигна очи към лицето на баща си.

— Какво… какво… къде беше, за бога? — той провря ръка през прозореца и разтърси раменете й. — С какво си облечена? Приличаш на уличница! Пак онази дяволска музика, а!

— Попи! О, Попи! — захленчи майка й. — Добре ли си? Детето ми! — огледа я през сълзи и щом се увери, че е здрава и читава, започна да крещи: — Какви са тези дрехи? Дъщеря ми излиза облечена като повлекана! Имахме ти доверие! Ти ни предаде!

— Всичко е заради проклетата музика. Само пияниците и наркоманите харесват онази пънкарска какофония — изръмжа баща й.

— Забранено ти е да излизаш, завинаги!

— Мамо… опомни се…

— Завинаги! — гръмогласно повтори баща й. — Не смей да разговаряш с майка си по този начин, госпожице! Влизай в къщата, по дяволите!

— Без ругатни, скъпи — по навик се обади майка й.

Господин Алън заплашително погледна дъщеря си.

— Все още не съм свършил с теб — каза той. — Докато живееш под моя покрив, ще спазваш моите правила!

Седма глава

— Да видим какво има тук.

Дейзи застина. „О, не, помощ!“ Бе толкова погълната от историята, че не бе чула стъпките на госпожица Крауфорд. Старата гаднярка се славеше с това, че носи обувки с меки подметки, за да не я чува никой, когато слухти из общежитието нощем. По-често от всеки друг учител хващаше момичета да пушат или да си бъбрят в стаите след часа за лягане.

Освен това тя мразеше Дейзи.

„Трябваше да бъда нащрек“, помисли си Дейзи и закръгленото й лице се изчерви. Беше твърде късно.

Учителката грабна тетрадката с дебели червени корици от ръцете й и започна да чете на глас нахвърляните й бележки с ужасяващ напевен тон:

— Първа глава — смръщи рунтавите си вежди й навъсено изгледа Дейзи. Останалите от класа ги гледаха. — Господи, колко вълнуващо! Госпожица Маркъм намира английската класика за скучна и е решила да сътвори нещо свое!

Всички момичета бяха затаили дъх и наблюдаваха сцената с ужас и любопитство.

— Емили Маклауд потръпна от планинския хлад — подигравателно зачете госпожица Крауфорд. — Не бе сигурна какво да мисли. Все пак никога не бе виждала британските си братовчеди, а и този Рори бе само далечен роднина. В Шотландия бе твърде студено за човек, свикнал със слънцето в Ел Ей. Но майка й бе настояла, и ето я тук. За Емили бе чест да бъде поканена на този бал. Майка й държеше единствената й дъщеря да направи добро впечатление в замъка. Замък? Самата дума бе накарала Емили да потръпне. Как трябваше да се държи на такова място? Бе виждала само гумени замъци в Дисниленд — госпожица Крауфорд се засмя подигравателно. — Един съвет, Дейзи. Когато те накажат да стоиш затворена в стаята си, поне се занимавай с нещо по-полезно. Не с тези глупости. Може би ако внимаваше повече в часовете ми, щеше да се научиш да пишеш така, че хората да искат да прочетат творенията ти.

Дейзи наведе глава. Разбира се, че нямаше смисъл. Какво си бе въобразила? Сега целият четвърти курс бе чул жалкия й опит за любовен роман.

— Толкова е блудкаво. Напомня ми за Джудит Кранц — добави госпожица Крауфорд като язвително заключение. — Забрана за излизане и две черни точки за „Саквил“.

Грубо подаде тетрадката на Дейзи и тя припряно я сложи встрани и отвори копието си от „Както ви харесва“.

За щастие успя да прикрие блясъка в очите си.

Да! Госпожица Крауфорд мислеше, че Дейзи пише като Джудит Кранц!

Докато класът послушно се изтегляше през вратата, Виктория подло я смушка, защото бе донесла още две черни точки на отбора си, а някои от другите момичета я изгледаха с явен интерес.

— Е — обади се Арабела, която колкото и да не искаше да признае, проявяваше любопитство, — какво става по-нататък с онзи Рори? Тя влюбва ли се в него?

— Той е земевладелец — каза Дейзи. — Среща се с нея, но не знае коя е и й се присмива, защото я взема за някаква туристка. После, когато отново се виждат в замъка на бала, тя разбира, че пред нея стои онзи, който я е направил за смях в Единбург, и избягва.

— Като Пепеляшка — задъхано отбеляза Арабела.

Изабел Соумс се похвали:

— Дейзи ми прочете следващия откъс. Тя се опитва да стигне до летището, но има голяма буря и полетите от Шотландия са спрени.

— Искам да го прочета! — заяви Арабела.

Виктория я побутна.

— Стига. Това е някаква тъпа история, съчинена от дебелата Дейзи.

— Господи, каква кучка си, Вики — намеси се Изабел.

— Наистина искам да го прочета — увери я Арабела и леко се изчерви заради спречкването с Виктория.

— Може — каза Дейзи, — но Ема Уилкинс ме помоли първа.

Почувства странен прилив на радост. Въпреки че Арабела бе от същия отбор, не бе бясна заради черните точки. Просто искаше да прочете романа й.

Дейзи трябваше да измисли какво да се случи, когато героинята разбере, че трябва да се върне в града. Единственото й желание бе да се усамоти в стаята си и да продължи да пише.

— Трябва да вървя — каза тя и се оттегли.



Тази година зимата настъпи рано. Разрази се силна буря, която повали хиляди дървета в Южна Англия и блокира пътищата от и за Уитъмбъри. Момичетата гледаха новините и страховитите кадри на наводнени села и заклещени влакове ги караха да надават викове. Единствената тема за разговор в общежитието бе годишната дискотека с момчетата от пансиона „Чатсфорд“ и дали възпитаничките на „Сейнт Мерис“ ще могат да отидат.

Дейзи се молеше отговорът да е „не“. Искаше само да стои в стаята си и да пише своята книга. През зимата обичаше да гледа зелените хълмове, посребрени от мъгла, която приличаше на захарен памук, и тъмните облаци, надвиснали от навъсеното бяло небе. Обичаше голите стволове и клони да се открояват сред пустия пейзаж, а тя да бъде вътре, за предпочитане пред камината, докато суровият вятър навън свири и брули покривите. В „Сейнт Мерис“ нямаше камини, но бе доста топло. Времето бе идеално за писане. Преброи по колко думи средно има на ред и умножи броя им по този на редовете, а след това по страниците, които бе написала. Напредваше. Може би вече бе наближила двадесет хиляди думи.

Имаше опашка от желаещи да прочетат готовите глави. Подигравките, които бе свикнала да понася, бяха намалели. Дори Виктория просто я отбягваше.

Дейзи не искаше всичко да започне отново.

— Хей! — влезе Изабел и стовари чантата си на леглото. — Видя ли това?

— Какво е? — попита Дейзи.

Изабел извади откъсната страница от списание.

— „Къмпани“ обявява конкурс за книги. Ако спечелиш, отиваш на вечеря с импресарио, издател и Марша Уотсън.

— Наистина ли?

Дейзи сграбчи листа. Беше истина. Искаха откъс от произведение, една глава, не по-дълга от три хиляди думи. Голямата награда бе петстотин лири и шанс ръкописът да бъде предоставен на издателство. Сърцето й се разтуптя. Ами ако наистина спечелеше? Може би така бе писано.

— Но трябва да бъде напечатано.

— Мога да набирам текстове. Уча се в компютърния клуб — решително каза Дейзи.

— Трябва да участваш. Всички смятат, че пишеш страхотно — увери я Изабел.