— Име? — отегчено попита мъжът.

— Трикси Кембъл — каза момичето и нацупи устни.

Той прегледа някакъв лист хартия.

— Не си записана, не можеш да влезеш.

— Хей, стига…

Някой леко открехна вратата отвътре. Всички момичета нададоха истерични викове.

— Зак! За-а-ак! Пийт! Карл! Рик! Джейсън! А-а-а!

Вокалистът подаде глава и се усмихна. Момичетата протегнаха ръце с хартийки.

— Може ли автограф?

— Ще се подпишеш ли на гърдите ми? — обади се Трикси, смъкна горнището си и показа забележителни форми в стегнат сутиен от черна дантела.

Попи бе смаяна, но се постара да го скрие.

— Разбира се, сладурче — отвърна певецът. Бе въоръжен с черен маркер и надраска нещо върху плътта на момичето, което се заливаше от смях.

— Пийт, нали мога да вляза? Нали мога да вляза? — настойчиво умоляваше някаква червенокоса. Не бе красавица, имаше твърде голям задник, за да носи къса прилепнала пола.

Китаристът поклати глава.

— Тук отзад е пренаселено, съжалявам.

Попи се изчерви и плахо се отдръпна назад. Това място не бе за нея. Никога по-рано не се бе опитвала да проникне зад сцената, но не желаеше да показва гърдите си, за да получи достъп. Застана встрани от тълпата с химикалката си и салфетката, която бе донесла от бара за автограф от басиста. Сега разбра защо другите момичета й се бяха изсмели. Автографите бяха претекст, начин да се доберат до звездите и да зададат въпроса: „Мога ли да дойда при вас?“

Такова бе и нейното желание, но начинът да го осъществи й се струваше унизителен. Тя не бе от момичетата, които биха поискали автограф на гърдите си. Срамуваше се от себе си. Явно не бе толкова печена рокаджийка, за колкото се бе смятала. Може би бе порядъчно еврейско момиче, което трябваше да си отиде у дома.

През вратата надникна Рик Перес. Попи затаи дъх. „Страхотен е — помисли си тя. — Изумително секси“. Тези леко дръпнати очи и катраненочерни коси. Имаше спирала на миглите, но така още повече приличаше на истинска рок звезда от „Ню Йорк Долс“. Страните й отново пламнаха, но този път лампите в клуба бяха включени. Беше толкова близо до него, а се чувстваше ужасно неловко. Искаше да каже нещо, но сякаш се бе вкаменила, със салфетката в ръка.

— Рик! — крещяха момичетата. — Рик!

Басистът раздаде автографи върху кутии от цигари и телесни прелести, а после хвърли поглед отвъд тълпата и съзря Попи.

Тя затаи дъх. Гледаше право към нея.

Рик й даде знак. Без съмнение, посочи точно нея и раздвижи свития си пръст.

Всички момичета едновременно се обърнаха натам. Залитайки, Попи се придвижи между тях, внимавайки потните й длани да не намокрят салфетката. Опита се да измисли какво да каже, освен „Може ли един автограф?“, но като че ли бе онемяла.

— Кучка! — тихо промърмори Трикси, но така, че Попи да я чуе. Вече стоеше срещу него и цялата тълпа се взираше в нея. Лицето й гореше чак до ушите. Просто не можеше да вдигне поглед. Той бе висок и очите й бяха на нивото на гърдите му. Усещаше, че я гледа.

— Чарли? — имаше дрезгав глас, навярно резултат от доста цигарен дим и алкохол. — Тази млада дама е с нас.

— Разбира се, Рик — каза охранителят.

— Хей! — в хор викнаха момичетата.

Попи зяпна от изненада. Басистът преметна нещо върху раменете й. Беше парче зелен плат с надпис „Гост“. Охранителят отвори вратата, за да влязат.

— Чакай малко! — изкрещя червенокосата. — Аз съм с нея! Приятелки сме! Познавам я…

Рик помогна на Попи да мине през вратата, която се затвори с трясък зад тях и заглуши недоволството на отчаяните момичета отвън. Озоваха се в коридор, боядисан в сиво, който водеше до широко отворени врати като на обикновен офис. Нямаше никакъв блясък, но тя бе там, сред музикантите от „Дарк Ейнджъл“, и Рик Перес закрилнически бе обгърнал раменете й.

Зак Мейсън, вокалистът, я огледа от главата до петите и се усмихна широко на Перес.

— Бива си я — каза той. — Най-готиното гадже в този клуб.

Попи едва дишаше.

— Виж — каза китаристът Пийт, — изчервява се. Не си спомням кога за последен път съм видял маце да се изчервява.

Рик Перес я погледна.

— Здрасти — каза той.

— Здрасти — едва прошепна Попи.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Перес. — Имаме хладилни чанти с бири и твърд алкохол.

— Благодаря, с удоволствие — възпитано отвърна тя.

Перес втренчи поглед в нея и избухна в смях.

— Много си сладка. Ела. Насам.

Шеста глава

Попи влезе след Рик в малка, претъпкана стая.

Стените бяха нашарени с графити, а всеки свободен сантиметър бе запълнен с маркер с неприлични думи, имена на групи, оплаквания заради повредени душове и ругатни по адрес на организаторите. Имаше два дивана с изтъркани кожени тапицерии, разрязани на множество места. Останалите от групата се бяха изтегнали на тях с дългокосите си приятели, гръмогласни и пияни. Всяка равна повърхност бе затрупана с кутии от кока-кола. В единия ъгъл имаше голяма хладилна чанта с лед, сода и бира. На едната маса бяха останките от вечерята им — метални тавички със сирене, плодове и парчета от сандвичи. Не особено рокаджийско. Имаше и по-прясно заредена маса с бутилки водка, кутии сок от боровинки и пластмасови чаши, все още почти непокътнати. Попи се досети, че някой е донесъл алкохола едва сега. Неразумно бе да се поема риск музикантите да се напият преди края на изявата си. Около масата с напитките се бяха събрали момичета, които оправяха прическите си и надничаха в замъгленото огледало. Смееха се и разменяха по някоя реплика.

Попи не можа да сдържи любопитството си и ги огледа.

Не бяха като онези отвън, макар и издокарани в същия стил: с много къси поли, дантелени сутиени, кожа, високи токове и капси и съвсем същите дълги руси коси, крещящ грим и доста гола плът. Но тези момичета бяха красавици и не изглеждаха толкова отчаяни. Не носеха нищо за автографи, пиеха от алкохола на групата, гризяха техните стръкове целина и се държаха така, сякаш имаха неоспоримо право да бъдат там.

— Какво ще пиеш?

Рик отново я заговори. Попи все още не можеше да повярва, че е тук и си бъбри с басиста.

Изведнъж препълнената с хора тясна съблекалня й се стори най-готиното място на света.

— Водка и сок от боровинки — отвърна Попи. — Благодаря.

Настани се в незаетия ъгъл на единия от диваните и замечтано прикова поглед в него.

Рик Перес се ухили и отиде да й забърка питие. Момичетата, застанали до барплота, се хвърляха на врата му и му се усмихваха право в очите, сякаш тя не съществуваше.

Попи започна да схваща правилата на играта. Това бе джунгла, в която оцеляваха най-силните. Или най-красивите. Никой не даваше пет пари за нея. Няколко момичета я изгледаха с пренебрежение…

Но Рик се върна и й подаде чаша. Попи потърси утеха в голяма глътка, но се намръщи.

Той се засмя.

— Твърде силно е за теб, а?

— Може да се каже.

— Впрочем на колко години си?

— На седемнадесет — излъга Попи.

— Аз съм на двадесет и две.

— Супер! — отбеляза Попи, преструвайки се на отракана.

Рик седна на дивана и нехайно прокара ръка зад гърба й. Пръстите му докоснаха рамото й и през нея сякаш премина електрически ток. Попи видя, че другите момичета я зяпат и презрително притварят изрисуваните си очи. Почувства тръпка на триумф. Той предпочиташе нея, беше я избрал сред тълпата.

„Много гот“, помисли си Попи.

— Видях те на бара — каза той.

— Знам — уверено отвърна тя и му се усмихна. — И аз те видях.

— Хареса ли ти групата?

Струваше й се лесно да отговори на този въпрос. Започна да се отърсва от напрежението.

— Мисля, че във вас има нещо.

— „Имало нещо“ в тях — провикна се една блондинка от барплота. — И таз добра!

Китаристът хвърли поглед към Попи.

— „Дарк Ейнджъл“ са най-великата банда на всички времена — изчурулика момичето в скута му.

Попи завъртя очи.

— Не, не е така. Стига.

Рик Перес отново се засмя, този път в израз на недоверие Попи осъзна със секунда закъснение, че всички в стаята се взират в нея. Едва сега разбра, че момичетата, поканени от групата, нямат право да изразяват мнение, освен нещо от рода на „Вие сте богове, момчета“.

— Дали изобщо ни е харесала?

Зак Мейсън зададе този въпрос на Рик, сякаш Попи бе негова собственост и той носеше отговорност за голямата й уста. Мейсън бе прегърнал две дългокраки красавици, и двете червенокоси. Едната бе отпуснала замаяната си глава на гърдите му, а другата бе с полуразкопчана риза, под която се подаваше бял дантелен сутиен.

— Не, харесвам ви. Направихте страхотно шоу. Но тонколоните бяха твърде силни за толкова малко помещение. Мисля, че ви трябва по-голяма сцена, за да се движите свободно, а осветителят направи голям гаф с онзи номер…

— Кръстосания огън — каза Джейсън, барабанистът.

— Явно си доста вътре в нещата — подхвърли червенокосата с разкопчаната риза и нацупи устни срещу вокалиста. — Какво прави тази тук?

Той не й обърна внимание и повдигна чашата си към Попи.

— Онзи наистина се издъни.

— Не ме освети по време на солото ми — промърмори китаристът Карл.

— Добре, Шарън Озбърн — каза Рик Перес, — какво ти хареса в шоуто ни?

— Всички песни и въздействието ви върху публиката — спокойно отвърна Попи.

Мейсън се усмихна широко.

— Печена е. Да не говорим, че е най-готиното маце тук.

— Знам — отвърна Перес със самочувствието на познавач.

Момичетата на бара се намръщиха и наобиколиха другите музиканти като рояк комари, съзрели гола плът.

Попи сведе поглед към чашата си и отпи глътка. Беше се държала глупаво. Защо не можеше просто да държи езика си зад зъбите и да си трае? Все пак той бе толкова зашеметяващ…

За миг зърна часовника си. Показваше единадесет и тридесет.