Попи тръпнеше в очакване. Запита се кой ли ще свири тази вечер. Дори когато групата бе слаба, си струваше човек да прекара една вечер тук, да се напие и да пофлиртува с момчетата или още по-добре — с музикантите. Мокрите й сънища бяха за Джон Бон Джови или Рик Севидж, а понякога дори за Ад Рок от „Бийсти Бойс“. По-впечатляващо бе да харесваш „Слейър“, но тя не си падаше по тях. Твърдият метъл дразнеше слуха й и все пак не пропускаше и изявите на подобни групи. Тя бе от метълското братство и изпитваше удоволствие да се присмива на феновете на Деби Гибсън.

Таксито спря пред клуба. Попи слезе и тръсна дългите си коси със съвършен червеникаворус цвят.

— Хей, бонбон.

— Здрасти, сладурче.

— Бомба си…

Попи си даде вид, че не обръща внимание на одобрителните подмятания, когато навлезе сред тълпата, но прехапа устни, за да сдържи усмивката си. Някой видя това и докато влизаше, след нея прозвучаха множество подсвирквания.

Здравенякът на входа й махна с ръка.

Попи повдигна изящните си вежди и сложи ръце с лакирани нокти на гърдите си, които изглеждаха още по-едри със стегнатия сутиен с подплънки, а вдлъбнатината между тях се подаваше над изрязаното деколте на корсажа й. Притисна ги с пръсти, сякаш за да каже: „Аз ли?“

— Да, ти, сладурано.

Тежкарят я огледа от главата до петите, поразен от изваяните й форми, светлите й очи и мургаво лице, скъпата боя за коса, черната къса пола, ботите с висок ток и мрежестия чорапогащник. С миловидното си лице и нежна момичешка кожа тя представляваше късче от метълския рай. Приличаше на модел от клип на „Синдърела“.

Тръгна към него с уверена походка. Обикновено връстничките й се приближаваха плахо, с отчаяна надежда да получат пропуск или билет или просто да не бъдат изхвърлени. Но не и това хлапе. Естествено, той не изпита уважение, не гледаше сериозно на момичетата. Просто бе впечатлен от външността й.

— В списъка си — каза той.

Попи го удостои със зашеметяваща усмивка, която разкри съвършено равни бели зъби, плод на осемнадесетмесечните усилия на най-добрия ортодонт в Бел Еър.

— Благодаря — каза тя.

— Мамка ти! — един от рокерите от „Хеле Ейнджъл“ застана пред опашката и изръмжа: — Не провери името й. Даже не я попита как се казва.

Портиерът го изгледа заплашително. Тренираше културизъм и би могъл да смели всеки пиян рокер.

— Казва се Бонбон — отвърна той.

Попи понечи да извади фалшивата си лична карта.

— Няма нужда.

Здравенякът й намигна и заслужи още една усмивка.

Подобни случки галеха самочувствието й и й напомняха колко е секси. Една от нечистоплътните рокерки без грим дръзна да я нарече „кучка“. Попи метна коси и влезе в клуба.

Някои хора, включително и родителите й, биха казали, че е опасна лудост едно момиче да ходи само в „Сънсет Стрип“. Особено еврейска принцеса от Бел Еър като Попи. Но според нея грешаха. Трябваше само да бъде внимателна и от време на време да подхранва егото на мъжете. Веднъж бе гледала „Бед Брейнс“ от първия ред и натискът на хората зад нея бе толкова мощен, че едва не я бяха премазали. Беше им се усмихнала и двама от тях бяха опрели ръце на ръба на сцената пред нея, така че тя да се озове в малка защитена ниша.

Клубът бе претъпкан. От стените буквално се стичаше кондензирала влага. Хлапетата бяха плувнали в пот, въпреки че бяха оставили якетата си на гардероба. Момичетата едно по едно сваляха пластове дрехи. Може би клубът бе проектиран толкова тесен именно с тази цел. Попи се огледа и видя, че всички момичета около нея са останали само по дантелени сутиени. Някои от тях имаха временни татуировки. Адреналинът й започна да се покачва. На сцената се суетяха роудита, които отнасяха една техника и инсталираха нова. По пода се въргаляха пластмасови чашки и други боклуци. Явно едната група вече бе приключила и трябваше да излезе следващата. Нямаше за какво да съжалява. Обикновено подгряващите групи бяха скапани. Попи се придвижи до бара.

— Здрасти, маце — каза барманът. Познаваше Попи. Често я бе виждал тук, въпреки забраната малолетни да употребяват алкохол. Бяха осемдесетте години, кой не я нарушаваше? Освен това момичета като нея трябваше да се напиват. Така шансовете на някого да му излезе късметът с тях бяха по-големи. Въпреки че обикновено такива хитруши не идваха сами, а наоколо се навърташе някое мускулесто гадже.

— „Джак“ и диетична кола — поръча тя не твърде самоуверено.

— Веднага — съгласи се той все пак.

Попи се настани на бара и отпи глътка от леденостуденото питие. Господи, това бе блаженство. Толкова много симпатяги с дълги коси и мускули… не че искаше да има нещо общо с тях. Беше твърде млада. Щеше да почака, докато се появи нещо по-сериозно от красавец, който търси компания за една нощ, въпреки че всичките бяха готини рокаджии.

Тези момчета бяха просто наслада за очите.

Тук се чувстваше като у дома си. В своята среда, в своето братство. Не бяха шестдесетте, но се бе появил дух, неразбираем за Типър Гор и майките от предградията на Лос Анджелис, които водеха кампания за забрана на метъл групите и агресивните им текстове. За срам на Попи, собствената й майка се бе присъединила към това движение. Но никой не възхваляваше Сатаната, хората просто се забавляваха. Секс, наркотици и рокендрол. Какво лошо имаше в това?

Майка й смяташе, че музикалната индустрия пречи на филмовата. Попи отпи още една глътка от огнената течност, която разхлаждаше устата й, но изгаряше гърлото й. Майка й щеше да побеснее, когато й каже, че е решила да прекрати уроците по актьорско майсторство. За какво й бяха? Тя искаше да стане рок звезда, а не скучна актриса. „Да ходя на прослушвания и да хленча пред продуценти. Не, благодаря“. Попи мечтаеше да основе изцяло дамска рок група, да мята русите си коси на сцената и да опъва жици. Или може би да свири на бас китара. Басистите бяха готини, защото трябваше само да поддържат ритъма и можеха да се движат по цялата сцена. Би искала да бъде соло вокал, но въпреки уроците по пеене при госпожа Тишбаум, гласът й звучеше малко по-добре от жабешко квакане.

— А сега…

Прожекторите угаснаха. Тълпата нададе викове и вдигна ръце във въздуха, показвайки знака на хевиметъл.

— Посрещнете… „Дарк Ейнджъл“!

„Дарк Ейнджъл“ започнаха да свирят.

Непрекъснато звучаха одобрителни възгласи, размахваха се юмруци и всички напираха към сцената, където момичетата от първия ред, притиснати към ръба, умолително протягаха ръце. По тях пробягваха светлини — червени, сини и златисти, докато звучеше първото парче на групата.

Попи бе завладяна от музиката. Отпиваше, без да откъсне поглед от сцената, като хипнотизирана. Бе пристигнала твърде късно, за да си намери хубаво място, и остана там, където бе седнала. За щастие виждаше всичко. Господи. Бяха зашеметяващи и свиреха страхотно. Отличаваха се от повечето дългокоси групи, но не свиреха типичен траш метъл.

Бяха нови, различни и… невероятни.

Явно знаеха това. Вокалистът крачеше по тесния подиум със самочувствието на хедлайнър на концерт в Медисън Скуеър Гардън. Китаристите флиртуваха с пищящите мацки на първия ред, а басистът…

Беше висок и слаб, имаше лъскави кожени панталони и кърпа на главата и от време на време чувствено поглаждаше баса си. Очите му бяха с форма на бадем, косите черни и буйни, а кожата на гърдите гладка. Разпали у нея страст. Повечето други момичета си падаха по вокала, а някои по китаристите. Но Попи бе привлечена от този мрачен, загадъчен чаровник. Надигна се на табуретката си и се озова под единия от кръглите прожектори над бара. Загледа се в него над главите на правостоящите.

И той я видя.

Очите му плъзнаха поглед по русите й коси, повдигнатия сутиен, тънката й талия и рокаджийските й одежди. Попи усети пулсираща топлина в тялото си. Винаги привличаше вниманието на мъжете, но за първи път я бе забелязал някой, когото харесваше. Начинът, по който я гледаше, я накара да се почувства разсъблечена и изгаряща.

Не можа да прикрие смущението си. Сведе очи. Когато отново ги вдигна, басистът все още се взираше в нея. Сякаш бе очаквал да го погледне. Бе пленена от него.

Попи се изчерви. Не че някой в клуба би забелязал това. Разтвори устни.

Той се усмихна и съблазнително й намигна.

Попи неволно вдигна ръка и закри устата си. До всяка клетка на тялото й пропълзяха топли вълни. Зърната на гърдите й изпъкнаха под сутиена. Не издържа и се отдръпна от светлината на прожектора. Басистът извърна глава. Вдигна китарата си над главите на феновете и притича от единия край на сцената до другия.

Барманът се засмя зад гърба й.

— Мисля, че те хареса — каза той. — Не бих го упрекнал.

Попи развълнувано се завъртя към него.

— Как се казва пичът?

— Рикардо Перес — отвърна барманът. — Наричат го Рик.

— Рик — повтори Попи, сякаш изрече вълшебна дума. Трябваше на всяка цена да се запознае с него.

Отпи нова, по-дълбока глътка „Джак Даниелс“. Алкохолът я отпусна и й вдъхна увереност. Попи се обърна към сцената и погълната от музиката и светлините, продължи да гледа Рик и да си фантазира с надеждата отново да хвърли поглед към нея.

Преди „Дарк Ейнджъл“ да слязат от сцената след втория бис и лампите да светнат, тя успя да намери вратата за бек стейдж помещението. Не беше трудно… там се бе събрала тълпа момичета, които горещо се молеха на якия охранител, застанал отпред, подскачаха или оправяха косите и грима си.

— Всички ли чакате за автографи? — попита Попи.

Кльощава блондинка с огромен изкуствен бюст й хвърли смразяващ поглед.

— Да, точно така… за автографи — подигравателно каза тя.

Другите момичета се засмяха на наивния й въпрос.

— Ще излязат ли? — попита Попи охранителя.

Той я изгледа глуповато.

— Не знам.

— Хайде, скъпи — глезено замърка едната от изрусените фенки и раздвижи гърди срещу него. — Аз съм в списъка. Трябва да ме пуснеш, станала е някаква грешка…