Куинлън поклати глава и плесна с ръка по масата.

— Само утежняваш живота на всички ни — изръмжа той. В този момент вратата се отвори и полицаят се обърна към нея. В стаята надникна друго ченге и промърмори нещо, което Ема не можа да чуе. Куинлън се изправи и тръгна към вратата. — Не мърдай оттук — предупреди я той. — Веднага се връщам.

После затръшна вратата зад гърба си. Ема изчака, докато стъпките му утихнат по коридора, и се наведе над предметите, които бяха пръснати на масата. Шалът, просмукан с аромата на Сътън. Документът за освобождаване на колата, подписан от Сътън. После погледна към корицата на „Малка къща в гората“. Малко момиче с червена рокля, притиснало кукла към гърдите си. Като малка Ема много обичаше тази книга и прекарваше часове с героите на Лора Инголс Уайлдър — въпреки всичките мизерни къщи, в които бе попадала, поне не й се налагаше да живее в колиби от кал, като първите пионери. Но какво правеше тази книга в колата на Сътън? Ема се съмняваше, че на седемнайсет години сестра й ще седне да чете нещо такова — всъщност че изобщо ще се заинтересува от подобна книга.

Трябваше да се съглася с нея. Достатъчно ми бе да погледна корицата, за да започна да се прозявам от досада.

Ема взе томчето и го разлисти. Страниците миришеха на мухъл, сякаш от доста време не са били отваряни. Когато стигна до средата, на пода падна една картичка. Тя се наведе и я обърна. От едната й страна имаше снимка на два разклонени кактуса сагуаро на фона на залязващото слънце. Върху снимката с розови заоблени букви пишеше „ДОБРЕ ДОШЛИ В ТУСОН“.

Ема я обърна отзад и прочете надписа с черно мастило:

Автобусната спирка в центъра. 21:30 часа. 31/8. Ела.

Т.

Сърцето й се разтупка силно. Трийсет и първи август. Нощта, в която бе умряла Сътън. И… Т. В живота на сестра й имаше само един човек с такъв инициал: Теър. Беше ли се видял със Сътън в нощта, когато бе умряла? Нали трябваше да е извън града?

Ема прокара пръсти по картичката. На нея нямаше пощенски печат, което означаваше, че няма и дата кога е била изпратена — нито пък откъде. Може би Теър я бе изпратил в плик? Може би я беше пъхнал под вратата на спалнята на Сътън или под чистачката на колата й?

В коридора се разнесоха стъпки. Ема замръзна, вперила поглед в картичката, която държеше в ръка. Първоначално смяташе да я пъхне обратно в книгата — сигурно беше забранено да се пипат улики, — но в последната минута реши да я пусне в чантата си.

В стаята влезе Куинлън, следван от някой друг. В първия момент Ема си помисли, че това е друг полицай, но после очите й се разшириха. Това беше Теър. Тя ахна. Лешниковите му очи бяха сведени към земята. Високите му скули бяха изпъкнали, сякаш бе отслабнал изключително бързо. Китките му бяха заключени в белезници, които притискаха ръцете му една към друга така, сякаш се молеше. Една плетена гривна бе вдигната нагоре към лакътя му и се впиваше в кожата му.

Аз също го погледнах и веднага усетих как странна тръпка пронизва тялото ми. Тези хлътнали очи. Тъмната, рошава коса. Самодоволната усмивка, която никога не слизаше от устните му. В него имаше нещо секси и същевременно опасно. Може би наистина си падах по него.

Куинлън издаде някакво ръмжене и побутна Теър към масата.

— Сядай — заповяда му той.

Но Теър просто застана неподвижно. Въпреки, че дори не погледна към Ема, тя рязко бутна стола си назад, уплашена, че може да се хвърли към нея.

— Предполагам, че и двамата се чудите защо съм ви събрал тук — рече Куинлън с мазен глас. — Реших, че ако поговоря и с двама ви едновременно, може да разясним нещата.

Той извади друга найлонова торбичка от джоба си и я вдигна пред лицето на Теър. Вътре имаше продълговат лист хартия.

— Мисля, че това е твое, Теър — каза полицаят и разклати торбичката пред носа му. — Намерих го в колата на госпожица Мърсър. Би ли ми обяснил какво представлява?

Теър го погледна. Но не трепна — дори не примижа.

Куинлън извади хартията от торбичката.

— Не ми се прави на тъп, хлапе. Това тук е твоето име.

Той хвърли найлонката на масата и посочи с пръст хартията. Ема се наведе напред. Това беше билет за автобус с логото на „Грейхаунд“ в ъгъла. Началната спирка бе Сиатъл, Вашингтон, а крайната точка — Тусон, Аризона. Датата бе трийсет и първи август. А отдолу със ситни спретнати букви бе напечатано името на пътника: Теър Вега.

Двете с Ема ахнахме едновременно. Значи Теър наистина е бил в колата ми в нощта, когато бях умряла.

Куинлън го погледна. На челото му пулсираше синя вена.

— Върнал си се в Тусон през август? Знаеш ли какво преживяха родителите ти? Знаеш ли какво преживя цялата община? Похарчих сума ти време и пари да те търся, а се оказва, че през цялото време си бил тук, под носовете ни!

— Не е съвсем така — отвърна Теър с тих, равен, смущаващ глас.

Куинлън скръсти ръце на гърдите си.

— Защото тогава не ми кажеш точно как е било? — Когато Теър не му отговори, той въздъхна. — Можеш ли да ни кажеш нещо за кръвта по капака на колата на госпожица Мърсър? Или как билетът ти се е озовал вътре?

Теър се приближи, куцукайки до мястото, където седеше Ема. Той облегна ръцете си на масата, поглеждайки от Ема към Куинлън. После отвори уста, сякаш се канеше да произнесе дълга реч, но после раменете му се отпуснаха.

— Съжалявам — каза той. Гласът му дращеше, сякаш не бе говорил дни наред. — Но не. Няма какво да ви кажа.

Куинлън поклати глава.

— Значи дотук със сътрудничеството ти — изръмжа той, после скочи на крака, хвана Теър за мускулестата ръка и го изведе от стаята. Преди да прекоси прага, Теър се обърна и изгледа зловещо Ема. Тя отвърна на погледа му и устните й леко се отвориха. Очите й се спряха на окованите му ръце, а след това и на плетената гривна.

Аз също гледах гривната, изпълнена със странно усещане. Някъде бях виждала тази гривна. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Видях гривната, после ръката на Теър, лицето му… а след това и мястото на действието. Плочките домино продължаваха да падат и в съзнанието ми проблясваха нови и нови образи. И преди да се усетя, аз се потопих в пълния спомен…

7.

Нощен туризъм

Озовавам се на спирката на „Грейхаунд“ точно когато сребристият автобус изпухтява на паркинга. Свалям прозореца на колата си и в моето масленозелено волво 122 от 1965-та година нахлува острата миризма на хотдог. По-рано днес успях да спася бебчето ми от полицейския паркинг. Разписката се подмята върху таблото, подписът ми се чернее в долния й ъгъл, а отгоре грее един голям печат 31 АВГУСТ. Трябваха ми седмици да събера парите за освобождаването на конфискуваната ми кола — в никакъв случай нямаше как да платя с кредитната карта, защото родителите ми получаваха извлечение.

Вратата на автобуса се отваря с въздишка и аз извивам глава, за да огледам пътниците. Пълен мъж с чантичка на кръста, тийнейджърка, която поклаща глава в ритъма на музиката, която се носи от айпода й, семейство, което изглежда изтощено от дългото пътуване, всеки един от тях стиснал по една възглавница под мишницата. Най-накрая по стълбите със залитане слиза едно момче с разрошена черна коса и развързани маратонки. Сърцето ми подкача. Теър изглежда различен, малко по-мърляв и по-кльощав. Дънките, които му бях подарила преди заминаването, бяха прокъсани на коляното, а лицето му изглеждаше по-сухо, а може би дори помъдряло. Наблюдавам го как оглежда паркинга и ме търси. Щом забелязва колата ми, Теър се впуска в характерния си спринт на футболна звезда.

— Ти дойде! — извиква той, щом отваря вратата на колата ми.

— Разбира се, че ще дойда.

Той се качва вътре. Протягам ръце и го прегръщам през врата. Целувам го жадно, без да ме интересува дали някой ще ни види — дори Гарет, тъй нареченото ми гадже.

— Теър — шепна аз, а наболата му брада одрасква бузата ми.

— Толкова ми липсваше — отвръща Теър и ме притиска към себе си. Ръцете му шарят по гърба ми и леко докосват колана на жълтите ми памучни панталонки. — Благодаря, че ме посрещна.

— Нищо не може да ме задържи далеч от теб — отвръщам аз и леко се отдръпвам назад. Поглеждам пластмасовия часовник с картинка на алигаторче на китката ми. През повечето време нося картието, което нашите ми купиха за шестнайсетия рожден ден, но те не знаят, че харесвам много повече тази евтина пластмаса. Теър ми го спечели на панаира в Тусон в последния ден, преди да напусне града.

— С колко време разполагаме? — шепна аз.

Зелените очи на Теър грейват.

— До утре вечер.

— И след това ще се превърнеш в тиква? — дразня го аз. Този път остава по-дълго от обичайното, но аз съм алчна за много. — Остани още един ден. Ще си заслужава, обещавам ти. — Премятам кичур коса през рамото си. — Обзалагам се, че с мен е по-забавно от мястото, където отиваш.

Теър ме погалва с пръст по брадичката.

— Сътън…

— Хубаво. — Обръщам се рязко и стискам здраво волана. — Не ми казвай къде си бил. Не ме интересува. — Протягам ръка към радиото и пускам спортния канал. Силно.

— Недей така. — Ръката на Теър ляга върху моята. Пръстите му се плъзгат по кожата ми, докато не стигат до шията ми. Цялата пламтя от докосването му. Теър се навежда напред и усещам топлия му дъх върху рамото си. Той ухае на мента, сякаш е издъвкал цяла опаковка дъвки, докато е пътувал насам. — Не искам да се караме в единствения ден, който ще прекараме заедно.