Габи се намръщи с разочаровано изражение на лицето.

— Добре, след като така и така си там, можеш да минеш да го видиш, нали? Умирам да разбера къде е бил през всичкото това време.

— А ти знаеш, нали? — Лили подскочи на мястото си, размахвайки показалец към нея. — Ах ти, лоша, лоша Сътън! През цялото време си знаела къде е и не си казала на никого! Как се свързвахте? Чух, че е чрез тайни имейл адреси.

Габи смушка сестра си.

— Къде го чу това?

— Сестрата на Карълайн е приятелка с едно момиче, което ходи с вратаря на футболния отбор на Теър — обясни Лили. — Очевидно Теър му е разказал доста неща, преди да избяга.

Ема погледна към близначките Туитър.

— Мисля, че мигрената ми пак се появи — рече ледено тя, използвайки възможно най-добрия си глас тип „Аз съм Сътън Мърсър и вие ще правите каквото ви наредя“. — Какво ще кажете до края на пътуването да помълчим?

Близначките сякаш се свиха, намалиха звука на радиото и до края на пътя не обелиха нито дума. Минаха покрай Университета на Аризона и Ема погледна през прозореца към сградата с пясъчен цвят. Възможно ли бе Сътън да е контактувала с Теър посредством таен имейл адрес? Тя не беше открила нищо в компютъра или стаята й, но Сътън беше изключително хитра и потайна. Двамата можеха да се свързват по безброй начини — чрез еднократни мобилни телефони, фалшиви имейл адреси или акаунти в Туитър, добрата стара поща…

Аз се разрових из паметта си за някакви контакти с Теър — тайни или явни. Видях се да седя на бюрото пред компютъра с празен екран. Обзело ме бе познатото чувство на безпокойство, сякаш имаше нещо, което трябваше да кажа на някого, който и да е. Може би Теър. Но екранът на компютъра стоеше пред мен, бял и недокоснат като току-що навалял сняг, а курсорът примигваше подигравателно.

Колата мина покрай едно ранчо, наречено „Самотния хребет“, където три кончета паломино пасяха на правоъгълния двор. Някаква жена, облечена с надиплена бяла пола и блуза с цвят на стафида, продаваше бижута от тюркоази до табела, на която с ръкописни букви бе написано: „Високо качество, ниска цена.“ Слънцето пръскаше огнени лъчи над хоризонта.

Когато спряха на полицейския паркинг, Лили услови погледа на Ема в огледалото за обратно виждане.

— Искаш ли да те изчакаме?

— Да, може дори да дойдем с теб, нали знаеш, за морална подкрепа — додаде Габи.

— Ще се оправя. — Ема слезе от колата и затръшна вратата. — Благодаря, че ме докарахте!

И без да се обръщаме, двете с Ема прекрасно знаехме, че Габи и Лили не сваляха очите си от нея, докато тя минаваше през стъклената врата с надпис „ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ, ТУСОН“.

6.

Малката Ема в гората

Полицейското управление изглеждаше по същия начин, както предишните два пъти, когато Ема го беше посещавала: първо, за да съобщи за изчезването на Сътън, и след като бе откраднала чантата от „Клика“. Вътре все още миришеше на застояла храна за вкъщи. Телефоните звъняха силно и дразнещо. Върху таблото за обяви в ъгъла, точно до списъка с издирваните лица, висеше стар плакат с лицето на Теър Вега и надпис „Виждали ли сте го?“ Ема пристъпи напред и каза името си на мършавата жена, която седеше на приемното гише до входа.

— С-ъ-т-ъ-н М-ъ-р-с-ъ-р — повтори жената по букви, докато почукваше с показалец по допотопната клавиатура. — Седнете, моля, детектив Куинлън ще дойде след минутка.

Ема седна на твърдия пластмасов стол в жълт цвят и отново погледна към таблото с обяви. Календарът все още показваше август. Тя предположи, че картинката на котенце, играещо си с кълбо червена прежда, бе закачена там от служителката на гишето. След това Ема огледа списъка с издирваните лица. Изглежда за повечето мъже в него имаше издадени заповеди за арест за притежание на наркотици. Най-накрая погледът й се спря на плаката на Теър. Лешниковите му очи гледаха право в нея, с намек за усмивка на устните. Ема можеше да се закълне, че за миг момчето като че ли й намигна, но това беше невъзможно. Тя потърка с ръка врата си, опитвайки се да се вземе в ръце. Все пак Теър се намираше някъде в тази сграда. Мисълта за това я накара да потръпне.

— Госпожице Мърсър. — В коридора се беше появил Куинлън, облечен с тъмнокафяви панталони и закопчана догоре риза. С височината си от над метър и осемдесет, той имаше доста внушително присъствие. — Ела с мен.

Ема се изправи и го последва по покрития с теракот коридор. Куинлън отвори вратата на същата неизмазана стая за разпит, в която я беше вкарал седмица по-рано за разпита след кражбата в „Клика“. Веднага щом вратата се отвори, Ема бе обгърната от миризмата на лавандулов ароматизатор „Фабриз“. Тя стисна носа си с ръка и се опита да диша през устата.

Куинлън издърпа един стол и с жест я покани да седне. Тя бавно се отпусна в него, а полицаят седна срещу нея. Погледна я спокойно през масата, сякаш очакваше веднага да започне да говори. Ема впери поглед в кобура на кръста му. Колко ли пъти беше използвал пистолета си?

— Повиках те заради колата ти — произнесе най-накрая Куинлън. Той облегна ръцете си на масата, разпери пръсти и погледна Ема над тях. — Намерихме я. Но първо да те питам дали има нещо, което искаш да ми кажеш?

Ема се напрегна и го погледна озадачено. Тя знаеше много малко за колата на Сътън — само това, че няколко месеца по-рано сестра й я беше използвала за гадния номер на железопътната линия, когато се беше престорила, че двигателят й е угаснал, докато влакът се приближаваше към тях със застрашителна скорост. Че я беше прибрала от полицейския паркинг в нощта, когато бе умряла. И че оттогава колата липсваше, заедно със Сътън.

Ще ми се да помнех какво съм правила с колата си в онзи ден. Но главата ми беше празна.

Сърцето на Ема затупка развълнувано. Сътън беше карала колата в деня, когато бе умряла. Може би вътре имаше някакви улики. Може би имаше някакви доказателства. Или може би — тя потръпна — може би вътре беше тялото на Сътън.

Надявах се да не е така. Но изведнъж в съзнанието ми изникна спомен. Почувствах как краката ми се плъзгаха по обли камъни, а по глезените ми драскаха клони на дървета и бодли на кактуси, а аз тичах по тъмна пътека. Цялото ми тяло пулсираше от страх. Изведнъж чух тежки стъпки зад себе си, но не се обърнах, за да видя кой ме преследва. В далечината съзрях очертанията на колата ми, която ме чакаше зад храсталака. Но преди да успея да стигна до нея, споменът се пукна като сапунен мехур.

Куинлън се прокашля.

— Сътън? Можеш ли да отговориш на въпроса ми?

Ема преглътна тежко, откъсната от хаотичните й мисли.

— Ами, не. Нищо не мога да ви кажа за колата.

Детективът въздъхна шумно и прокара пръсти през тъмната си коса.

— Хубаво. Намерихме колата изоставена в пустинята на няколко километра от каньона Сабино. — Той се облегна назад, скръсти ръце на гърдите си и погледна многозначително Ема, сякаш очакваше да види някаква реакция. — Можеш ли да ни обясниш как се е озовала там?

Ема примигна и нервите й се опънаха.

— Ами… била е открадната?

Куинлън се ухили.

— Разбира се, че е била. — Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре. — В такъв случай да разбирам ли, че не знаеш нищо за кръвта, която открихме по нея?

Ема се почувства като разтърсена от електрическа мълния.

— Кръв ли? Чия?

— Все още не знаем. Продължаваме да я изследваме за улики.

Ема притисна ръце към скута си, за да не види Куинлън треперенето им. Кръвта сигурно беше на Сътън. Дали някой не беше блъснал Сътън, а после да е замъкнал колата и тялото й в пустинята? Но кой?

Куинлън се наведе напред, може би усетил страха на Ема.

— Знам, че криеш нещо. Нещо голямо.

Ема бавно поклати глава, притеснена, че ако се опита да отговори, гласът й ще я подведе.

След това Куинлън се пресегна зад себе си и взе една найлонова чантичка от ръждясалия метален рафт. После изпразни съдържанието й пред Ема. На масата се изсипаха копринен шал с щампа „икат“, термос от неръждаема стомана, копие от документа за освобождаване на кола от полицейския паркинг, подписано от Сътън и книгата „Малка къща в гората“.

— Тези предмети бяха намерени в колата — обясни той и ги побутна към нея.

Ема погали с пръсти копринения шал. Той ухаеше точно като стаята на Сътън — на свежи цветя, черна мента и онзи жив аромат, така характерен за Сътън, който не можеше напълно да определи.

— Що се отнася до колата, смятаме да я задържим — заедно с тези предмети, — докато не разберем чия е кръвта по капака. — Куинлън се наведе напред и погледна втренчено Ема. — Освен ако не решиш нещо друго и не вземеш да ни осветлиш по въпроса.

Ема погледна детектива, притискана от тежкия и застоял въздух. За миг се изкуши да му каже, че това е кръвта на Сътън. Че някой е убил близначката й и сега преследва нея. Но Куинлън нямаше да й повярва, както не беше повярвал и преди месец. А ако й повярваше, можеше да се случи точно онова, за което я бе предупредил Итън — полицаят да предположи, че Ема е убила Сътън, защото е искала да се отърве от живота на хранениче и да заживее прекрасния живот на сестра си.

— Нищо не знам — прошепна Ема.