4.

Следпразничен махмурлук

В понеделник сутринта гимназията „Холиър“ изглеждаше така, сякаш все още се възстановяваше от петъчния бал. Училището имаше традиции в организирането на балове по случай Хелоуин и навсякъде се забелязваха следи от буйното празненство. От подпрозоречния перваз на спортния салон се ветрееше яркооранжева хартиена лента, в тревата се въргаляха забравени вампирски зъби, вятърът подмяташе върху тротоара остатъци от спукан черен балон, а върху набедрената превръзка на статуята на индианец в дворния фонтан изпъкваше ярко парченце розова дъвка.

— Това място изглежда ужасно махмурлийски — промърмори Ема.

Лоръл, която я возеше в своя фолксваген джета, дори не се подсмихна. Тя щеше да вози Ема до училище, докато тя не разбереше къде е изчезнал автомобилът на Сътън — колата бе конфискувана за неплатени глоби малко преди близначката й да изчезне, но Сътън я бе прибрала от полицейския паркинг в нощта, преди да умре. Оттогава колата липсваше.

Докато пътуваха към училище, Ема се опита да заговори Лоръл — не смееше да й се озъби заради шпионирането в парка, макар да си умираше да разбере какво е чула сестра й. Но Лоръл просто гледаше втренчено напред със стиснати зъби и присвити очи, и не искаше да разговаря нито за новия сингъл на Бийонсе, нито за това, че спиралата „Мейбълин Грейт лаш“ не може да стъпи и на малкия пръст на „ДиорШоу“.

Ема въздъхна, излезе от колата и заобиколи една захвърлена карнавална маска „Марди гра“. Беше й писнало от настроенията на Лоръл. Предишната седмица двете се бяха разбирали много добре и по всичко изглеждаше, че каквито и неразбирателства да бе имало между Сътън и Лоръл, нещата като че ли се оправяха, но появата на Теър беше върнала всичко в началото. Искаше й се отново да може да се усмихва на Лоръл на закуска, двете заедно да се гримират пред огледалото в банята сутрин и да припяват на парчетата, които вървяха по радиото, докато пътуват към училище. Лоръл й бе помогнала да усети вкуса на живота със сестрата, която никога не бе имала.

Когато прекоси поляната пред училище, тя забеляза, че учениците оживено обсъждат нещо. Едно име бе в устата на всички: Теър Вега.

— Чу ли, че Теър е бил арестуван затова, че е влязъл с взлом в дома на Мърсърови? — прошепна едно момиче с яке от изкуствена кожа. Ема замръзна на място и бързо се шмугна зад една колона с надеждата да чуе продължението на разговора.

Приятелят на момичето, който имаше на челото рогче от издадена напред коса, кимна въодушевено.

— Чух, че всичко било нагласено. Сътън е знаела от самото начало, че ще се появи.

— Според теб къде е бил? — попита Изкуствената кожа.

Рогчето сви рамене.

— Чух, че бил в Лос Анджелис, за да си опита късмета като модел.

— Не може да бъде. — Към Рогчето и Изкуствената кожа се беше присъединило момиче с накъдрена руса коса. — Забъркал се е с някакъв мексикански наркокартел и бил прострелян в крака. Това обяснява куцането.

— Да, възможно е — кимна умно Рогчето. — Теър сигурно се е промъкнал в стаята на Сътън, за да й открадне лаптопа и така да си плати дълговете към наркотрафиканта.

Изкуствената кожа завъртя очи.

— Вие, момчета, сте много зле. Влязъл е в стаята на Сътън, защото има недовършена работа с нея. Тя е причината да се махне оттук.

— Сътън?

Ема се обърна и видя, че към нея се приближава Шарлът. Тримата тийнейджъри, които бяха обсъждали Сътън, трепнаха, щом зърнаха Ема зад колоната. Неколцина други, които минаваха наблизо, я изгледаха с любопитство. Две момчета се разсмяха.

Имах усещането, че преди, когато минавах по коридорите на гимназия „Холиър“, хората реагираха по съвсем различен начин. Може и да ме обсъждаха шепнешком, но никой не се осмеляваше да се смее.

— Новините се разпространяват бързо, нали? — каза Ема, когато Шарлът застана до нея, и подръпна надолу късите сивкави раирани панталонки на Сътън, които беше облякла. Ако знаеше, че днес ще бъде основната атракция в училище, нямаше да се облече толкова разголено.

— Новини като тази, да. — Шарлът поприбра вълнистата си копринена коса и подаде на Ема чаша лате от „Старбъкс“. После се обърна към готик мацката, която я зяпаше. — Проблем ли има? — попита тя с раздразнен тон.

Момичето сви рамене и се изниза. Ема се усмихна признателно на Шарлът и двете се настаниха на пейката. В такива моменти Ема се радваше на безмилостната злост на приятелката си. Тя бе най-шумната и най-властната в групичката им, от типа момичета, които човек отчаяно искаше на своя страна и не смееше да им се изпречи на пътя. В някогашния си живот Ема бе познавала достатъчно момичета като Шарлът, но не бе имала контакти с тях. В повечето случаи всички Шарлътки я приемаха като един вид осиновено изродче.

Шарлът отпи от кафето си и се огледа.

— Каква бъркотия — промърмори тя. После зелените й очи се разшириха. Ема проследи погледа й и видя Мадлин да слиза от джипа си. Тя се изправи в цял ръст и тръгна през тълпата зяпнали ученици.

— Мадс! — извика Шарлът и й махна с ръка.

Мадлин се обърна и замръзна на място, щом зърна Шарлът и Ема. За части от секундата Ема си помисли, че приятелката й ще се обърне и ще хукне в противоположната посока. Но тя се понесе към тях с грациозността на балерина и се настани на пейката до Шарлът.

Тя я стисна за ръката.

— Как си?

— Как мислиш? — сопна й се Мадлин. Беше безупречна в прилепналия си кашмирен пуловер и идеално изгладените тъмносини панталонки, но алабастровата й кожа изглеждаше по-бледа от всякога. Ема забеляза слънчевите очила „Шанел“ на главата й. Те бяха нови, макар предишната седмица двете да бяха избрали един стар модел с антикварна стойност, което съвсем не бе в стила на Сътън. Дали Мадс умишлено не беше решила да носи очилата днес, за да покаже, че й е ядосана или просто Ема приемаше твърде навътре нещата?

— Тази сутрин мина изслушването на Теър пред съда — обясни Мадлин, поглеждайки Шарлът, но не и Ема. — Определиха му гаранция от петнайсет хиляди долара. Мама не спира да плаче. Умоляваше татко да платят гаранцията, но той отказа — заяви, че няма намерение да я плаща, защото Теър ще избяга отново. Аз бих я платила, но откъде да взема петнайсет бона?

Шарлът прегърна Мадлин и стисна успокояващо рамото й.

— Съжалявам, Мадс.

— В съда той просто седеше на пейката и ни гледаше. — Долната устна на Мадлин потреперваше. — Сякаш беше някакъв напълно непознат. Имаше нова татуировка и не искаше да обясни каква е причината за куцането му. Повече никога няма да може да играе футбол. Това беше голямата му любов — нещото, в което беше най-добър, — а сега бъдещето му е съсипано.

Ема се протегна и стисна успокояващо ръката на приятелката си.

— Това е ужасно.

Мадлин се напрегна и се отдръпна от нея.

— А най-лошото е, че Теър не иска да ни каже къде е бил през всичкото това време.

— Поне знаете къде е сега и че е в безопасност — обади се Ема.

Мадлин рязко се обърна и впери поглед в нея. Сините й очи бяха подпухнали, а устните й бяха свити в тънка черта.

— Какво правеше той в стаята ти? — попита без заобикалки тя.

Ема потрепна. Шарлът си играеше със сърчицето, което висеше на верижка на чантичката й, и избягваше да поглежда към приятелките си.

— Вече ти казах, че не знам — заекна Ема и почувства как стомахът й се свива на кълбо.

— Знаеше ли, че онази нощ ще се появи у вас? — Мадлин присви очи.

Ема поклати глава.

— Нямах представа, кълна се.

Мадлин повдигна вежди, сякаш й се искаше да й повярва, но не можеше.

— Стига, Сътън. Ти си знаела кога ще избяга. Точно преди това си разговаряла с него. И през цялото време си знаела къде се намира.

— Мадс — обади се Шарлът. — Сътън не…

— Мадс, ако знаех къде се намира или имах някаква връзка с него, щях да ти кажа — прекъсна я Ема. Тя можеше само да гадае дали наистина е така. Да, тя не беше разговаряла с Теър. Но дали това се отнасяше и за Сътън?

Имах ужасното подозрение, че Ема е права, макар въобще да не ми се мислеше, че съм го скрила от Мадс. Бях наранила толкова много хора и бях крила толкова много тайни. Само да можех да си спомня какви бяха те.

Мадлин обели парченце златист лак от нокътя на показалеца си.

— Знам какво се случи между вас преди той да си тръгне.

Ема усети остър горчив вкус в устата си. Тя си пое дълбоко дъх, приготвяйки се да й отговори, но не можа да намери нужните думи. Какво трябваше да каже? „Защо тогава не ме осветлиш?“

В този миг над двора се разнесе резкият звук на училищния звънец.

— Трябва да вървим.

Но Мадлин остана да седи там, вперила поглед в нищото. Шарлът докосна нежно ръкава на пуловера й.

— Последното нещо, от което се нуждаеш сега, е да се обадят на баща ти, че закъсняваш за час.

Най-накрая Мадлин въздъхна и преметна чантата си през рамо. Шарлът промърмори нещо, че ще се видят на обяд, хвана Мадлин под ръка и я поведе към първия им час. Макар стаята на Ема да се намираше в същата посока, тя остана с впечатлението, че двете предпочитат да вървят сами.