Само че… аз не бях.

— Направили сме кафе — дочу се гласът на госпожа Мърсър от фоайето. Ема се обърна тъкмо навреме, за да види как родителите на Сътън водят двама полицаи към кухнята. Единият от тях имаше рижа коса и лунички, и не изглеждаше по-голям от Ема. Другият бе по-възрастен, с големи уши и одеколон с аромат на гора. Ема веднага го позна.

— Здравейте отново, госпожице Мърсър — каза второто ченге, поглеждайки изморено към Ема. Това беше детектив Куинлън, полицаят, който не й бе повярвал, когато му беше разкрила истинската си самоличност в деня на пристигането си в Тусон. Той бе предположил, че историята с отдавна изгубената близначка е поредният номер на Сътън — тусонската полиция имаше цяла папка, посветена на простъпките на Сътън като част от Играта на лъжи, клубът, който тя и приятелките й бяха създали пет години по-рано с цел да погаждат жестоки номера на нищо неподозиращи жертви. В един от най-ужасяващите номера Сътън се бе престорила, че колата й се е счупила точно върху влаковата линия, минути преди мотрисата да се появи с пълна скорост. Всичко свърши с откарването на Габи в болницата, след като бе получила епилептичен припадък. Ема бе научила за това предишната седмица, след като умишлено позволи да я заловят за кражба в магазин, за да може да надникне в досието на Сътън. Докопа се до него и успя да го разгледа, но не умираше от особено желание да се срещне отново с тусонската полиция.

Куинлън седна на един от кухненските столове.

— Госпожице Мърсър, защо всеки път, когато получа обаждане по време на смяната ми, вие имате нещо общо с това? — попита той с изморен глас. — Вие ли уредихте срещата си с господин Вега? Знаете ли къде е бил през всичкото това време?

Ема се облегна на масата и впери поглед в Куинлън. Той й имаше зъб — всъщност на Сътън — още от първия ден, когато се срещнаха.

— Не съм направила нищо лошо — каза бързо тя, отмахвайки кичур кестенява коса от рамото си.

Господин Мърсър разпери ръце.

— Сътън, моля те — каза той. — Помогни на полицията. Искам това момче завинаги да се махне от живота ни.

— Нали ти казах, че не зная нищо! — възрази Ема.

Куинлън се обърна към бащата на Сътън.

— В района патрулират три коли. Ще го намерим рано или късно, бъдете сигурен.

Ема долови в гласа му нещо, което я накара да потрепери. Аз потреперих заедно с нея, защото в главите и на двете ни се въртеше един и същ въпрос: Ами ако Теър намери Ема пръв?

2.

Очаквайте от него неприятности

— Сътън? — Гласът на госпожа Мърсър се понесе по стълбището. — Закуската!

Ема бавно отвори очи. Беше неделя сутринта и тя лежеше в леглото на Сътън, което бе милион пъти по-луксозно от всички легла, на които бе лежала досега в домовете на приемните си родители. Човек би си помислил, че плюшеният матрак, копринените чаршафи, пухените възглавници и сатененото шалте щяха да й осигурят идеалните осем часа сън всяка нощ, но откакто бе пристигнала тук, тя спеше на пресекулки. Предишната нощ се беше будила на всеки половин час, за да проверява дали прозорецът на Сътън е заключен. Всеки път, когато заставаше до перваза и поглеждаше към идеално поддържаната ливада, през която само няколко часа по-рано бе избягал Теър, през главата й минаваха едни и същи мисли. Ами ако не беше изпищяла? Ами ако вазата не се беше счупила? Ами ако господин и госпожа Мърсър не се бяха втурнали в стаята? Щеше ли Теър открито да я заплаши? Щеше ли да й каже да спре да души наоколо, защото…?

„Отдавна изгубена близначка се сблъсква с полудял, склонен към убийство беглец“, помисли си Ема. През всичките години като хранениче тя си беше създала навика да озаглавява случилите се през деня събития в кратък вестникарски стил, защото мечтата й бе да стане разследващ журналист. Записваше си заглавията в тетрадка и бе нарекла вестника си „Дейли Ема“. Откакто се премести в Тусон и заживя живота на Сътън, приключенията й наистина си заслужаваха първата страница — не че можеше да разкаже на някого за тях.

Ема се претърколи в леглото и в главата й отново нахлуха спомените за случилото се предишната вечер. Възможно ли бе Теър да е убиецът на Сътън? Поведението му определено не можеше да разсее подозренията й.

— Сътън? — извика отново госпожа Мърсър.

Сладникавият аромат на кленов сироп и гофрети стигна до спалнята на Сътън и червата на Ема закуркаха от глад.

— Идвам! — извика тя.

После се прозя уморено, стана от леглото и измъкна един суичър на „Аризона кардинълс“ от най-горния рафт на белия дървен гардероб. Откъсна етикета с цена 34.99 долара от яката и го навлече през главата си. Блузката сигурно бе подарък от вманиачения на тема „Кардинълс“ Гарет, който бе гадже на Сътън, преди да я убият — и вече бивше гадже, след като Ема отблъсна голото му разгорещено тяло на купона по случай осемнайсетия рожден ден на Сътън. Имаше някои неща, които просто не им беше писано да споделят.

О, да — като например аз да заживея живота й. Очевидно беше твърде късно за това.

Айфонът на Сътън изжужа и Ема погледна към екрана. В горния десен ъгъл се появи малка снимка на Итън Ландри и сърцето й подскочи. „ДОБРЕ ЛИ СИ? — пишеше той. — ЧУХ, ЧЕ СНОЩИ У ВАС Е ДОШЛА ПОЛИЦИЯ. КАКВО СТАНА?“

Ема затвори очи, след което бързо написа отговор. „ДЪЛГА ИСТОРИЯ. ТЕЪР ВЛЕЗЕ ТАЙНО. УМРЯХ ОТ СТРАХ. МОЖЕ ДА Е ОТ ЗАПОДОЗРЕНИТЕ. СРЕЩА ПО-КЪСНО НА ОБИЧАЙНОТО МЯСТО?“

„НЕ СИ ЛИ НАКАЗАНА?“, написа Итън в отговор.

Ема прокара език по зъбите си. Беше забравила, че семейство Мърсър я бяха наказали заради чантичката, която бе откраднала от „Клика“. Позволиха й да отиде на бала само защото се бе представила добре в училище — което очевидно не бе типично за Сътън. „ЩЕ НАМЕРЯ НАЧИН ДА СЕ ИЗМЪКНА — написа в отговор тя. — ЩЕ СЕ ВИДИМ СЛЕД ВЕЧЕРЯ.“

Естествено, че щеше да намери начин. С изключение на убиеца, Итън бе единственият човек, който знаеше коя е Ема в действителност и двамата бяха обединили силите си в търсенето на убиеца на Сътън. Той определено трябваше да научи за появата на Теър.

Но това не бе единствената причина да иска да го види. След скандала от предишната вечер тя почти бе забравила за това, че се бяха сдобрили… и целунали. Умираше от желание да го види и да преминат към следващия етап. Итън бе първият й истински приятел — Ема бе твърде срамежлива, а и се местеше твърде често, за да впечатли някое момче — и сега много искаше нещата да се получат.

Аз също се надявах да се получат. Поне едната от нас трябваше да открие любовта.

Ема слезе по стълбите и се спря за миг в коридора, за да разгледа семейните фотографии, които бяха закачени по стените. На тях Лоръл и Сътън позираха прегърнати през раменете в Дисниленд, с еднакви електриково розови скиорски очила на някаква писта и съсредоточени в правенето на пясъчен замък на някакъв красив плаж. Най-новите показваха Сътън и баща й пред масленозелено волво и тя весело размахваше ключовете.

Изглеждаше толкова щастлива. Безгрижна. Тя имаше живота, който Ема винаги бе искала. Един въпрос не спираше да я човърка: защо Сътън бе получила това прекрасно семейство и приятели, а Ема бе прекарала тринайсет години в приемни семейства? Сътън бе осиновена от семейство Мърсър още като бебе, а Ема бе останала при рождената им майка Беки, докато не навърши пет години. Какво ли щеше да стане, ако ролите им се бяха разменили и Ема бе отишла да живее при Мърсърови? Дали сега тя щеше да е мъртва? Или щеше да изживее живота на Сътън по различен начин, оценявайки онова, което има?

Аз гледах снимките и се спрях на последната, на която ние четиримата стояхме на предната веранда. Мама, татко, Лоръл и аз изглеждахме като идеалното семейство, всички облечени с бели тениски и сини дънки, озарени от яркото тусонско слънце. Вписвах се идеално сред тях, очите ми бяха почти толкова сини, колкото на моята осиновителка. Изобщо не ми харесваше, че според Ема през целия си живот съм била някаква неблагодарница. Добре де, може и да не съм оценявала родителите си колкото трябва. И може да съм наранила някои хора с номерата си от Играта на лъжи. Но наистина ли заслужавах да умра заради това?

В кухнята госпожа Мърсър изливаше златисто тесто във формата за печене на гофрети. Дрейк седеше търпеливо до нея в очакване тестото да прелее през ръба и да капне на пода. Когато Ема се появи на вратата, госпожа Мърсър я погледна с измъчено, разтревожено изражение на лицето. Бръчките край очите й се бяха изрязали дълбоко и по слепоочията й се забелязваха посивели кичури коса. Двамата с господин Мърсър бяха малко по-възрастни от повечето й приемни родители, може би на четирийсет и няколко, петдесет години.

— Добре ли си? — попита госпожа Мърсър, затвори капака на електрическата форма за гофрети и остави телта за разбиване на яйца в купата с тестото.

— Ами, добре съм — промърмори Ема, въпреки че щеше да се почувства много по-добре, ако знаеше къде се намира Теър.

От другия край на стаята се чу силно туп и Ема се обърна. На кухненската маса седеше Лоръл и с дълъг сребърен нож режеше узрял сочен ананас. Сестрата на Сътън улови погледа й и се ухили подигравателно, вдигайки с два пръста сочното парче.

— Малко витамин C? — попита тя с леден глас. Ножът проблесна злобно в другата й ръка.

Ако това се беше случило преди седмица или повече, Ема щеше да се уплаши от ножа — Лоръл беше в първата десетка заподозрени. Но името й бе изчистено; тя бе прекарала цялата нощ, когато Сътън бе убита, на купона у Ниша Банерджи. Така че в никакъв случай нямаше как да го е извършила.