— Ало? — надвика Ема шума на бурята, опитвайки се да успокои нервите си.
От другия край се чу гласът на детектив Куинлън.
— Добър вечер, госпожице Мърсър. Получихме резултатите от кръвния тест от колата ви.
Ема се напрегна.
— И какво показват те? — Тя се стегна, сигурна, че ще чуе името на Сътън.
— Резултатите показват пълно съвпадение с кръвта на Теър Вега — произнесе боботещият глас на Куинлън.
Ема се спря по средата на улицата, убедена, че не е чула добре.
— Теър?
— Точно така — отвърна Куинлън. — Имате ли някаква представа как се е озовала там? Господин Вега няма желание да отговаря.
— Аз… — Ема млъкна, защото нямаше никаква представа какво да отговори. Тя се спря под едно вретеновидно мескитово дърво, опитвайки се да си поеме дъх. Чувстваше се напълно объркана.
— Сътън? — избумтя гласът на Куинлън. — Има ли нещо, което трябва да знам?
Ема се сви под дървото, не че то успяваше да й осигури особена защита от бурята. Имаше толкова много неща, които трябваше да му разкаже. Но смееше ли? Дали можеше по някакъв начин да го убеди, че тя е близначката на Сътън, но не е искала да открадне живота й? Щеше ли да й повярва, ако му кажеше, че Теър Вега й е пращал заплашителни послания — и че Теър е убил Сътън? Едва ли. Вярно, че разполагаше с бележката от Теър, открита в шкафчето на Сътън, онази, в която той казваше, че ще превърти, но докато за Ема тя бе достатъчно доказателство, полицията едва ли щеше да я приеме за окончателна улика.
— С-съжалявам. Нямам представа как се е оказала там — отвърна най-накрая тя, затвори очи и се замисли. — Имаше ли някакви други отпечатъци в колата?
Куинлън въздъхна.
— Само вашите и на баща ви. Той е другият собственик на превозното средство, нали?
— Аха — отвърна разсеяно Ема. Тя си спомни думите на господин Мърсър за това как двамата със Сътън са реставрирали заедно волвото.
В другия край се разнесе покашляне.
— Добре, тъй като повече нямаме повод да задържаме колата ви, можете да си я приберете — рече мрачно Куинлън.
— Благодаря — отвърна Ема, но Куинлън вече беше прекъснал връзката. Тя продължи да държи телефона в протегнатата си ръка и да го гледа така, сякаш представляваше някаква извънземна форма на живот. Студеният вятър подмяташе мокри листа върху краката й. В далечината се чу рев на автомобилен двигател. Светът се движеше в обичайния си коловоз, но Ема се чувстваше изцяло променена. Кръвта на Теър. Но… как бе възможно?
Аз също стоях зашеметена. Замислих се върху последния си спомен. В това нямаше никакъв смисъл — Теър бе ненормалникът, който беше подгонил мен, а не обратното. Имаше само един възможен отговор: сигурно съм успяла да се вмъкна по някакъв начин в колата си и да го ударя с нещо, преди да ме убие. Изпитах задоволство — Теър може и да бе отнел живота ми, но поне по пътя към отвъдното бях успяла да отнеса със себе си и част от него.
21.
Мама знае най-добре
Същата нощ Ема се обърна на другата страна в леглото си и погледна към яркия неонов циферблат на будилника на Сътън. Часът беше два и дванайсет след полунощ. Тя не бе спряла да плаче, откакто таксито я остави пред дома й и гърлото й беше толкова свито, че едва успяваше да преглътне. Никога през живота си не се беше чувствала толкова объркана и сама. Дори и когато трябваше да напусне Хендерсън и да се сбогува с Алекс. Не и когато трябваше да остане в държавния приют цял месец, докато социалните служби й намерят нов приемен дом. Нито дори когато Беки я беше оставила при съседката и повече не се върна за нея.
При всички тези случаи й беше тежко и тъжно, но след като напусна Хендерсън, тя все пак можеше да се обажда на Алекс. Когато бе в приюта, можеше да си играе с момичето, с което деляха двуетажното легло. А когато Беки си тръгна, тя можеше да поплаче пред майката на приятелката си и да каже колко много й липсва.
Но сега живееше с толкова ужасна тайна, че не бе сигурна дали тежестта й няма да я смаже. А след като и Итън й беше сърдит — толкова много, че сигурно вече нямаше да й проговори, — тя нямаше към кого да се обърне. Не можеше да признае на никой друг коя е в действителност. Не можеше да си направи списък „Нещата, които мразя в Сътън“ или „Нещата, които ми липсват от Ема“, или дори да си води дневник от страх, че някой може да го намери и да разкрие истинската й самоличност.
А и новината за кръвта на Теър я ужасяваше. Означаваше ли това, че Сътън го е ударила? Ами ако това е причината за накуцването му? Гласът на Мадлин отекна в главата й: Повече никога няма да може да играе футбол. Това беше голямата му любов — нещото, в което беше най-добър, — а сега бъдещето му е съсипано. Може би това беше мотивът. Възможно ли беше Теър да е толкова ядосан на Сътън заради нараняването си, че да си беше отмъстил… като я убие?
Ема се отпусна върху пухената възглавница на Сътън. Всичко й се струваше толкова невероятно. Защо изобщо се занимаваше с това? Какъв беше смисълът? Може би трябваше просто да замине и да остави всичко зад гърба си. Ако искаше да избяга, сега беше моментът. Теър беше зад решетките и не можеше да я проследи. Най-накрая щеше да бъде свободна. Беше на осемнайсет. Би могла да си вземе дипломата, да се засели някъде и да завърши вечерно училище…
Но още докато си го мислеше, знаеше, че няма да си тръгне. Тя живееше живота на някой, когото толкова отчаяно искаше да опознае, опитвайки се да постигне правосъдие за сестра си. Никога не би си простила, ако просто се откаже, защото това би означавало, че човекът, който бе убил Сътън, който бе откраднал на Ема шанса да опознае близначката си, щеше да остане на свобода.
Не можех да си представя, че убиецът ми ще се измъкне безнаказано. Не можех да го приема и се надявах, че Ема ще намери сили да остане — макар да разбирах, че за нея става все по-опасно тук.
Ема отметна завивките от краката си и прекоси стаята. Отключи вратата, измъкна се на пръсти по тъмния коридор и слезе по стълбите, избягвайки на косъм купчината списания, които Лоръл беше оставила на най-долното стъпало. Едно разклонено алое хвърляше сянка върху плочките. През прозореца на дневната се чуваше звук от капеща вода и Ема погледна към ленивите дъждовни капки, които се отцеждаха от улука. Луната хвърляше зловеща светлина върху семейните фотографии. Ема видя отражението си в огледалото в дъното на коридора. Тъмната й коса се спускаше свободно по раменете, а кръглото й лице изглеждаше като бяло петно в мрака. Тя зави зад ъгъла към кухнята и почувства студения теракот под босите си крака. Когато се накани да отвори един от шкафовете, в ъгъла се размърда сенчеста фигура. Ема подскочи уплашено назад и удари хълбока си в хромираните копчета на печката.
— Сътън?
Погледът на Ема се фокусира върху госпожа Мърсър, която се бе привела напред, стискайки каишката на Дрейк. Кучето тихо излая.
— Какво търсиш тук толкова късно? — Госпожа Мърсър се изправи и пусна Дрейк. Той се приближи до Ема и подуши ръката й, преди да се свие на топка до хладилника.
Ема върза разрошената си коса на опашка.
— Не можах да заспя, затова слязох да си налея вода.
Госпожа Мърсър сложи ръка на челото на Ема.
— Хм-м. Добре ли си? Лоръл каза, че си се прибрала вир-вода.
Ема се засмя насила.
— Ами не носех със себе си чадър. Последния път, когато проверих, все още живеехме в Аризона. — Тя погледна разрошената коса на госпожа Мърсър и халата й. — А ти какво правиш тук?
Госпожа Мърсър махна презрително с ръка.
— Дрейк нещо се оплакваше и аз станах да го изкарам малко навън. — Тя отиде до умивалника, наля чаша вода и пусна две кубчета лед в нея. Те изпукаха силно. Госпожа Мърсър остави чашата на плота и я побутна към Ема, която с благодарност отпи.
— И така… — Госпожа Мърсър облегна брадичка върху дланта си. — Защо не можеш да заспиш? Има ли нещо, за което да искаш да поговорим?
Ема облегна челото си на плота и въздъхна. Имаше толкова много неща, за които искаше да поговори. Не можеше да обсъжда убийството на Сътън, но може би щеше да получи добър съвет за Итън.
— Нараних едно момче, което харесвам и сега не знам как да оправя нещата — избъбри тя.
Госпожа Мърсър я погледна съчувствено.
— Опита ли да се извиниш?
Разнесе се тихо громолене, когато машината за лед изсипа нова порция кубчета във фризера.
— Опитах… но той не иска да ме чуе — отвърна Ема.
— Може би трябва да опиташ отново? Да разбереш точно какво не е наред и как да го оправиш, а след това да го реализираш.
— И как точно да го направя? — попита Ема.
Госпожа Мърсър се облегна назад и погали с пръсти щампата на ананас върху кърпата за бърсане на чинии.
— Понякога действията казват повече от думите. Покажи му, че съжаляваш и се надявай всичко да си дойде на мястото. Просто бъди най-добрата Сътън. Той трябва да разбере, че хората понякога правят грешки. Ако не може да ти прости, значи не те заслужава.
Ема се замисли за миг. Майката на Сътън беше права: тя просто бе сторила една грешка, нищо повече. И може би нямаше как да е най-добрата Сътън, но определено можеше да бъде най-добрата Ема. Итън й беше казал, че е забравила коя е в действителност — добрата близначка. При всичко, което се бе случило напоследък, на нея й беше трудно да запази истинската си идентичност — и да знае какво точно иска. Нуждите на Ема й се струваха толкова второстепенни в сравнение с онова, което се бе случило със Сътън. Всички желания, които не бяха свързани с разследването на убийството на сестра й, й се струваха като някакъв лукс.
"Две истини и една лъжа" отзывы
Отзывы читателей о книге "Две истини и една лъжа". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Две истини и една лъжа" друзьям в соцсетях.