Пазачът погледна към името, което бе написала Ема, и кимна.

— Последвайте ме. — Той я поведе през стоманената врата по дългия коридор.

Втори пазач, облечен в същата синя униформа, с табелка „Стенбридж“ на широките си гърди, чакаше Ема в малка, квадратна стая, разделена през средата от дебело стъкло. Тя се зарадва, че това не е Куинлън — не й се разправяше с него точно днес.

— Седнете тук — каза Станбридж и посочи кабинката, долепена до стъклото. Срещу нея, от другата страна, се намираше също такава кабинка.

Ема седна на твърдия оранжев пластмасов стол. Дървените стени от двете й страни сигурно бяха предназначени да осигурят уединение, не че Ема имаше нужда от него в празната стая. Върху панелите с цветен флумастер бяха надраскани графити: СП ОБИЧА СН. ВЛЮБЕНИ ЗАВИНАГИ. Издълбаните в дървото дати започваха от 4 май 1982 година.

Вратата от другата страна на стъклото се отвори и Ема трепна. Сърцето й се качи в гърлото. В стаята влезе Теър, придружаван от едър пазач, подстриган на паница. Кожата му изглеждаше бледа, скулите — изпъкнали. Щом видя Ема, той рязко се спря. Лицето му се напрегна. За миг Ема се изпълни с увереност, че той ще се обърне и ще си излезе. Но тогава пазачът притисна дланта си между лопатките му и го бутна към нея.

Теър пристъпи с неохота напред и седна на стола срещу Ема. Когато протегна ръка, за да вземе слушалката от другата страна на стъклото, оранжевият му ръкав се качи нагоре, разкривайки татуировка, която тя не беше забелязала в участъка. От долната страна на китката му имаше малка емблема на орел, с инициалите СПБ, написани с дребни букви под нея. Това ли бе странната татуировка, за която бе споменала Мадлин?

Аз го огледах внимателно, поглъщайки го с очи. Опитах си да си представя какво е да съм влюбена в него. Да имам тайна връзка. Да рискувам приятелството си само и само за да бъда с него. Дори мъртва, дори останала без спомени, аз усещах как в мен се пробуждат някакви чувства, магнетично привличане, което ме караше да копнея да бъда колкото се може по-близо до него. В същото време, когато погледнах в тъмните му очи и заплашителното му изражение, изпитах страх. Знаех, че в спомените ми има нещо важно, което все още не бях видяла, някакъв ужасен момент, който бях потиснала.

Ема вдигна слушалката си и си пое дълбоко дъх.

— Трябва да поговорим — каза тя с възможно най-сериозния глас, който успя да изкара. — Имам някои въпроси за онази нощ — продължи тя, имайки предвид нощта, в която Сътън бе умряла. — За всичко — добави след миг.

Теър впи поглед в очите й. Под неговите имаше тъмни, синкави петна; той изглеждаше така, сякаш не е спал от дни.

— Получи съобщенията ми. Не би трябвало да имаш никакви въпроси. Но вместо това се държа като абсолютна откачалка и съсипа всичко.

Съобщения? Ема усети как я пронизва хлад. Той сигурно имаше предвид посланието „Сътън е мъртва, играй играта или ти си следващата“. И онова, което беше написал на черната дъска, след като едва не бе убил Ема с онзи паднал прожектор.

Тя отвори уста, за да заговори, но оттам не излезе нито звук. Теър се облегна назад и я изгледа студено и пресметливо.

— Или всичко това е било просто игра? Не си ли чула? Аз не съм от хората, с които могат да се играят игрички. Не и когато аз съм единственият човек, който знае коя си в действителност.

Ема почувства слабост в цялото си тяло. Пръстите й изтръпнаха и тя едва успя да задържи слушалката до ухото си. Всичко беше пределно ясно. Теър знаеше коя е Ема… и коя не беше. Той го беше извършил. Той беше убил Сътън. Тя седеше срещу убиеца на сестра си.

— Теър, какво си направил? — Гласът й не беше по-силен от шепот.

Аз също умирах да разбера. Думите на Теър, стойката му, цялото му същество като че ли излъчваха гняв. Как можеше да каже, че ме обича, а след това да ме нарани?

— Умираш от желание да разбереш, нали? — Теър се ухили, белите му зъби проблеснаха. — Както и да е, чу ли добрите новини? Изслушването ми е преместено за следващата седмица. Скоро ще изляза оттук.

— Излизаш следващата седмица? — повтори Ема, която бе започнала да трепери. Това означаваше, че разполага само с още осем дни.

— Да. Адвокатът ми се опитва да прекрати делото. Аз съм непълнолетен, а са ме подгонили по някакви скалъпени обвинения като възрастен, но адвокатът ми ще докаже, че всичко това са глупости. Това е представата на Куинлън за отмъщение — този тип ме мрази. И теб мрази, Сътън. — Той я изгледа продължително. — А щом изляза оттук, най-накрая ще можем да поговорим очи в очи. Също като в добрите стари времена.

Думите, които произнасяше Теър, не бяха заплашителни, но гласът му бе изпълнен със сарказъм и омраза. Той се наведе напред, на сантиметри от лицето на Ема. Приближи се толкова близо, че дъхът му се отпечата върху стъклото. Зениците му се бяха разширили и приличаха на черни сфери. Ема стисна по-здраво слушалката, усещайки потта между пръстите й и пластмасата. Изведнъж той затвори с трясък телефона.

Върху рамото й се отпусна нечия ръка. Тя подскочи и се извърна. Станбридж беше вперил поглед в нея.

— Времето за посещение изтече, госпожице.

Ема кимна безмълвно и излезе след него от стаята. Аз се носех зад нея, прорязвана от електрически импулси. Срещата ми с Теър — и уплахата, която бе изпитала Ема, когато пазачът сложи ръка на рамото й — бяха отключили няколко врати в съзнанието ми. Усетих миризмата на прах и пустинни цветя в каньона Сабино. Почувствах хладния въздух върху голата ми кожа. Усетих нечия ръка върху рамото си — може би ръката на Теър. Може би това се бе случило точно преди да ме убие.

И аз отново се върнах в миналото…

19.

Хвани ме, ако можеш

Обръщам се и виждам лицето на Теър. Неговата ръка е върху рамото ми и той не изглежда особено щастлив. Стиска здраво, пръстите му се забиват в меката кожа около ключицата ми.

— Боли ме! — викам аз, но ръката му затиска устата ми, преди да успея да извикам за помощ. Той ме дръпва бързо назад от скалата, притиска тялото ми към гърдите си. Пръстите ми дращят по ръцете му, краката ми ритат като обезумели. Лакътят ми се забива в ребрата му. Боря се като диво животно, но не мога да се освободя от него. Той е твърде силен.

— Какво си мислиш, че… — Гласът ми звучи приглушено под дланта му. Най-накрая успявам да се освободя от хватката му и да изтичам по каменистата пътека по-далеч от него. Но той отново се приближава до мен с протегнати ръце. Главата ми пулсира. Заравям се в ума си с надеждата да открия нещо, което би могло да го успокои. Какво бях направила, за да го ядосам толкова много? Онова, което казах за Гарет ли е причината? Или защото толкова упорито го карах да ми каже къде е бил през последните няколко месеца?

— Теър, моля те — казвам. — Не може ли просто да поговорим за това?

В очите му гори гняв.

— Тихо, Сътън.

След това отново се хвърля към мен. Опитвам се да изпищя, но ръката му отново притиска устата ми и гласът ми излиза като приглушено хълцане. Маратонките му тъпчат сухите листа под краката ни, а мускулите му танцуват, докато ме придърпва към себе си. Дъхът му опарва ухото ми. Краката ми натежават от притока на кръв и цялото ми тяло изтръпва от ужас.

Внезапно в далечината се разнася силен и ясен вик. Трудно е да се разбере дали е човек или някакво животно. Теър се обръща по посока на звука, разсеян за миг. Хватката му се отпуска достатъчно, за да успея да го захапя за дланта. Усещам вкуса на солената му пот и миг след това зъбите ми се забиват в кожата му.

— Господи! — ръмжи той. Дръпва ръката си, опитвайки се да запази равновесие. Аз побягвам, краката ми пулсират от адреналина. Пръстта скърца под обувките ми, а листата пропукват под тежките ми стъпки. Аз летя по пътеката с развята коса, размахвайки ръце. Някакъв клон ме одрасква по лицето, тънък като хартия и също толкова остър. Мога да усетя влагата по кожата ми. Не съм сигурна дали са сълзи… или кръв.

Нещата между мен и Теър винаги са били напрегнати, но никога не съм го виждала такъв.

Струя студен въздух ме блъсва в гърдите, докато тичам напред. Чувам стъпките на Теър и разбирам, че ме настига. Но аз съм минавала толкова много пъти по тази пътека, а и тъмнината ми дава предимство. Хуквам през мескитовите дървета и храсти. Зад мен се чува трясък, когато тялото на Теър се блъска в дърво или скала. Чувам го как ругае под носа си и ме проклина.

Минавам напряко покрай скалата, където двамата с татко спирахме, за да отдъхнем и да пийнем вода.

— Сътън! — Гласът е мъжки, но сигурно скалите са го изкривили, защото не звучи съвсем като на Теър. Продължавам напред, дробовете ми горят, по лицето ми се стичат сълзи, сърцето ми бие лудо от страх.

Стрелвам се покрай големия клон, който блокира пътеката и се затичвам надолу по стръмния склон към тънката струйка вода, която минава за поток — единствената вода в каньона. Забивам токовете си в калта, за да запазя равновесие, докато се плъзгам надолу. Протягам ръце, за да се заловя за нещо — каквото и да е — и се озовавам върху един щръкнал корен до коритото на потока. Стигам дъното, скачам на крака и се затичвам към паркинга. Вече съм близо. Просто трябва да се добера до колата ми.

Тичам с всички сили по пътеката към паркинга. Едва не се разплаквам, когато под краката ми застъргва чакъла. Не мисля, че някога съм била толкова щастлива да зърна любимата ми кола. Стрелвам се през паркинга и трескаво започвам да ровя из чантата си за ключовете. Пръстите ми напипват тежката верижка, но ръцете ми треперят толкова силно, че я изпускам и тя пада до гумата.