Тя хвана Ема за ръката и я дръпна след себе си. Ема се усмихна, оценявайки предложението за мир на Мадлин. Момичетата отидоха в един бутик, наречен „Кастор и Полукс“. Щом влязоха вътре, носовете им уловиха миризмата на нови дрехи и сладникав парфюм. Манекените със стъклени очи, облечени с карирани шифонени поли и жакети, избродирани на рибена кост, позираха с ръце на хълбоците. Покрай стените на магазина бяха подредени обувки с тънки токове, които бяха по-високи от всичко, което беше носила Ема.

— Тези ще ти стоят страхотно, Сътън — каза Шарлът, вдигнала едни сребристи обувки на платформа.

Ема ги взе от нея и тайничко погледна цената. Четиристотин седемдесет и пет долара? Тя едва не си глътна езика, докато ги оставяше обратно. Макар да живееше вече месец тук, все още не беше свикнала с разточителното пазаруване на приятелките на Сътън. Цената на всяко нещо в гардероба на сестра й беше приблизително колкото годишния бюджет на Ема. И то в добрите години — когато беше на четиринайсет, тя нямаше пари за никакви нови дрехи. Приемната й майка Гуен, която живееше в малък град на трийсет мили от Вегас, настояваше да изкърпва училищните униформи на всичките си приемни деца на шевна машина „Сингер“ от шейсетте — тя се смяташе за нещо като моден дизайнер. А по-лошото бе, че Гуен си падаше по готическата романтика, което означаваше, че Ема започна осми клас, облечена в дълги, развяващи се кадифени поли, кремави блузи, които напомняха корсети и евтини обувки от „Биркенсток“. Не беше нужно да се споменава, че Ема не беше най-популярното момиче в основното училище „Кактъс нийдълс“. След това тя винаги се стараеше да си намира работа, за да може да си купува поне най-необходимото.

Лили се понесе към една маса, върху която бяха подредени тънки като хартия тениски и блузки, а Габи се запъти право към рафта с блузките с якички. Шарлът поведе Ема към закачалката с къси роклички и посочи една.

— Тази лилавата ще подхожда идеално на очите ти — предложи й тя.

Момичетата се събраха в съблекалнята, обградени от четири огледала. Когато започнаха да пробват комбинации от къси поли и блузки, все едно десетки ксерокопия се отразяваха върху стените.

— Тази е страхотна, Мадс — рече Ема, поглеждайки към лимоновозелената памучна поличка, която беше облякла Мадлин. Тя разкриваше дългите й гъвкави крака на балерина.

— Определено трябва да си я вземеш — каза Шарлът.

— Не мога — измърмори Мадлин.

— Защо? — Шарлът се намръщи. — Пари ли нямаш? Аз ще ти я купя.

Мадлин я съблече.

— Не ми стои добре.

— Глупости! — Шарлът грабна полата от земята. — Определено ще я купя.

— Шар, не си прави труда — сопна й се Мадлин ядосано. — Татко няма да ми позволи да я облека. Ще каже, че е много къса.

Шарлът остави полата да се изплъзне между пръстите й и устните й се свиха в тънка линия.

В съблекалнята се възцари тишина. Момичетата се извърнаха настрани и се заровиха в дрехите си, като избягваха да поглеждат към Мадс. Споменаването на господин Вега винаги имаше такъв ефект.

Ема навлече лилавата рокля през глава, като внимателно нагласи тънките презрамки на раменете си. Усещаше как коприната гали кожата й, талията прилепваше идеално и правеше слабото тяло на Ема да изглежда по-закръглено от обичайното.

— Охо, Сътън! — Шарлът подсвирна.

— Здрасти, красавице — пропя Лоръл, забравяйки за сръднята си.

Ема се опита да не се гледа твърде втренчено в огледалото, но не успя да се въздържи. С тази рокля изглеждаше невероятно. Сътън може и да бе свикнала да облича скъпи рокли, в които да изглежда като милион доларова мацка, но Ема винаги се бе примирявала с дарените облекла от „Гудуил“ или изостанали дрехи от другите приемни деца. Чувстваше се толкова необичайно, облечена в нещо, което й прилепваше като ръкавица.

Лоръл сложи ръка на рамото й.

— Знаеш ли кой ще те хареса адски с тази рокля? Итън.

Ема трепна.

— Моля?

— Видях те да разговаряш с него в училище — каза Лоръл. — Очевидно си пада по теб.

Ема я погледна и разшири очи, с надеждата, че ще успее по телепатичен начин да я накара да млъкне. Но Лоръл продължи да говори, навивайки кичур руса коса около пръста си.

— Знаеш ли какво трябва да направиш? Да го накараш да те покани у тях, за да му откраднеш стихотворенията.

— О, имаш предвид номера? — попита Лили.

— Аха — рече Лоръл. — Имаме нужда от стихотворения, които да качим в Интернет, за да можем да го изкараме плагиат. Ти си идеална за тази цел, Сътън, защото той вече си пада по теб. Освен това си много добра в кражбите, с изключение на онази малка издънка в „Клика“. — Лоръл се плесна по хълбока.

Ема я погледна сурово, усещайки как в нея се надига гняв. Очевидно Лоръл все още й беше ядосана. Но пък и тя не беше направила нищо, за да измъкне Теър от затвора, което означаваше, че Лоръл няма никакви намерения да се откаже от номера.

Тя се изпъна, твърдо решена да не позволи на Лоръл да спечели.

— Ако забележи, че стихотворенията му липсват, той веднага ще разбере, че аз съм ги взела.

— О, ти ще намериш начин да го направиш незабележимо — пропя Лоръл.

— Хайде, Сътън. Планът е страхотен. — Мадлин се ухили. — Може дори да го поканиш да ни помогне да приготвим партито, да го накараш наистина да си мисли, че сте приятели. Освен това малко мъжка помощ ще ни дойде добре.

Вече всички гледаха Ема. Тя усети как се изпотява. В огледалото се виждаше червенината, която плъзна по бузите й.

Прекъсна ги една изрусена до бяло продавачка, която мушна глава между плюшените завеси и попита дали ще купуват нещо. Шарлът й подаде няколко блузки, една рокля и чифт дънки. Мадлин й тикна зелената пола, като каза, че не я иска. Близначките Туитър си купиха клинове. Ема погледна към купчината си дрехи. Мислите препускаха в главата й. Как щеше да се измъкне от този номер? Спомни си онова, което Итън й беше казал на покрива: Искам да си споделяме всичко. Не можеше да се каже, че Ема спазва своята част от сделката.

— Сътън, идваш ли?

Ема подскочи и се огледа. Съблекалнята беше празна. Главата на Шарлът се подаваше между завесите и на лицето й бе изписано странно изражение. Останалите стояха на щанда, стиснали дрехите си в ръце.

— Ами, да — промърмори Ема и грабна лилавата рокля и чантата на Сътън. Докато вървеше към касата, тя почувства как Лоръл я гледа, подсмихвайки се. Но в този момент усети, че още някой я гледа от пътя край плажа. Тя рязко се обърна и присви очи. Този път фигурата не бе достатъчно бърза. Косъмчетата на врата й настръхнаха. Това определено бе мъж. Той се появи в цял ръст и срещна погледна й. Ема ахна.

Аз също. Това беше Гарет и той изглеждаше ужасно ядосан. След секунда вече бе изчезнал.

17.

Фалшивото дъно

Във вторник следобед отборът по тенис на гимназия „Холиър“ бе излязъл на кортовете за игри по двойки. За щастие имаше облаци, което правеше играта поносима. Звуците на поп радиото „Екс Ем“ изпълваха въздуха — треньорката Маги обичаше да пуска енергична музика, за да стимулира момичетата. Край игрището имаше грамадна туба с „Гаторейд“, край кофата за отпадъци стоеше сандък с допълнителни топки, а Маги, която бе облечена с вездесъщата си блузка с щампа на тенис отбора и шорти в цвят каки, търчеше нагоре-надолу по кортовете и наблюдаваше изпълнението на сервисите и ударите.

— Аут! — разнесе се пискливият глас на Ниша Банерджи от другата страна на мрежата. Тя посочи бялата линия с черната си лъскава ракета и погледна Ема така, сякаш искаше да каже: „Лоша работа, кучко.“ — И гейм.

Лоръл, която стоеше край линията до Ниша, се засмя весело.

— Дори Сътън Мърсър не може да върне този мощен сервис! — Тя вдигна ръка и плесна дланта на Ниша.

— Като че ли печелят най-добрите жени! — Ниша отметна черната си конска опашка през рамо.

Ема погледна към Ниша и Лоръл, които подскачаха по корта с високо вдигнати ракети, и завъртя очи. Предишната вечер Маги им беше пратила имейли със списък на двойките и Лоръл и Ниша си бяха подготвили еднакви розови шорти, бели тениски и зелени ленти за глава.

Всичко това ме караше да настръхна. Откога сестра ми се съюзяваше с Ниша, най-голямата ми съперничка? Очевидно тази история с Теър я караше да стига до крайности.

Ема се обърна към Клара, второкурсничката, която й беше определена за партньорка.

— Съжалявам. Днес не играх много добре.

— Не, Сътън, страхотна беше! — Гласът на Клара прозвуча оптимистично. Тя беше доста хубавка, с гарвановочерна коса, закачлив чип нос и поразително сини очи, но лицето й винаги имаше отчаяно изражение. Цял следобед се бе държала почтително с нея, беше правила комплименти на сервисите й, оспорваше съдийските решения за ударите на Ема, дори когато беше очевидно, че топката е излязла в аут, не спираше да й повтаря колко красива е лъскавата й лента за коса. Невероятно колко се плашеха хората от Сътън, как вървяха на пръсти около нея, сякаш тя ръководеше училището.

„А може би — помислих си аз, — се страхуват да не им скроя някой номер от Играта на лъжи.“