Ема замислено прокара пръсти по плата на роклята си. Само ако можеше да каже на Шарлът за Теър. Но това щеше да е грешка — ако издадеше, че Сътън и Теър са имали връзка, Шарлът веднага щеше да я обвини, че е изневерила на Гарет. А той винаги бе чувствителна тема — беше скъсал с Шарлът, за да тръгне със Сътън и Ема подозираше, че момичето така и не бе успяло да го забрави.

А аз бях почти сигурна в това.

Тогава на Ема й хрумна нещо. Тя бръкна в джоба си и извади малкия ключ.

— Намерих това тази сутрин в стаята ми и Бога ми, не мога да се сетя какво отключва. Случайно да знаеш?

Шарлът взе ключа от дланта на Ема и го огледа. Той проблесна под ярката светлина на лампите в стаята. Ема забеляза как Мадлин я стрелва с крайчеца на окото си, но после бързо се обръща напред.

— Изглежда като ключе от катинар — каза Шарлът.

— На шкафче? — предположи нетърпеливо Ема. Може би Шарлът бе виждала Сътън да отваря някое тайно шкафче, за което Ема не знаеше.

— Може би на някой скрин. — Шарлът й върна ключето. — Какво общо има ключето със странното ти поведение напоследък? Дали не отключва здравия ти разум?

— Нищо ми няма на поведението — отвърна отбранително Ема и пусна ключето в джоба си. — Само си представяш разни неща.

— Сигурна ли си? — попита отново Шарлът.

Ема сви устни.

— Напълно.

Шарлът я стрелна с поглед, след което взе молива за рисуване.

— Добре. — Тя започна ядосано да драска разни заврънкулки и звезди по скицника си. — Щом си решила да бъдеш потайна, хубаво. Не ми пука.

Звънецът удари и Шарлът скочи от мястото си.

— Шар! — извика след нея Ема, усещайки, че Шарлът е по-ядосана, отколкото показва. Но приятелката й не се обърна. Тя настигна Мадлин и двете излязоха в коридора. Ема се върна на масата си, чувстваше се изцедена. Когато тръгна към коридора, усети погледите на учениците, имената на които дори не знаеше.

— Чу ли, че един спортен агент от „Станфърд“ е идвал да пита за Теър? — рече едно момиче с дънково яке на тъмнокосата си приятелка, която бе облечена с раирана риза в стил осемдесетте.

— Е, как — промърмори приятелката й. — Но тъй като Теър е в затвора, няма никакъв шанс да го приемат в такъв университет.

— О, я стига. — Момичето с дънковото яке махна с ръка. — Адвокатът му ще го измъкне. Още следващата седмица ще е на свобода.

„Боже, не!“, помисли си Ема.

— Дори и да е така, какво ще прави с това накуцване? — попита Райето. — Чух, че бил доста зле. Според теб какво му се е случило?

За тях отговорът беше очевиден. Двете момичета се обърнаха и изгледаха Ема, която минаваше покрай тях.

Като че ли всички я обсъждаха, дори учителите. Фрау Фенстърмахер, учителката й по немски, сбута мадам Ив, една от преподавателките по френски. Две от служителките в кафенето прекъснаха разговора си и я зяпнаха. Първокурсници и по-големи, всички я гледаха така, сякаш знаеха всичките й тайни. Искаше й се да изкрещи: „Оставете ме на мира!“ Каква ирония: докато ходеше на училище като хранениче, тя беше никой, просто призрак в коридора. Копнееше да е момиче, което всички познаваха. Но славата си имаше цена.

Сякаш не го знаех.

Ема зави зад ъгъла и се озова в коридора с прозорци, които гледаха към двора. Тя погледна към кактусите и засадената в саксии папрат, и зърна тъмната коса на Итън. Докато си проправяше път между тълпата, сърцето й биеше в гърдите.

— Здрасти — каза тя и го хвана за лакътя.

Лицето му грейна в усмивка.

— Ти си здрасти. — След това забеляза мрачното й изражение. — Добре ли си? Какво се е случило?

Тя сви рамене.

— Днес е един от онези дни, когато е малко трудно да бъда Сътън Мърсър. Бих дала всичко, за да се махна оттук. Известно време да се отърва от нея.

Итън сбърчи вежди и внезапно вдигна показалец, сякаш искаше да каже „Аха!“.

— Имам идея. Знам точното местенце, където да те заведа.

Три часа по-късно Итън слезе от Магистрала 10 при табелата с надпис ФИНИКС. Ема се намръщи.

— Можеш ли да ми кажеш поне нещо за мястото, където отиваме?

— Не — отвърна Итън и устните му се разтегнаха в усмивка. — Само това, че там никой не е чувал за Сътън Мърсър, Ема Пакстън или Теър Вега.

Искаше ми се да се изсмея. Когато бях жива, имах чувството, че всички са чували за мен — навсякъде. И беше много мило от страна на Итън, че закара близначката ми чак във Финикс, за да я отведе по-далеч от лудостта.

Щом слязоха от магистралата, Итън зави по една занемарена улица. По нея бяха наредени контейнери за отпадъци, пълни с натрошена мазилка, счупени стъкла и празни кутии от боя. От едната й страна се издигаше недовършен блок, а табелата пред него обявяваше, че апартаментите ще се дават под наем от ноември. Поглеждайки към сградата без прозорци, Ема сериозно се съмняваше, че това ще се осъществи.

— Добре, сега ще ми кажеш ли? — попита тя, когато Итън отби в един паркинг и спря пред стар хотел в стил Арт деко.

— Търпение, търпение! — подразни я той, разкопчавайки предпазния си колан. После слезе, затвори с трясък вратата и се протегна лениво, като нарочно се бавеше.

Ема тропна с крак.

— Чакам.

Той заобиколи колата и я прегърна.

— Какво чакаш? — попита той. — Това ли? — След това притисна устни към нейните и тя отвърна на целувката, отпусната в прегръдката му.

Когато се разделиха, Ема се усмихна. Тялото й пламтеше. След това избухна в смях.

— Чакай малко. Да не би да ме докара чак до Финикс, за да можем да се натискаме пред всички?

— Не, това беше само бонус. — Итън се обърна и посочи хотела. — Дойдохме на концерт на любимата ми група „Ноу неймс“.

— „Ноу неймс“? — повтори Ема. — Никога не съм ги чувала.

— Страхотни са — пънк рок, но с блусарски елементи. Много ще ти харесат.

Той я хвана за ръката, преплете пръсти с нейните и я поведе към хотела, който изглеждаше като хванат в капан на времето. По стените имаше кичозни тюркоазни и розово-оранжеви племенни шарки, стенни лампи в стил деко и дори стар модел касов апарат на регистратурата вместо лъскав компютър с плосък монитор. Метална табела указваше пътя към входа на клуба в задната част на фоайето, макар че от нея всъщност нямаше нужда — щом минаха през въртящите се врати Ема чу пулсиращия бас и ехото на усилвателя. Въздухът миришеше на цигари, евтина бира и потни танцуващи тела. Във фоайето се мотаеха няколко младежи, които пушеха цигари и оглеждаха новодошлите.

След като платиха куверта от десет долара, Ема и Итън влязоха в клуба. Залата беше голяма, квадратна и тъмна, с изключение на светлините на сцената и коледните лампички, окачени около бара, който се намираше на издигната платформа в дъното. Гъмжеше от тела — момчета, които отказваха да помръднат, момичета, които се полюляваха със затворени очи, вглъбени в собствения си музикален сън, няколко реда хлапета, хванати за ръце. Неколцина погледнаха отегчено към Ема. В някое друго време тя щеше да се почувства стресната от тяхното отчуждение, но сега то й подейства успокояващо. Никой не я познаваше. Тя просто бе поредният почитател на „Ноу неймс“, както всички останали тук.

Ема сви към бара, потупвайки по хиляди рамена, като промърмори милион пъти „извинете“ и „съжалявам“. Шумът на сцената беше твърде силен и ушите й почти веднага заглъхнаха.

Двамата с Итън стигнаха до бара, чувстваха се смачкани, сякаш бяха преминали през ураган. Барманът сложи подложки пред тях и двамата си поръчаха бира. Ема зърна последната празна маса, преметна чантата си през облегалката на единия стол и погледна към сцената. Групата от трима души тъкмо свиреше някаква бърза, ръмжаща песен. Барабанистът гънеше ръцете си като октопод. Басистът пристъпваше напред-назад с наведена глава и дългата му коса скриваше лицето му. Вокалистката, която имаше стряскащо розова коса, стоеше в средата на сцената, дърпаше настървено струните на китарата си и пееше съблазнително в микрофона.

Ема я зяпна като омагьосана. Момичето бе прибрало косата си на кок в стил петдесетте и беше облечено с лъскава черна рокля, мрежести чорапогащи и дълги, черни, копринени ръкавици. Като че ли само тя можеше да е толкова готина и без задръжки.

— Прав беше! Групата е страхотна! — извика Ема на Итън.

Той се усмихна и чукна чашата й със своята, поклащайки главата си в ритъма на музиката. Ема отново огледа тълпата. Светлината създаваше ореоли около главите на присъстващите. Мнозина танцуваха. Други правеха снимки с телефоните си. Група фенове се бяха скупчили пред сцената — повечето от тях бяха момчета, които сигурно се надяваха да зърнат нещо под роклята на певицата.

— Приятелката ми Алекс от Хендерсън сигурно щеше да се влюби в тая сцена — рече тъжно Ема. — Тя обича да ходи на такива места. От нея съм научила всички готини групи, които слушам.

Отблясък от диско кълбото се отрази върху лицето на Итън и сините му очи блеснаха.

— Може би, след като всичко това свърши, ще ме запознаеш с нея.

— С удоволствие — отвърна Ема. Алекс и Итън веднага щяха да си допаднат — и двамата харесваха поезия и не им пукаше какво мислят другите за тях.