— Виж, трябва да вървя — обещах на Сътън, че ще й помогна с домашното, преди да започнат часовете.

Тя обеща да поддържа връзка и прекъсна разговора. После излезе от гардеробната на Сътън и се просна на леглото с пулсираща глава. Чувстваше се ужасно, че трябваше да лъже Алекс. Замисли се за следобедите, които беше прекарала в стаята й, когато двете търсеха нова музика в интернет или правеха предсказания за бъдещето. Двете споделяха един дневник с бледоморава корица, като се редуваха да пишат в него на всеки няколко дни. Бяха го скрили под изрязан в килима капак под леглото на Алекс, така че никой да не може да го намери. Имаха тайни, които пазеха от света, но не и една от друга — досега.

Ема седна върху леглото. Ако Теър беше запазил писмата на Сътън, може би тя също пазеше нейните. Но къде ги беше скрила?

Ема стана от леглото и бръкна под матрака. До стената бяха бутнати две кутии от обувки, но тя ги беше прегледала още преди няколко седмици. Въпреки това ги извади и изсипа съдържанието им на леглото, в случай, че бе пропуснала нещо. По чаршафите се разпиляха стари контролни и оценени доклади, заедно с неоново зелена лента за глава и парче от билет за концерт на Лейди Гага. В Ема се взираше кукла Барби с безучастни сини очи, а оплетената й руса коса се спускаше върху натруфена копринена рокличка. Това не беше Е, куклата, която Сътън може би бе нарекла на Ема — тя се намираше в раклата в спалнята на Мърсърови. Но Ема беше виждала всичко това преди.

Тя отиде до дрешника на Сътън и започна да отваря едно по едно всички чекмеджета, изваждайки съдържанието им на пода. Сигурно пропускаше нещо. Прехвърли тениските и късите панталонки, и зарови ръце в чорапите за тенис. Прегледа всяка страница от опърпаните тетрадки, пълни със записки по история и уравнения по алгебра, провери всички гилзи от червила, половин дузина висящи обеци и малко бурканче с овлажнител, който обещаваше да съживи кожата й.

След като прегледа чекмеджетата на бюрото, тя се облегна на стената и започна да разглежда старите снимки, за да се убеди, че не е пропуснала нещо при предишните шест проверки. Но какво ли трябваше да е то? Някоя фигура, която наднича отзад на някой тенис мач? Някой на рождения й ден, който държи табела с надпис „АЗ УБИХ СЕСТРА ТИ“? Някой, който крие нож зад гърба си на бала?

Внезапно Ема изправи рамене и в главата й нещо прищрака. Барбито-Кралица на бала. Тя въобще не си пасваше с нито един от предметите, които Сътън бе напъхала под матрака или в чекмеджетата. Ема взе куклата от мястото, където я беше оставила и я обърна с краката нагоре. Платът на роклята й се разтвори и разкри малка торбичка, зашита в най-долния пласт на балната рокля. Бинго.

Браво! Дори аз нямаше да се сетя да проверя куклата — а нали всъщност би трябвало сама да съм зашила торбичката там.

Ема бръкна с пръст вътре и напипа студен метал. Това беше малък, потъмнял сребърен ключ. Тя го извади на светло. Приличаше на ключ за дневник или кутия за бижута.

Някой почука и вратата на Сътън се отвори. На прага застана Лоръл, обвита в облак от парфюм, сложила ръце на хълбоците си. Лицето й беше кисело.

— Мама те вика долу за закуска. — Тя погледна към разпилените из стаята предмети. — Какво, за Бога, си правила тук?

Ема огледа бъркотията около себе си.

— Ами, нищо. Просто търсех една обица. — Тя взе една сребърна звезда на винтче, която току-що беше открила под леглото. — Намерих я.

— Какво е това? — Лоръл посочи укорително ключа в ръката на Ема.

Ема също го погледна и се изруга на ум. Защо не се беше сетила да го скрие, преди Лоръл да го види.

— О, нищо особено. Стари боклуци — смотолеви тя и пусна ключето върху нощното шкафче на Сътън, сякаш въобще не я интересуваше. Едва когато Лоръл се обърна и излезе, тя бързо го грабна и го пъхна в дънките на Сътън. Ако ключът бе толкова важен, че сестра й да го скрие толкова добре, той може би щеше да я отведе до някоя голяма тайна. И Ема нямаше намерение да се откаже, докато не разбере каква е тя.

Което несъмнено означаваше, че аз също нямаше да се откажа.

15.

Проект бегълци

В четвъртък следобед Ема караше моден дизайн, последния си час за деня. Покрай стените бяха подредени безглави манекени, увити в муселин. Импровизиран подиум минаваше през средата на стаята. Учениците седяха на работни маси и край тях бяха пръснати платове, ножици, копчета, ципове и конци. Неповторимият учител по дизайн в „Холиър“, господин Салинас, крачеше из стаята, обут в тесни панталони и вързал синьо шалче на врата си. Изглеждаше като по-малкия брат на Тим Гън1.

— Днешната презентация ще противопостави формата на функционалността — обяви той с писклив глас. После потупа с дългия си, кльощав пръст по лъскавата корица на френския „Воуг“, който неведнъж бе наричал своя Библия. — Това е въпросът на върха на езика на всеки моден редактор — продължи да размишлява той. — Как се пренася модата от подиума в реалния живот.

Ема погледна към манекена си. Само по себе си, творението й трудно можеше да бъде пренесено в реалния живот. Кръстът му бе обвит с кариран плат, набран странно от опита на Ема да направи трапецовидна пола. Черната шифонена блуза висеше разкривено, с неравни къдрички вместо яка. Най-зле беше брошката с форма на цвете, която Ема се беше опитала да измайстори от останалия кариран плат. Като се добавеха и червените следи от флумастер по горките ръце на манекена, той заприличваше на пияна ученичка, болна от шарка. Макар Ема да обичаше модата — тя обикаляше всички магазини втора ръка и се беше сдобила с доста тоалети, които изглеждаха скъпи — шиенето не беше от любимите й занимания. Подозираше, че Сътън е избрала този предмет по същата причина, поради която самата Ема бе избрала доста предмети в своята програма — защото по тях сравнително лесно се изкарваха шестици и не се изискваше много учене.

— Какво трябва да каже скритият във всеки един от вас творец? — продължаваше да дрънка господин Салинас. — Този въпрос трябва да си зададе всеки един от нас.

Ема наведе глава с надеждата, че господин Салинас няма да посочи нея — тя въобще не се опитваше да каже нещо. Имаше си други проблеми на главата, които заслужаваха повече мислене от противопоставянето на форма срещу функционалност, като например дали Теър беше убил сестра й, преди да излезе от затвора и отново да се върне при нея.

— Мадлин? — рече господин Салинас, наблягайки драматично върху първата сричка от името й. — Кажи ни какво си създала тук с тази авангардна балерина.

Мадлин се изправи и приглади черната си кожена пола. Тя беше най-добрата в класа и го знаеше.

— Ами, Едгар — започна тя. Освен това беше единствената ученичка, която се обръщаше към господин Салинас на малко име. — Визията, която съм създала, се нарича Мрачен танц. Нещо като „балетът среща улицата“. Това е танцьорката след репетиция. Къде ходи? С какво се занимава? — Тя махна с ръка към манекена, който бе облечен с блейзър над черна рокля и чорапогащи. — Това е мрачната, ексцентрична част от нас, която се крие под фасадата на съвършенството.

Господин Салинас плесна с ръце.

— Гениално! Божествено! Вижте всички, точно такава работа очаквам от вас!

Мадлин седна на мястото си, доволна от себе си. Ема я потупа по коляното:

— Роклята ти изглежда страхотно. Аз съм супер впечатлена.

Мадлин кимна учтиво, но от начина, по който омекнаха чертите й, Ема можеше да каже, че е поласкана. Мнението на Ема — или по-скоро на Сътън — явно означаваше много за нея.

Господин Салинас посочи още няколко ученици — отговорите им очевидно го отегчиха, — а Ема отново се замисли за проблемите си. Тя беше научила буквално наизуст писмата на сестра си до Теър и в главата й изникнаха фрази като „Някой ден ще бъдем заедно, когато настъпи подходящият момент“ и „Ще решим всичките си проблеми.“ Макар Сътън да бе изписала почти трийсет страници до Теър, в тях нямаше нищо конкретно. Защо не можеха да бъдат заедно? Защо времето не беше подходящо? Какви бяха проблемите, които трябваше да разрешат?

Положих всички усилия да се сетя какво съм имала предвид. Но нищо не ми хрумна.

След това Ема се замисли за ключа, който лежеше на сигурно място в джоба й. Днес бе опитала всички възможни места — кутията за бижута в шкафа на Сътън, кутията с инструменти в гаража на Мърсърови и малката врата към стаята на втория етаж на къщата, където никога не бе влизала. Тя дори изтича на обяд до близката пощенска станция, в случай, че ключът е от някоя пощенска кутия, но служителят каза, че е твърде малък. Може би той също нямаше да й помогне.

Ема едва устоя на желанието да отпусна глава на масата и да заспи. Всичко това беше изтощително.

Вярно, че когато пораснеше, искаше да стане разследващ журналист, да разкрива корпоративни скандали и ужасяващи престъпления, но всичко изглеждаше различно, когато на карта бе заложен и животът й.

— Земята вика Сътън? — Няколко лакирани пръсти щракнаха пред лицето на Ема. Зелените очи на Шарлът се взираха в нейните. — Добре ли си? — попита приятелката й със загрижено лице. — За секунда като че ли изпадна в летаргия.

— Добре съм — промърмори Ема. — Просто съм… отегчена.

Шарлът повдигна вежди.

— Ако си спомняш, ти беше тази, която ни убеди да се запишем в класа по моден дизайн. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Може би го повтарям твърде често, но ти наистина ми изглеждаш много странна напоследък. Нали знаеш, че винаги можеш да поговориш с мен?