Ема се надигна от леглото и започна да крачи из стаята.

— Вероятно. Макар полицията още да не я е изследвала. Предполагам, че ще проверят и отпечатъците по волана — току-виж съвпаднат с тези на Теър. — Тя се намръщи. — Но човек не трябва ли да е вкаран в полицейската система, за да бъде открито съвпадение на ДНК?

— Теър и преди се е замесвал в неприятности — рече Итън. — А и сигурно са му взели отпечатъци, когато са го арестували.

— Освен това вече знаем, че е бил в колата — продължи Ема — Дори отпечатъците му да са на волана, какво доказва това?

— Така е — отвърна Итън с пораженчески тон. — Което означава, че трябва да задълбаем повече. Да разкрием мотивите му. Да открием нещо, с което да го заковем за стената.

— Да — промърмори Ема, но се почувства ужасно изморена. Беше толкова близо… но и толкова далеч.

Тя затвори очи, смазана от тежестта на задачата. Тийнейджърът-звезда на футболния отбор — не можеше просто ей така да стане убиец. Нещо бе накарало Теър Вега да избухне.

Когато отново отвори очи, тя видя, че екранът на лаптопа на Итън свети. В браузъра бе отворена фейсбук страницата на Сътън.

— Регистриран си във Фейсбук? — Ема се ухили. — Не оставяш впечатление за такъв човек.

Итън скочи от леглото и затвори капака.

— Всъщност, не съм. Искам да кажа, имам страница, но не публикувам нищо на нея. Тъкмо мислех да оставя съобщение на твоята — всъщност на страницата на Сътън. Но не знам. — Той я погледна предпазливо. — Няма ли да е странно? Приятелките ти всъщност не знаят за… нашите разговори.

Ема се изпълни със задоволство, че двамата дори обсъждат потенциалната им връзка. Но след това стомахът й се сви. Тя си спомни как по-рано през деня момичетата се бяха кискали над замисления номер. Зачуди се дали да не каже на Итън за плана им да съсипят четенето му на поетичната вечер, но при тази мисъл й се зави свят. Чисто и просто трябваше да провали плана.

— Всъщност Лоръл знае за нас — каза вместо това тя и веднага се изчерви. Дали беше правилно да се изрази така? За нас? Те все още не бяха двойка.

— Това притеснява ли те? — попита Итън и в ъгълчетата на устните му потрепна лека усмивка.

— А теб притеснява ли те? — контрира Ема.

Итън пристъпи напред и седна до нея.

— На мен не ми пука кой знае. Мисля, че си невероятна. Не съм срещал друга като теб.

Сърцето й замря. Досега никой не й беше казвал нещо такова.

Итън се наведе напред и плъзна ръка по вратлето й. Целуна я нежно с топлите си, меки устни и Ема веднага забрави всичко, което й се беше случило след пристигането в Тусон. Забрави за това колко развълнувана беше, когато слезе от автобуса, за да срещне сестра си. Забрави колко бързо се изпариха надеждите за повторното им събиране. Забрави за заплашителната бележка, която я предупреждаваше да продължи да се прави на Сътън, защото иначе… Забрави за разследването на Теър или който там беше убил Сътън. В този момент тя беше просто Ема Пакстън, момичето със съвсем нов приятел.

А аз бях просто нейната сестра, която се радваше, че Ема най-после е намерила някой, когото наистина да обича.

14.

Ако ключът пасне

През нощта светлосините чаршафи на Сътън се увиваха около тялото на Ема, която се въртеше неспокойно в леглото. Поовехтелите плюшени играчки бяха подредени в долната му част и се взираха в нея с блестящите си на лунната светлина очи. Присъствието им бе толкова нетипично за Сътън, едно от малкото неща със сантиментална стойност, които беше запазила от миналото си. Те напомняха на Ема за собствените й играчки — плетена на ръка играчка-чудовище, която й бе подарила учителката й по пиано заради това, че бе овладяла една трудна музикална композиция, и Соктопод, който й беше купен от Беки. Играчките на Сътън я накараха да се замисли за всичкото време, през което бяха живели разделени, за спомените, които биха могли да имат от игрите в общата им спалня, измисляйки си думи, които само те двете щяха да разбират. Часове, които никога нямаше да имат.

От дъбовото дърво пред спалнята на Сътън се обади бухал. Ема се загледа в клоните му и установи, че това е същото дърво, което бе използвала в нощта, когато се измъкна навън при Итън и по което се бе изкатерил Теър, за да проникне в стаята на Сътън. Внезапно тя се сепна. Прозорецът беше широко отворен. В ъгъла на стаята стоеше прегърбена фигура, която дишаше накъсано.

— Наистина ли смяташе, че ще се отървеш толкова лесно от мен? — разнесе се гласът му.

Макар да седеше в сянка, Ема веднага го разпозна.

— Теър? — едва успя да произнесе.

Тя се опита да се хване за горната табла на леглото, но беше твърде късно. Теър се хвърли напред и вкопчи ръце в гърлото й. Устните му се озоваха на сантиметри от нейните.

— Ти ме предаде, Ема — прошепна той и хватката му се затегна. Долната му устна леко докосна нейните. — И сега е време наистина да се съберете със Сътън.

Ема заби ноктите си в кожата на Теър. Въздухът не й достигаше и тя усещаше как животът й бавно я напуска.

— Моля те, не!

— Сбогом, Ема — ухили се злобно Теър. Ръцете му стискаха ли, стискаха… като че ли на фона на песента на Кели Кларксън „Mr. Know It“

Ема скочи в леглото. Същата песен звучеше в ушите й. Тя се огледа. Намираше се в стаята на Сътън и чаршафите бяха залепнали за мократа й кожа. През прозореца нахлуваше слънчева светлина — и той наистина беше отворен. Но в ъгъла нямаше никого. Тя докосна врата си и не почувства нищо, което да доказва, че е била душена. Кожата й беше гладка. Нищо не я болеше.

Сън. Било е просто сън. Но й се струваше толкова истинско.

На мен също ми се беше сторило истинско. Погледнах втренчено към ъгъла, изненадана, че Теър не беше там. Все още бях разтърсена от това, че следвах Ема навсякъде, дори в сънищата й.

Пръстите на Ема трепереха, докато изпъваше набралото се светлосиньо горнище на пижамата и оглеждаше спалнята. Върху екрана на компютъра грееха познатите снимки на Сътън и приятелките й — точно тази беше направена след победата на отбора по тенис. Момичетата се бяха прегърнали през раменете и показваха с пръсти знака за победа „V“ пред фотоапарата. На бюрото на Сътън лежеше отворен учебник по немски заедно с малка книжка с поезия, която Итън й беше дал седмица по-рано. Никъде не се виждаха плюшени животинки — истинската Сътън беше твърде пораснала за играчки.

Но въпреки това прозорецът беше отворен. Ема можеше да се закълне, че предишната вече го беше затворила и заключила. Тя отметна завивките, отиде до него и надникна навън. Пред очите й се простираше безупречно поддържаната морава на семейство Мърсър — и всички бели шезлонги или растения в саксия бяха по местата си. Над планината Каталина се бе издигнала огнената топка на тусонското слънце и звукът на пеещи птички изпълваше стаята.

Бз-з-з.

Ема подскочи и се обърна. Звукът се чуваше изпод леглото на Сътън. Тя почти веднага се сети, че това е блекбърито от предишния й живот. Хвърли се към него и погледна екрана. Звънеше Алекс, най-добрата й приятелка от Хендерсън. Тя се прокашля и натисна бутона за отговор.

— Здрасти.

— Здрасти. Всичко наред ли е? Звучиш странно.

Ема потръпна. Но Алекс нямаше как да знае какво беше сънувала току-що. Приятелката й дори не знаеше, че Ема е в опасност — тя смяташе, че Сътън е още жива и Ема изживява мечтата на всяко хранениче с нейната отдавна изгубена сестра.

— Всичко е наред, разбира се — отвърна тя с дрезгав глас. — Просто още спях.

— Ами ставай вече, поспаланке — изкиска се Алекс. — Не съм те чувала от сто години. Исках да разбера как си.

— Всичко е наред — повтори Ема, опитвайки се да звучи приповдигнато. — Страхотно, всъщност. Семейството на Сътън е невероятно.

— Не мога да повярвам как изведнъж получи този страхотен живот. Трябва да се появиш в шоуто на Опра или нещо подобно. Искаш ли да им пиша за историята ти?

— Не! — отвърна Ема, може би твърде рязко. Тя отиде до дрешника на Сътън — отчасти, за да си избере дрехи за деня, но и защото там беше по-уединено — вероятността Лоръл да я чуе беше по-малка.

— Добре де, добре! Как върви училището? Харесват ли ти приятелите на Сътън? — попита Алекс.

Ема се спря пред една синя копринена блузка.

— Честно казано, точно сега отношенията ми с тях са малко напрегнати.

— Защо? Не могат да се справят с двете ви едновременно? — Гласът на Алекс прозвуча приглушено и Ема веднага си я представи как се облича за училище, реше косата си и похапва канелени кифлички. Алекс беше кралицата на многозадачието и беше голяма сладокусница.

— Просто групичката им е доста близка — каза Ема. — Преживели са толкова много неща, които дори не мога да проумея все още.

Алекс сдъвка залъка си и преглътна.

— Това е вече в историята. Планирай нещо забавно и си създай собствени преживявания с тях, може би дори без Сътън.

— Да, може би — каза Ема, осъзнавайки, че досега почти не е излизала поединично с някоя от приятелките на Сътън.

Дрейк излая от първия етаж и Ема чу как госпожа Мърсър му изшътка.