— Честно, номерът с пренебрегването ми вече остаря — каза Ема, без да изостава от нея.

— За мен не е — отвърна Лоръл.

Ема беше благодарна, че поне каза нещо.

— Виж, не знам защо Теър е дошъл в моята стая и…

Лоръл се обърна рязко и впери поглед в нея.

— О, така ли? Наистина ли не знаеш? — каза тя и наведе очи към кръста й. Ема усети как стомахът й се свива и почувства как писмата, които бе открила в стаята на Теър, прогарят кожата й. Като че ли Лоръл знаеше, че те са там.

— Наистина не знам — отвърна Ема. — И не знам защо се ядоса толкова, но ми се иска да ми кажеш какво да направя, за да ти се реванширам и вече да не ми се сърдиш.

Лоръл присви очи и отстъпи назад.

— Добре, сега вече наистина ме изуми. Сътън Мърсър не съжалява. Сътън Мърсър не се реваншира на никого.

— Хората се променят.

„Или понякога умират и на тяхно място се появява по-добрата им близначка“, помислих си мрачно аз.

От тонколоните се разнесе друга кънтри песен, този път за любовта към добрите стари Щати. Лоръл разсеяно взе чифт розови каубойски ботуши и после отново ги върна на мястото им. Изражението на лицето й като че ли поомекна.

— Хубаво. Има един начин да ми се реваншираш.

— Какъв?

Лоръл се наведе напред.

— Можеш да накараш татко да свали обвиненията от Теър. Или да кажеш на Куинлън, че ти си го поканила в къщата. Така ченгетата ще бъдат принудени да го пуснат.

— Но аз не съм го канила! — възрази Ема. — И няма да лъжа полицаите зад гърба на татко.

Лоръл сърдито изпухтя.

— Като че ли това те е спирало преди.

— Добре де, опитвам се да започна на чисто. И като за начало се опитвам да не ядосвам мама и татко всеки ден.

— Да бе, да — изсумтя Лоръл.

Ема раздразнено сви юмруци, забила поглед в килима с тютюнев цвят. Камбанките на входа иззвъняха и в магазина влезе нелепо изглеждащо момиче със селска пола. Тя носеше тениска с надпис „Поетически конкурс на «Конгресния клуб»“. Изражението на Лоръл се промени; очевидно тя също бе забелязала тениската.

— Виж какво — каза Ема, поглеждайки към момичето, — щом си ми ядосана, изкарай си го на мен. Не замесвай Итън в това. Не трябва да съсипваме участието му в конкурса.

За миг по лицето на Лоръл премина виновно изражение. Но след това чертите й отново се втвърдиха.

— Съжалявам, сестричке. Нищо не мога да направя. Планът вече е задействан.

— Можем да го отменим — опита Ема.

Лоръл се ухили.

— Сътън Мърсър, да отменим номер? Това въобще не е в твоя стил. — Тя се облегна на един шкаф със закачалки, на които висяха някакви странни дрехи, наподобяващи магьоснически мантии от зебло. — Предлагам ти сделка. Ти измъкваш Теър от затвора, аз отменям номера.

— Не е честно — изсъска Ема.

— Е, тогава нищо не мога да направя. — Лоръл нехайно й обърна гръб. — Предполагам, че не ти пука чак толкова за тайното ти гадже. Но пък това не е кой знае каква изненада. Ти се отнасяш така с всичките си тайни гаджета. — Тя стрелна Ема с многозначителен поглед, бутна вратата и излезе навън. Камбанките, закачени на бравата, прозвъннаха подигравателно.

Няколко часа по-късно Ема спря колелото си на завоя до познатата ранчерска къща, която се издигаше срещу каньона Сабино. Краката я боляха от десетте мили изкачване по хълма, а кожата й лепнеше от пот, макар вече да се бе смрачило и въздухът да се бе разхладил. Тя нямаше друг избор, освен да отиде до къщата на Итън с колелото си — едва ли можеше да накара Лоръл да я закара. Ема трябваше да го види.

Къщата на Итън се намираше до дома на Ниша Банерджи, където Ема бе прекарала първата си нощ като Сътън. Къщата на семейство Ландри се издигаше върху малко парче земя, заобиколено от бяла ограда, която плачеше за боядисване. В единия край на двора растеше дъб, по чиито клони бяха накацали врабци, а залязващото слънце хвърляше дълги сенки по прораслата морава. На предната веранда бяха подредени глинени саксии с малки лилави цветя, а един стар люлеещ се стол с напукана жълта боя се мъдреше до струпаните сини торби, натъпкани със стари вестници. Макар къщата да бе по-красива от всички, в които Ема бе живяла досега, тя изглеждаше малка в сравнение с дома на Мърсърови. Невероятно колко бързо свиква човек с лукса.

Тя почука силно по вратата. Секунди след това на прозореца се появи лицето на Итън. Той й се усмихна изненадано, докато отключваше вратата.

— Извинявай, че не ти се обадих предварително — каза Ема.

Итън сви рамене.

— Няма проблем. Нашите не са у дома. — Той отстъпи встрани и й направи път. — Заповядай, влез.

Докато вървеше след него по дългия коридор, чиито стени бяха облепени с тапети на бледорозови флорални мотиви, Ема извади писмата от джоба си. По стените висяха акварели с рози и залези, каквито тя бе виждала единствено в погребалните домове. Нямаше никакви снимки на Итън. Къщата също миришеше странно — на застояло и старо. Определено не изглеждаше гостоприемна.

Итън въведе Ема в малка, тъмна стая.

— Това е спалнята ми — каза той и прокара ръка през косата си. — Очевидно — додаде той, сякаш изведнъж нещо го беше притеснило.

Ема се огледа. Откакто бяха станали приятели си бе представяла десетки пъти стаята му. В нея цари лека бъркотия, пълна е със звездни карти, части от телескопи, стари химически комплекти, оръфани тетрадки и тонове книги с поезия. Но тази стая бе безупречна. По килима личаха следите от прахосмукачката. Върху нощното шкафче лежаха чифт черни катерачески ръкавици заедно с кожения дневник, който Ема бе забелязала първия ден, когато срещна Итън. Единственият предмет върху бюрото беше един очукан лаптоп — нищо друго, дори химикалка. Леглото беше оправено толкова добре, че можеше да мине хотелска инспекция; шалтето бе изпънато идеално, възглавниците — подредени една до друга. Ема беше работила като камериерка в един мотел и управителите винаги й се караха, че не разпухква възглавниците както трябва.

Тя погледна към Итън. Искаше й се да го попита дали това наистина е неговата стая. Помещението беше абсолютно безлично. Но Итън изглеждаше толкова притеснен, че не искаше да го смущава допълнително. Вместо това Ема седна на леглото и извади снопчето листове от джоба си.

— Намерих ги днес в стаята на Теър — каза тя и разгъна писмата върху леглото. — Сътън му ги е писала. Това доказва, че са имали романтична връзка.

Итън прочете всяко едно писмо. Жегна я леко чувство за вина, сякаш бе предала сестра си, разкривайки тайните й чувства.

Макар да разбирах защо Ема показва на Итън писмата, аз също се почувствах леко засегната. Това бяха мои лични мисли.

— „Никога не съм предполагала, че толкова ще се увлека по някого“ — прочете Итън на глас. После взе следващия лист. — „Искам да те целувам на футболния стадион в Университета, в храстите зад къщата на нашите, на върха на планината Лемън…“ — Той млъкна и се прокашля.

Ема почувства как бузите й пламват.

— Очевидно наистина са се харесвали.

— Но тя все още е била с Гарет — посочи Итън един ред в писмото, който гласеше: „Искам да скъсам с Гарет и да бъда с теб, кълна се. Но не е сега моментът, и двамата го знаем.“ — Може би Теър се е ядосал, че след всичко това Сътън все още е с приятеля си… и я е убил.

Аз потреперих. Спомних си колко бързо се беше променил Теър в нощта на разходката ни в планината, когато се появи Гарет. Гневът му бе опустошителен — дори самият той признаваше, че това е най-лошото му качество, което най-силно му напомняше за баща му. Дали това бе достатъчно, за да го вбеси?

Ема полегна назад върху леглото и се загледа в тавана.

— Това ми се струва твърде крайно. Да убиеш някого заради това, че не иска да прекъсне връзката си?

— Хората са убивали и за далеч по-малко. — Итън погледна ръцете си. Той изглеждаше разсеян, като че ли нещо го беше разтревожило. Когато най-накрая заговори, думите му прозвучаха бавно и натъртено. — Може би Сътън го е вбесила. Тя беше майстор на манипулациите.

— Какво трябва да означава това? — попита остро Ема. Не й хареса нотката в гласа му. Или по-скоро онова, което той каза за сестра й.

— В един миг тя те харесва — отвърна Итън. — А в следващия се отнася с теб като с боклук. Виждал съм я да го прави с милион момчета. — Той се намръщи. — Може същото да се е случило и с Теър. Може да го е вбесила и той просто… да е превъртял.

Ема усещаше дланите си лепкави. Възможно ли бе капризите на сестра й да са тласнали Теър до ръба? Ако се беше държала едновременно сърдечно и студено с него — и то докато се срещаше с Гарет, — това може да е събудило гнева му.

— Възможно е — прошепна тя.

— И какво, според теб, трябва да направим? — попита Итън.

— Можем да се обадим в полицията — предложи Ема.

— А може би не — поклати глава Итън. — Ако го направим, ти ще трябва да разкриеш, че си близначката на Сътън. Твърде е рисковано. — Той подпря глезена на левия си крак върху коляното на десния и се заигра с връзката на маратонката си. — Но вече сме близо. Имаш нужда от по-солидно доказателство. Какво ще кажеш за кръвта в колата? Определено е на Сътън, нали?