— Розите са червени, люлякът е син, Итън Ландри, номер ти гласим!

Лоръл се обърна и погледна към Ема.

— А ти какво мислиш, Сътън?

Цялото тяло на Ема пламна в огън, сякаш я обхвана треска. Тя се обърна с гръб към момичетата и се престори, че разглежда една от репродукциите на Дега, които висяха по стената на Мадлин, за да не видят останалите изражението на лицето й. Всяка нейна фибра копнееше да провали този номер, но тя нямаше никаква представа как да попречи на изпълнението му. Сътън сигурно щеше да измисли нещо. Сътън щеше да направи някой хаплив коментар, който да постави всяка една от тях на мястото й. Тя се почувства отново като старата Ема — с вързан език, примирена и нерешителна.

— Аз… ъ-ъ-ъ… трябва да отида до тоалетната — избъбри тя, скочи и изтича в коридора. Ако беше останала още малко в стаята на Мадлин, щеше да избухне в плач.

Тръгна по постлания с бежов килим коридор, подпирайки се с ръка на стената. Къде, по дяволите, се намираше тоалетната? Тя надникна през първата попаднала й врата, но помещението се оказа просто дрешник. Зад втората врата имаше кабинет с компютър и грамаден принтер. Третата беше леко открехната и тя надникна вътре. Стаята беше обзаведена със светлосин килим, стените бяха боядисани в тъмносиньо, а леглото беше застлано с черни чаршафи. По стените бяха окачени футболни плакати, а на рафтче до прозореца бяха подредени лъскави трофеи.

Стаята на Теър.

Стомахът й се преобърна. Разбира се. Как не се беше сетила по-рано? Ако Сътън и Теър бяха имали тайна връзка, може би тук щеше да има някакво доказателство за нея.

Тя хвърли един бърз поглед през рамото си, после отвори вратата и влезе на пръсти вътре. Върху бюрото бяха подредени учебници. Нямаше и следа от прах или безпорядък. Под тъмното дървено бюро беше бутнат въртящ се стол с кожена седалка. Никой не си беше направил труда да прехвърля месеците на календара на „Аризона Даймъндбекс“, който беше забоден на стената — под снимката на играч в спортен екип, който замахва с бейзболната бухалка и всеки момент ще удари размазана бяла топка, пишеше ЮНИ. Очевидно тази стая вече беше претърсена щателно от ченгетата — от Куинлън, — след изчезването на Теър. Ема прокара пръсти по стереоуредбата. Взе айпода и после го върна на мястото му.

Щом зърнах айпода и стереоуредбата, в главата ми нахлуха спомени. Видях себе си в стаята на Теър да слушам песен на „Аркейд файър“ на същия този айпод. Теър лежи до мен на килима и рисува с пръст по коляното ми. Нишки от килима гъделичкат голите ми крака. Аз протягам ръка, за да си поиграя с подгъва на светлозелената му тениска, като я вдигам съвсем малко, за да докосна стегнатите му коремни мускули. Теър повдига брадичката ми с ръка и се навежда към мен, докато устните му не се озовават на един дъх разстояние от моите. Той ме целува и аз усещам цялото си тяло като наелектризирано. И тогава някаква врата се отваря със скърцане. Двамата замръзваме за части от секундата, преди да се откъснем един от друг. После се измъкваме през задното стълбище и се вмъкваме в дневната. Точно когато господин Вега прекосява фоайето и вторачва в нас ококорените си, изпълнени с подозрение очи, споменът изчезва.

Ема обиколи стаята, пъхна ръце под възглавниците на леглото, надникна в чекмеджетата на бюрото и в почти празния гардероб. Всичко бе оголено и безлично като в хотелска стая. Нищо не изглеждаше странно. Нямаше изостанали гилзи от червило, които биха могли да принадлежат на Сътън. Нямаше нейни снимки на информационната му дъска. Ако Теър бе имал връзка със Сътън, той я беше пазил в тайна.

И изведнъж тя я видя. Редом с криминалните романи на рафтчето се виждаше окъсана, бледожълта книжка. На гръбчето пишеше „Малка къща в прерията“. Ема протегна ръка и я взе. Ако Сътън случайно се бе сдобила с книга от поредицата „Малка къща“, то това, че звездата на футболния отбор Теър също имаше такава, си беше направо странно.

Книгата се оказа неочаквано лека. Ема я обърна откъм гърба и осъзна, че страниците са откъснати и томчето е кухо. Тя бръкна с треперещи пръсти в отвора и напипа няколко сгънати листа. Когато ги извади, долови познатия цветен аромат. Ема се беше напръскала със същия мускусен парфюм от флакончето с позлатен надпис „Аник“ върху скрина на Сътън.

Тя разгъна листите с треперещи пръсти. Пред очите й се появиха познатите закръглени букви от почерка на Сътън. „Скъпи Теър — пишеше тя, — непрекъснато мисля за теб… С нетърпение очаквам да се видим пак… Толкова съм влюбена в теб…“

Тя разгъна следващия лист, но на него пишеше общо взето същото. Както и в следващите шест писма. Всичките бяха адресирани до Теър и подписани с едно голямо С. Сътън беше написала датите в ъглите на всяка страница; писмата започваха през март и продължаваха до юни, точно преди да изчезне Теър.

Аз също гледах писмата, опитвайки се да направя връзката, но нищо не ми просветваше. Сигурно ги бях написала. Тайните срещи с Теър сигурно ми действаха опияняващо. Все пак нали бях момиче, което обичаше да живее на ръба.

Ема пъхна писмата в предния джоб на суичъра си, после се измъкна обратно в коридора, като притвори вратата зад гърба си, оставяйки я по същия начин, както я беше намерила.

— Сътън?

Ема се обърна рязко и ахна. Зад нея стоеше господин Вега, който й се стори огромен. Тъмната му коса беше зализана назад с гел, което го правеше да изглежда като картоиграч, който се е запътил към някаква тъмна, задимена стая за поредното раздаване. Тъмната кожа на челото му се набръчка, когато сключи вежди.

Той погледна към ръката на Ема, която лежеше върху бравата на вратата.

— Какво правиш? — попита той.

— Ами, просто отивах в тоалетната, сър — изписка Ема.

Господин Вега я погледна втренчено. Писмата на Сътън издуваха джоба й. Тя скръсти ръце на гърдите си, опитвайки се да скрие издайническата подутина.

Най-накрая господин Вега посочи една друга врата.

— Тоалетната за гости е в другия край на коридора.

— А, да! — Ема се плесна по челото. — Малко се обърках. Седмицата беше доста тежка.

Господин Вега сви устни.

— Да. Беше мъчителна за всички ни. — Той запристъпва от крак на крак, със смутено изражение на лицето. — Всъщност, след като така и така си тук, искам да ти се извиня за поведението на сина ми. Дълбоко съжалявам за това, че е нахълтал в дома ти. Повярвай ми, ще се погрижа да си научи урока.

Ема кимна мрачно, спомняйки си синините по ръката на Мадлин. Можеше само да си представи по какъв начин господин Вега смята да втълпи това послание в главата на сина си.

— По-добре да се връщам при момичетата — промърмори тя.

Накани се да се обърне, но господин Вега я хвана за ръката. Ема си пое рязко дъх, сърцето й се качи в гърлото. Но той веднага я пусна.

— Моля те, кажи на Мадлин да дойде за малко — произнесе с тих глас.

Ема тихо въздъхна.

— Да. Разбира се.

Тя тръгна към стаята на Мадлин, но той отново я спря.

— Сътън?

Тя се обърна и повдигна вежди.

— Досега никога не си ме наричала „сър“. — Устните му бяха свити в тънка линия и той открито я оглеждаше. — Не е необходимо тепърва да започваш.

— А, да. Добре. Извинявайте.

Господин Вега продължи да я оглежда внимателно още около секунда. Ема с усилие се опита да запази спокойно изражение на лицето си. Най-накрая той се обърна и бавно заслиза по стълбите. Тя се облегна на стената и затвори очи, усещайки сгънатите листи хартия в джоба си. „Размина ми се на косъм.“

И то твърде къс, помислих си аз.

13.

С любов, С.

Час по-късно Ема седеше вдървено на предната седалка във фолксвагена на Лоръл. Лоръл може и да я бе изоставила в училище, но нямаше как да се измъкне и да не я откара вкъщи от дома на Мадлин. През цялото време, докато пътуваха, Лоръл не обели нито дума и всеки път, когато поглеждаше към Ема, тя бърчеше нос, сякаш усещаше вонята на мръсен канал.

Когато зърна приближаващия се мини мол с група малки магазинчета, Ема се пресегна към волана и рязко насочи колата към дясното платно. Лоръл скочи върху спирачките.

— Какво правиш, по дяволите?

— Карам те да отбиеш — отвърна Ема и посочи паркинга. — Трябва да поговорим.

За голяма нейна изненада Лоръл даде мигач, сви в паркинга и угаси двигателя. Но след това излезе от колата и тръгна бързо към мини мола, без да изчака Ема. Когато тя най-после я настигна, Лоръл беше влязла в един магазин, наречен „Буут барн“. Помещението миришеше на кожа и освежител за въздух. По стените висяха каубойски шапки, а рафтовете с ботуши се простираха докъдето поглед стига. От тонколоните се носеше врещенето на някакъв кънтри певец, който тихо припяваше за своя пикап „Форд“, а единственият клиент в магазина беше един едър тип, който дъвчеше тютюн. Продавачката, дебела жена, облечена с потник, върху който бяха избродирани галопиращи коне, ги изгледа застрашително иззад щанда. Приличаше на човек, който знае как да се оправя с пушките.

Лоръл отиде до една черна риза с избродирани сребристи кончета на раменете. Ема се изкиска.

— Не ми се струва, че е в твоя стил.

Лоръл остави ризата обратно на рафта и с престорен интерес се загледа в натруфените катарами. Повечето от тях бяха във формата на кравешки рога.