— Мисля, че Мадс си задава същия въпрос по отношение на теб.

Ема преглътна тежко, без да е сигурна как точно да отговори на това. Знаеше ли Сътън къде е бил Теър?

Имах усещането, че не знам. Ако знаех, нямаше да задам на Теър всички онези въпроси за тайните, които криеше.

През прозореца се виждаха две момчета, които караха скейтбордове по алеята към съседната на Мадлин къща. Майка им ги наглеждаше със скръстени ръце и недоволно изражение на лицето. Най-накрая Шарлът сви рамене.

— Но не бих се изненадала, ако Мадлин крие нещо.

— Защо? — попита Ема, опитвайки се да не звучи твърде нетърпеливо.

— Защото. — Шарлът спря пред къщата, дръпна ръчната спирачка и отпусна ръката си върху конзолата между двете предни седалки. — Всички в семейство Вега имат тайни.

Преди Ема да успее да попита още нещо, Шарлът слезе от колата, оправи късата си дънкова пола и тръгна към къщата. Ема също слезе и тръгна след нея към входната врата на семейство Вега. Когато вдигна ръка, за да натисне звънеца, Шарлът каза:

— Няма нужда — и започна да рови из черната си торба. — Имам ключ. — Тя измъкна верижка с миниатюрна фигурка на нея и стисна поклащащия се бронзов ключ между палеца и показалеца си.

— Имаш ключ за къщата на семейство Вега? — попита сепнато Ема.

Шарлът я изгледа странно.

— Ами да. Имам го още от осми клас. Имам и за у вас, а ти имаш за моята къща, забраванке. — Тя се намръщи. — Нали не си ми изгубила ключа? Баща ми ще откачи. Ще се наложи да смени всички ключалки.

— Не, все още е в мен — отвърна Ема, макар да нямаше представа къде може да е ключът на Шарлът. В съзнанието й се отвори врата. Тя си спомни за човека, който преди няколко седмици се беше опитал да я удуши в къщата на Шарлът. Първоначално тя смяташе, че е бил някой от приятелите на Сътън — алармата си беше включена, така че който го бе направил, е бил вътре от самото начало или е знаел кода. Възможно ли бе Теър да е откраднал ключа на Мадлин за къщата на Шарлът? Възможно ли бе по някакъв начин да е научил кода?

— Но ще ми кажеш ли пак кода за алармата? — Сърцето на Ема биеше учестено. Запита се докога ще може да задава такива въпроси, без да предизвика подозрение. — Беше нещо съвсем лесно, нали? 1-2-3-4? — Възможно бе Теър просто случайно да е улучил числата.

Шарлът изсумтя.

— На коя планета живееш? Кодът е 2-9-3-7. Вкарай си го в телефона и престани да ме питаш на всеки две седмици. Мадлин го направи и никога повече не ме попита.

— Мадлин има кода на алармата ти в телефона си? — повтори Ема. — Това не е безопасно. — Пулсът й се ускори. Това беше голям удар. Теър не само би могъл да открадне ключа на Мадлин за къщата на Шарлът, а и да намери кода за алармата в телефона на сестра си. Тя си спомни силните ръце, които я бяха стиснали за шията в кухнята на Шарлът. Шепотът в ухото й, който я предупреждаваше да спре да рови. Тези ръце бяха мъжки. А гласът като че ли беше същият, който се бе обадил на Ема в събота сутринта, докато тя беше в спалнята на Сътън.

Зачудих се дали това е така. Замислих се за разходката в планината, за лекотата, с която Теър изкачваше най-каменистите пътеки и се спускаше по най-стръмните склонове, а после нетърпеливо ме изчакваше да го настигна. Промъкването в къщата на Шарлът или изкатерването по наклонените покривни греди в училище, за да пусне прожектора опасно близо до главата на Ема, нямаше да представляват особено препятствие за него. Спомних си как бях съвсем сама с Теър в каньона Сабино в нощта, когато умрях. Ами ако той ме беше бутнал от скалата, където обичах да ходя с татко още от малка?

Шарлът отвори вратата на къщата на Мадлин и двете влязоха в коридора. Вътре миришеше на смесица от потпури и мексиканска кухня, а пред шкафа бяха подредени четири чифта обувки — от пантофки „Тори Бърч“ до обувки на токчета „Бутик 9“. На малка масичка до стената бяха подредени няколко фотографии. Едната бе сватбена снимка на господин и госпожа Вега, на другата беше една много по-млада Мадлин с къса балеринска поличка и палци. Ема се намръщи; усещаше, че нещо липсва. Можеше да се закълне, че последния път, когато беше тук, на масичката имаше снимка и на Теър. Семейство Вега ли я бяха махнали? Дали се опитваха да премахнат всички следи от съществуването му? Да не би да се срамуваха, че е техен син?

На стълбището се появи Лили.

— Най-накрая — пропя тя и оправи десетината кожени въженца, които обвиваха китката на лявата й ръка. — Горе сме.

Ема и Шарлът отидоха в стаята на Мадлин. Музиката беше пусната силно, а по телевизията вървеше епизод от „Проектът Рейчъл Зоуи“. Докато Ема, Шарлът и Лили се настаняваха, Мадлин, Габи и Лоръл вдигнаха глави от списанията си. На малки купчинки по пода бяха струпани стари броеве на „Воуг“ и „W“. Щорите с цвят на кафе бяха вдигнати и през прозореца се разкриваше гледка към планината Каталина. Боядисаните в бледо прасковено стени бяха покрити с плакати на балерини в различни пози. Имаше и снимка на Мадлин и Теър от някаква ски почивка.

Ема не можеше да откъсне погледа си от фотографията. Като че ли неговите хлътнали очи се взираха само и единствено в нея.

Лоръл намери някакъв брой на „Космополитън“ под леглото на Мадлин и го отвори на статия със заглавие „Как да накарате мъжа ви да реве като тигър.“

— Кой ги пише тия неща? — намръщи се тя и завъртя очи.

— Чакай! — Шарлът се наведе към нея, за да погледне. — Умирам да разбера как мога да накарам моя мъж да реве като тигър! — Тя присви очи и нацупи устни в предвзето-сексапилна муцунка.

Лоръл разклати едно шишенце с тъмнозелен лак „Еси“ и започна да слага розови дунапренени разделители между пръстите си.

— Чудя се какво ли би накарало Итън Ландри да реве — рече злобно тя.

Стомахът на Ема се сви.

Лили се изпъна и стрелна с поглед Габи. Сестра й кимна леко и очите й се ококориха.

— Снощи двете с Габс поумувахме върху някои идеи за първия ни официален номер — обяви Лили. Тя погледна почтително към Ема. „Разбира се — помисли си Ема. — Тя ме мисли за Сътън. Смята да даде някои идеи за номера и чака моето одобрение.“

Беше ми интересно да гледам отстрани колко съм влиятелна. Спомних си колко много предложения бях отхвърлила, колко много събирания бях отменяла, просто защото не бях на кеф и колко много вечери бяха прекарвани точно както ги бях планирала. Все пак моите идеи бяха най-добрите. И всички го знаеха.

Ема стисна зъби, след което реши да използва властта на Сътън в своя полза. Тя издаде лаещ смях и наклони главата си настрани.

— Добър опит — рече тя с леден глас. — Но според мен Играта на лъжи все още не е започнала да приема предложения от новаците.

— Да, гледайте и се учете, мацки. — Шарлът затвори „Космо“ и леко изпъна гърба си. — Така. Някой знае ли по какво си пада Итън?

Лоръл се усмихна леко.

— Сътън знае по какво си пада, нали, сестричке?

Гърлото на Ема се стегна.

Всички момичета я гледаха.

— И защо би трябвало да знаеш по какво си пада Итън Ландри? — попита недоверчиво Мадлин.

— Не знам — сопна й се Ема и хвърли неприязнен поглед към Лоръл.

— Разбира се, че знаеш — рече весело Лоръл. После грабна едно плюшено куче от леглото на Мадлин и го залюля в прегръдките си. — Не бъди толкова скромна, сестричке. Ти знаеш всички клюки. — Тя се обърна към момичетата. — През уикенда Сътън ми каза, че Итън тайно ходи на поетически конкурси в „Конгресния клуб“ в центъра.

— Никога не съм ти го казвала! — извика Ема. Заля я топла вълна и тя се опита да си спомни кога двамата с Итън бяха обсъждали поетически конкурси. И внезапно се сети. В парка, в събота. Значи Лоръл наистина я беше шпионирала. Но какво още беше чула?

— Разбира се, че се занимава с поезия. — Шарлът завъртя очи. — Всяко добро емо-момче го прави. — Тя извади телефона си и зареди Гугъл. След миг изписка радостно. — Ето го! Итън Ландри, записан под номер четири в конкурсния списък. Можем да направим страхотен номер от това!

Мадлин се примъкна по-наблизо.

— Бихме могли да наемем хора, които да седнат в публиката и да го освиркат или да го замерят с домати.

— Или да вкараме някой фалшив редактор? — ахна Лили. — Той може да му каже, че е във възторг от творбите му и че иска да го издаде — но само ако Итън се съгласи да отиде в Ню Йорк, за да се срещне с издателя. А когато Итън отиде там, те ще му кажат, че никога не са чували за него!

Габи кимна и опули очи.

— Ще се чувства като истински загубеняк!

— Или… — каза авторитетно Лоръл и размърда веждите си — бихме могли да се вмъкнем в къщата му, да откраднем две от стихотворенията му и да ги публикуваме в интернет под фалшиво име. И когато той излезе да ги прочете на конкурса, ние ще наемем някой, който да се престори, че е истинският автор и да обвини Итън в плагиатство. А после, когато покаже, че е качил стихотворенията две седмици преди конкурса, Итън ще бъде ужасно унизен.

— Гениално! — извика Шарлът. — Ще запишем всичко и ще го качим в Ю Тюб!

Мадлин и Лоръл си плеснаха тържествуващо ръцете.

— Направо гениално.

Габи направи драматичен жест, сякаш се канеше да произнесе монолог на Шекспир и пропя: