Ема настръхна. Как беше разбрал за това? Семейство Мърсър се вцепениха.

— Била си в полицията? — избъбри госпожа Мърсър. — Защо не ни каза?

Гарет се престори на изненадан.

— О! — рече той. — Реших, че знаете. Ще ви оставя насаме. — После се обърна и се върна на масата на родителите си в ъгъла.

Ема погледна родителите на Сътън и усети как се изчервява. Някак си се беше надявала, че те няма да разберат за малката й среща с Куинлън.

— Пак ли си се забъркала в нещо? — попита госпожа Мърсър с разстроено изражение на лицето, като със сигурност си мислеше за посещението в полицейското управление предишната седмица, когато дъщеря й получи мъмрене заради кражбата в магазина.

— Обзалагам се, че е отишла да види Теър — каза Лоръл с глас, натежал от омраза.

— Не съм се забъркала в нищо — отвърна Ема, постепенно повишавайки глас. — Нито съм ходила да видя Теър. Бях там само защото Куинлън ме повика. Не ви казах просто защото не беше нищо важно.

— Да бе, точно така — промърмори Лоръл под носа си. — Защото ти си толкова добра дъщеря. И им казваш всичко.

Ема я стрелна с поглед.

— Ами ти? Каза ли им за кампанията „Освободете Теър“? Как караш хората в училище да даряват пари за гаранцията му?

Господин Мърсър я погледна с ужасено изражение на лицето. Лоръл почервеня.

— Това е проект за класа ми по управление — рече бързо тя. — Учим как петициите влияят на закона и трябваше да го приложим на практика.

— Би могла да пуснеш петиция за нещо различно от освобождаването на момчето, което нахлу в дома ти и изкара акъла на сестра ти — рече твърдо господин Мърсър. После вдигна ръка. — Ще поговорим за това след малко. Защо ходи в полицията, Сътън? Заради Теър ли беше? — Той се наведе напред, вперил поглед в очите на Ема. По гърба й полазиха тръпки от страх. Таткото на Сътън изглеждаше също толкова ядосан, както в нощта, когато завари Теър в спалнята на Сътън.

— Аз… — започна Ема, но не бе съвсем сигурна какво да каже.

До тях изникна една сервитьорка, но щом забеляза израженията на лицата им, вдигна разбиращо ръце и се оттегли към кухнята. Господин Мърсър опря длани върху масата и лицето му омекна.

— Е, Сътън? — рече той с по-мек глас. — Моля те, кажи ни. Няма да се ядосваме. Просто сме загрижени за теб. Теър създава само проблеми. Никое нормално момче няма да избяга от къщи, а след това да се промъкне в спалнята ти. Просто се опитваме да те защитим.

Ема сведе очи, сърцето й постепенно се успокояваше. Бащата на Сътън бе използвал същия нежен, но покровителствен тон както в гаража предишната седмица, когато тя му помагаше за ремонта на мотоциклета. Той просто се опитваше да бъде добър родител. Но въпреки това тя не можеше да му каже какво се беше случило в полицейското управление.

— Просто подписах някакви документи за инцидента в магазина — отвърна тя, мислейки бързо. — Нищо друго не се случи. Кълна се. Гарет се опитва да ме вкара в беля, защото е ядосан, че вече не сме заедно. Просто прави от мухата слон.

Тя скри разтрепераните си ръце под масата, с надеждата, че ще й повярват. Господин Мърсър не сваляше погледа си от нея. Госпожа Мърсър прехапа начервените си устни. Лоръл изсумтя; очевидно не бе повярвала на нито една дума. Но накрая родителите й въздъхнаха и свиха рамене.

— Следващия път, когато те извикат в полицията, може би няма да е зле да ни се обадиш — рече спокойно госпожа Мърсър.

Ема извърна смутено очи и погледът й попадна върху Гарет и родителите му. В този момент той вдигна глава и й се усмихна подигравателно „Гадняр“, помисли си тя. Въобще не й се искаше тази вечер да повдига темата на Теър. Но когато се обърна към родителите си, те вече обсъждаха дали да поръчат бутилка шираз или малбек от списъка с вина. Беше се отървала — поне засега.

Или пък не? Не можех да не забележа погледна, който Лоръл хвърли на Ема. И не можех да не си спомня онези малки инициали, които бе надраскала в календара върху деня, в който бях умряла. ТВ.

Лоръл знаеше нещо. И аз можех само да се надявам, че Ема ще открие какво е то, преди да е станало твърде късно.

12.

Аз съм жена, чуйте моя вик

На следващия ден Ема стоеше на паркинга на гимназия „Холиър“ и се печеше под безмилостното тусонско слънце. В далечината женският отбор по футбол правеше обиколки на прашното игрище. Ема нямаше представа как успяват да не припаднат — навън сигурно беше поне четирийсет градуса. Тя бе играла трийсетина минути на тренировката по тенис и се чувстваше толкова обезводнена, че сякаш имаше нужда да я сложат на системи.

Аз помнех тренировките в жегата. Но странно, докато се носех край Ема, не чувствах нито жега, нито студ. Просто… нищо. Колкото и странно да звучи, умирах от желание поне още веднъж да се почувствам изпотена и останала без дъх. Изненадваше ме, че отчаяно ми липсваха дори такива неща от истинския живот.

Навън се чу клаксон и Шарлът паркира сребристия си мерцедес.

— Скачай вътре, кучко — извика тя през прозореца.

— Благодаря за превоза — каза Ема, хвърляйки спортния си сак и чантата на задната седалка. — Смотаната ми сестра ме заряза. — Трябваше да се срещнат в дома на Мадлин, за да обсъдят подготовката на номера, но след тениса Лоръл просто изчезна, без да изчака Ема. За щастие Шарлът не си беше тръгнала още, макар че Ема би дала всичко, за да изпусне сбирката. Последното нещо, което би желала, бе да накара Итън да се чувства неудобно. Когато днес го видя в коридора, тя се почувства ужасно, убедена, че той знае, че тя крие нещо от него. Не знаеше какво да направи: ако кажеше на Итън какво кроят и провалеше номера, приятелките на Сътън никога нямаше да й простят. Но ако не му кажеше, може би щеше да го изгуби завинаги.

Веднага щом Ема скочи вътре, Шарлът даде газ и колата излетя от паркинга на магистралата. Само за няколко минути те преминаха през пустинния участък, покрай мини мола, пълен с бутици за дрехи, магазин за сладолед с вид като излязъл от петдесетте, „Старбъкс“ и видеотека. Шарлът зави надясно към познатия квартал. Ема се радваше, че шофира приятелката й. Тя бе ходила у семейство Вега само веднъж, когато планираха номера за близначките Туитър, и всъщност не помнеше много добре къде се намира. Това бе едно от предимствата колата на Сътън да липсва — ако приятелките й узнаеха, че не може да се оправя из Тусон, сигурно щяха да я вкарат в лудницата.

Докато чакаха на светофарите на Ориндж гроув, по радиото започна местната новинарска емисия.

— В цял Тусон се говори за Теър Вега, момчето, което изчезна миналото лято — обяви репортерката. Ема се стегна и едва се удържа да не ахне. — Рано в събота сутринта господин Вега проникнал в къщата на предполагаемата си приятелка и сега е задържан, като му е определена гаранция от петнайсет хиляди долара за незаконно проникване в чужда собственост, съпротива при арест и притежание на незаконно оръжие — продължи репортерката. — Но въпреки това Джефри Роджърс, неговият адвокат, е убеден, че клиентът му ще бъде освободен.

От говорителите забумтя мъжки глас.

— Клиентът ми е непълнолетен, не може да бъде съден като възрастен — обяви адвокатът на Теър. — Всичко това е резултат от враждата му с определен член на полицейското управление в Тусон.

— Вражда? — произнесе Ема на глас, преди да успее да се спре.

Шарлът я погледна.

— Да, между него и Куинлън. Нали помниш как този тип започна кампанията „Намерете Теър“? Теър беше като неговия бял кит. Направо умираше от яд, че не може да го открие. Всички твърдят, че затова наказанието му е толкова жестоко — и че Куинлън си е измислил онази част за съпротивата при ареста.

Ема повдигна веждите си. Ами ако това беше истина? Ако този адвокат успееше да измъкне Теър преди процеса? Тя не искаше да си помисля какво би могло да се случи тогава.

— Значи Лоръл ти е много ядосана, а? — попита Шарлът.

Ема кимна.

— Мисли си, че Теър е в затвора заради мен.

— Точно — отвърна уклончиво Шарлът, а лицето й бе безизразно. Ема се зачуди коя ли страна подкрепя тя в дебата за Теър. Докато Мадлин и Лоръл се държаха открито обвиняващо, Шарлът беше защитила Ема. И въпреки това днес я беше видяла да подписва петицията „Освободете Теър“. Може би просто искаше да стъпи и на двата бряга и да не размътва водата.

— Как се оправя Мадс с цялата тази история? — попита Ема с равен тон и лапна един ягодов освежител за уста. — Тя и без това не говори с мен за това. — Напоследък Шарлът и Мадлин се движеха по-често заедно; може би Мадс й беше разкрила нещо за Теър, което би помогнало на Ема да разбере отношенията му със Сътън.

Шарлът не отместваше поглед от пътя.

— Със сигурност не е особено щастлива. Очевидно баща й се държи още по-кофти от обичайното. Нещата вкъщи са доста напрегнати.

— Смяташ ли, че тя… крие нещо? — попита Ема, схрусквайки бонбончето между зъбите си.

— За кое?

„Добър въпрос“, помисли си Ема. Тя просто бе стреляла в тъмното, опитвайки се да научи нещо.

— За Теър, може би. За това къде е бил през всичкото това време.

Шарлът отмести поглед от пътя и я изгледа скептично.